Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (71)

Глава 70

Ранчото „Савой“

Три дни по-късно

Слънчевата светлина обливаше земята в злато. Подухваше съвсем лек вятър, колкото да образува малки вълнички в избуялата трева, сякаш е второ, по-зелено море. Лейси стоеше зад дядо си Рейнбоу. Не виждаше нищо, освен картината му. Иън гледаше отстрани.

Един пикап на ранчото спря до джипа, който Иън беше взел под наем. Рори Търнър слезе от колата. Изглеждаше по-стар от годините си — като човек, който дълго не си е доспивал.

— Добър ден — поздрави го Иън.

Лейси го чу и бързо се приближи към мъжете.

— Дано не се каните да говорите с него, докато не угасне светлината.

Рори местеше поглед от белокосия старец към тъмнокосата млада жена, които бяха преобърнали живота му и бяха причината за измъченото лице на Блис. Аз не съм Савой. Никога не съм била. Как е възможно това? Как е могла баба да причини това на семейството? Не може да е истина!

Но беше. Дълго време Рори не можеше да повярва, но всеки път, когато се заровеше в близкото или в по-далечното минало, откриваше неоспорими доказателства. След като намери откраднатите картини в ранчото, както и сейфа, пълен с останалите картини на трите убийства, се убеди в значителна степен каква е истината.

— Реших, трябва да знаете, че Уорд почина преди няколко часа — каза Рори. — Той така и не призна да се е обаждал със заплахата, но… — Сви рамене. — Сега вече няма значение.

Иън не изрече някакво лицемерно съжаление за смъртта на Уорд Форест. Просто кимна.

— Мислехме, че ще издържи — продължи Рори. — После Савой му каза, че Анджелик Уайт се е оттеглила от сделката за сливането. Той само се обърна с лице към стената. Бих казал, че това му разби сърцето, но той не е имал такова, поне не и в смисъла, който ние му придаваме. Говори с мен, преди да издъхне. — Изтри челото си с опакото на дланта си. — Знаете ли какво е смокиня удушвач?

— Не — отвърна Лейси.

— Това е тропическо растение, което пониква от семе, като се захваща върху разклонение на голямо, силно дърво — обясни Рори. — Семето пуска листа и корен, който увисва към земята. Постепенно, с годините, корените му най-после достигат земята и смокинята наистина започва да расте. Тя е увивно растение, не дърво, така че не може да се крепи сама. Увива се около голямото дърво толкова пъти, че накрая задушава домакина си. Дървото умира бавно. С години и години. Листата на смокинята засенчват слънчевите лъчи към голямото дърво, стъблото, което се увива около дънера на дървото, става все по-силно и по-силно. Когато дървото умре и дънерът му загние, смокинята продължава да живее и вече е достатъчно силна, за да се крепи сама. Точно това е бил и Морли Форест — смокиня удушвач. Почнал е да пуска корени, след като е потулил историята около смъртта на Бенфорд Савой Втори, а после е изнудвал Сандра Уитън за истинската самоличност на бащата на Джем. Накрая е оженил сина си в това семейство.

— Уорд също не е бил ангел — каза Лейси.

Рори поклати глава.

— Не, не е бил. Той е помогнал на баща си да убият Трий. Той е запалил ателието на Луис Мартен, без да знае, че спящият вътре мъж е бил един от бездомните художници, приятели на Мартен, а не самият Мартен. После двамата Форест се заели да заграбят всичко, което Савой са притежавали.

— Трябва да е било много интересно, когато се е появила първата картина и изнудването е започнало — предположи Иън, гледайки белокосия художник, който също не беше чист като ангел.

Рори се засмя.

— Определено. Не са били никак щастливи да разберат, че Мартен не само е избягал, но освен това е проследил шерифа, когато той е прибирал Трий от едно парти, и ги е видял как бутат колата му в клисурата и как подпалват всичко. Разбира се, платили са за картината, изобразяваща смъртта на Савой Трети. Превели са парите по банкова сметка в чужбина.

— И са се потели — усмихна се Лейси иронично — всеки път, когато е пристигала нова картина с искане за пари. На дядо това му е харесвало даже повече от парите, които е получавал, въпреки че и те са го радвали.

— Не очаквайте да му се възхищавам — каза Рори.

— Не очаквам.

— И това ако не е наглост — поклати глава шерифът. — Да продава собствените си неподписани картини на алчни за печалба собственици на галерии.

— Това замалко да го убие — изтъкна Иън.

— Ето как Уорд е успял да го открие преди няколко години — обобщи Лейси. — Чрез галериите, които семейство Форест са покровителствали. Всеки път, когато се е появявала картина на Мартен, Уорд първи е научавал за това. Когато Уорд е стигнал прекалено близо, дядо е решил, че е време да изчезне.

— Но как Куин е успял, изоставяйки колата си в пустинята, да оцелее, без спасителите да го открият? — попита Рори. — Каза ли ви?

Лейси затвори очи. Не искаше да си спомня колко нещастна се почувства, когато й съобщиха, че дядо й е мъртъв.

— Изоставил е колата си близо до една стара пътека. Извадил е колелото от багажника й и потеглил с него по пътеката. Доста се е измъчил тези десетина километра до най-близкия път, но е успял.

— Не му липсва дързост. — Рори поклати глава и погледна Лейси. — Савой се интересува дали ще предявите претенции върху ранчото.

— Единственото, което искам от „Савой Ентърпрайзис“, е аз, дядо ми и Сюза Донован да имаме достъп да рисуваме тук, преди всичко да бъде застроено.

— Имате го. И освен това няма да бъде застроено.

— Изглеждате много уверен.

— Сигурен съм — каза Рори. — Блис и Савой решиха, че не могат да променят миналото, но могат да опитат да променят бъдещето. Ще преговарят с някоя природозащитна организация веднага щом уредят наследството. Решиха да отделят земята от океана до хребета. — Той посочи високите склонове, които се издигаха над тях. — Земята от другата страна на хребета ще бъде разпродадена бързо, тъй като вече има купувачи. Ранчото „Савой“ е мъртво — също като Уорд Форест.

Рори изгледа продължително й навъсено художника изнудвач, после се обърна и тръгна към колата си. Белият пикап потегли, оставяйки Лейси и Иън на скалата, където историята, красотата и убийството се преплитаха като светлините и сенките.

Лейси мълчаливо прегърна Иън и се облегна на него. Той също я прегърна и я придърпа още по-близо до себе си. Гледаха как светлината се променя от искрящо златиста в топло оранжева. Сенките се плъзнаха от клисурите и достигнаха до неравната земя, която се спускаше към морето. Евкалиптите шептяха мрачно на лъчите светлина, които се промушваха през листата им.

Когато и последните кехлибарени лъчи на слънцето потънаха в мастиленосиньото море, Иън повдигна брадичката на Лейси с гипсираната си ръка и нежно я целуна.

— Най-добре да подканим дядо ти да тръгваме. Вашите ни чакат.

— Още не мога да повярвам, че се съгласи да шофираш чак до Пасадена за една вечеря.

— По-приятно ще е, отколкото да прекараме вечерта заедно с един мъртъв художник в хотела на един убиец. — Иън още не можеше да прости на дядо й, че й беше причинил толкова болка с инсценираната си смърт. И за това, че й беше оставил картините, заради които едва не я бяха убили. — Планирам да стоварим блудния син на родителите ти, после да те грабна и да си плюя на петите.

— Ще ме отвличаш ли?

— Какви са тези приказки! Просто няма да те пусна. Но не се тревожи. Бъдещата ми тъща обеща сама да се погрижи за всички подробности около сватбата.

Лейси ахна:

— Сватба? Кога съм казала, че съм съгласна?

— Когато аз се съгласих да ме рисуваш както искаш и когато искаш.

— А, тогава ли? — Тя го изгледа от главата до петите и усмивката й грейна в сумрака. — Добре, така става.

— Само да не ме нарисуваш на зелени райета.

— Ментови.

— За цвета ли говориш или за вкуса?

Тя облиза устните си.

— Добра идея.

— Имам много добри идеи.

— Аз пък имам много бои.

Ленивата му усмивка говореше: „Нямам търпение“, но я подкачи:

— Започваш да ме плашиш.

— Да бе, направо трепериш!

— Сигурно ще ме гъделичкаш?

— Скоро ще разбереш.