Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (9)

8.

Джейсън се отпусна в един от шезлонгите на терасата и отпи глътка от кафето, което Люк току-що му бе налял. Намръщи се.

— Знаеш ли — отбеляза той, — ако инвестираш в една от онези италиански машини, ще можеш да правиш кафе, което да става за пиене.

Люк седна и вдигна крака върху парапета.

— Не пия кафе заради вкуса му. Пия го, защото е горещо и ми помага да се съсредоточа.

— И може ли да попитам върху какво си се съсредоточил в момента?

Люк погледна към бунгало номер пет.

— Айрини Стенсън.

— И аз така си помислих. Поправи ме, ако греша, но останах с впечатлението, че тя не е обикновена гостенка.

— Може да се каже, че миналата нощ между нас възникна особена връзка.

— Боже мили, така ли го наричате тук, в планината?

— Не е това, което си мислиш — поясни Люк. — Връзката между мен и Айрини се дължи на това, че двамата с нея открихме един труп.

— Какво? — Джейсън се задави с кафето си.

— Миналата вечер Айрини отиде да се срещне с една стара приятелка тук, в Дънслей. С дъщерята на сенатор Уеб. Намерила я мъртва, вероятно вследствие на поемането на голяма доза алкохол и лекарства.

— Я задръж малко. — Джейсън отпусна бавно чашата с кафе. — Да не би да говориш за сенатор Райлънд Уеб, който ще се кандидатира за Белия дом?

— Същия.

— И неговата дъщеря е мъртва? По новините нищо не са съобщили.

— Скоро ще го направят. Доколкото знам, това е водещата новина в сутрешното издание на „Гладстон Коув Бийкън“.

— Знаеш ли, поради някаква странна причина аз не получавам „Гладстон Коув Бийкън“. Всъщност изобщо не съм чувал за него.

— Не си единственият. Но вестникът се е сдобил с тази ексклузивна новина, защото Айрини работи в него. Вестта за смъртта на Памела Уеб вероятно ще се появи във всички големи медии този следобед или най-късно утре сутринта.

Джейсън смръщи озадачено вежди.

— Алкохол и лекарства?

— Така изглежда.

— Самоубийство?

Люк зарея поглед към езерото.

— Или свръхдоза. Трудно е да се каже.

— Сигурно е дяволски шок да намериш някого така.

Люк стисна челюсти. Отлично знаеше какво си мисли в момента Джейсън; това, което всички в семейството му щяха да си помислят, когато узнаят какво се бе случило. През изминалите шест месеца тревогата им за него нарастваше все повече. А сега тази история с Памела Уеб щеше окончателно да ги притесни.

— За Айрини беше много по-трудно — тихо промълви той. — Аз никога не съм се срещал с Памела Уеб, докато беше жива. Но Айрини е била нейна близка приятелка, докато са били в гимназията.

— И ти случайно беше с Айрини, когато тя е намерила старата си приятелка?

— Да.

— И как се случи това, ако нямаш нищо против да попитам?

— Изпитах любопитство, когато я видях да напуска бунгалото си късно снощи, и затова я последвах — отвърна брат му.

— Просто така?

— Да.

— Често ли го правиш? — поинтересува се Джейсън.

— Кое?

— Да проследяваш гостите си до града.

— Не. Обикновено се опитвам да избягвам гостите си, поне доколкото е възможно. Повечето от тях са адска досада.

— Но не и в този случай?

— Тя също е досадна. — Люк отпи още една глътка от кафето си. — Но е различна. — Беше време да смени темата. — А ти защо си дошъл, Джейси?

— Казах ти — просто исках да видя как са нещата при теб.

— Опитай пак.

Джейсън издаде нетърпелив звук и махна с ръка към бунгалата и фоайето на Сънрайс, Лейк Лодж.

— По-кротко. Стария е прав. Твоето място не е тук. Не си роден, за да се занимаваш с някакъв треторазреден мотел. Също както и аз.

— Но също така не съм роден и да се занимавам със семейния бизнес. Опитах, забрави ли? Не се получи.

— Защото тогава се случи и онова между вас двамата с Кати — настойчиво рече Джейсън. — Гордън и Стария искат да опиташ отново.

— Не мисля, че идеята е добра — заяви Люк.

— Стария се тревожи. Както и всички останали.

— Знам. Но нищо не мога да направя, освен да продължавам да ви убеждавам, че съм наред.

— Мама и Стария са убедени, че изпадаш във все по-дълбока депресия заради онова, което се случи, след като заминахте двамата с Кати.

— Не съм депресиран.

— Ти продължаваш да го твърдиш, но никой от нас не го вярва.

Люк повдигна вежди.

— Това е истинска философска загадка, нали? Как да ви докажа, че съм наред?

— Като за начало можеш да си определиш час при доктор Ван Дайк.

— Забрави. Доктор Ван Дайк е много мила дама и не се съмнявам, че е отличен психиатър, но аз не желая да разговарям с нея.

— Тя е стара семейна приятелка. Мама и татко я помолиха за съвет, когато започнаха да се тревожат за теб. Тя просто предлага двамата да си поговорите малко, това е всичко.

— Ако някога реша, че се нуждая от подобна помощ, ще й се обадя.

Джейсън се отпусна в шезлонга.

— Казах на Стария, че ще бъде чиста загуба на време.

— Негова ли беше идеята да цъфнеш тук?

— Той смяташе, че бих могъл да те убедя.

— Подозирах го — кимна Люк. — Смятай, че си изпълнил задачата си.

— Ще си дойдеш за рождения му ден, нали?

— Ще бъда там.

— Добре. Това е важно.

— Знам.

— Приготви се да те разпънат на кръст, само и само да те убедят колко е чудесно да се присъединиш към семейната компания

— Предупреждението си е предупреждение. — Люк поднесе чашата с кафе към устните си, канейки се да отпие отново. Звукът от познат двигател го спря. — По дяволите. — Свали краката си от парапета и се изправи. — Сега пък къде, по дяволите, отива?

Джейсън го изгледа сащисано.

— Кой?

— Айрини. — Люк прекоси верандата и се спусна по стълбите.

— Почакай. — Джейсън се надигна от шезлонга и забърза след брат си. — Къде тръгна?

Люк не отговори. Заобиколи бунгалото, хукна по тясната пътека и спря точно пред малката кола.

Айрини бе принудена да спре. Той отиде право към прозореца на шофьора, облегна се с една ръка на покрива на колата и се наведе, за да я погледне.

Тя свали прозореца и го изгледа през тъмните си очила.

— Нещо не е наред ли? — попита учтиво.

— Накъде си се запътила?

Айрини вдигна ръка и свали очилата си с подчертано бавен жест.

— Знаеш ли, досега през живота си съм отсядала в много хотели, но за пръв път ми се случва да давам отчет за действията си пред собственика.

— Тук, в Сънрайс, Лейк Лодж, нещата са по-различни.

— Забелязах. — Тя почука по волана с рамката на очилата. — Да не би да сме в казармата?

— Има нещо такова, госпожице Стенсън — услужливо се намеси Джейсън. — Брат ми се уволни от военна служба само преди няколко месеца. Трябва да го извините. Все още се приспособява към цивилния живот.

Тя кимна веднъж, кратко и отсечено, сякаш думите му потвърждаваха нейно лично заключение, до което наскоро бе стигнала.

— Това обяснява много неща. — Усмихна се на Джейсън и изгледа замислено по-големия му брат. — Хрумна ми, че ти дължа голямо извинение за неудобството, което ти причиних снощи и тази сутрин.

— Е, и?

— Реших, че бих могла да се реванширам, като те поканя на домашно приготвена вечеря в бунгалото.

Това беше последното, което бе очаквал.

— Божичко! — ентусиазирано възкликна Джейсън. — Нима можете да готвите, госпожице Стенсън?

— Длъжна съм да ви осветля, че пред вас стои един репортер, който лично отговаря за всяка една рецепта, поместена в кулинарната колона „Размяна на рецепти“ на „Гладстон Коув Бийкън“.

— Трябва ли да съм впечатлен? — ухили се Джейсън.

— Не само ще си впечатлен, но направо ще си зашеметен, ако видиш някои от рецептите, които съм отхвърлила. Повярвай ми, по-добре е да продължиш да си живееш живота в пълно неведение какво могат да направят някои хора с лимонов желатин и червен боб.

— Вярвам ти — убедено отвърна Джейсън.

— Между другото, ти също си поканен на вечеря, при положение че останеш да пренощуваш тук.

— При това положение със сигурност ще остана — увери я Джейсън.

— Отлично. Ще се видим в пет и половина. Ще пийнем по нещо преди вечеря. — Обърна се отново към Люк. — Ако това те устройва, разбира се — любезно, но предизвикателно додаде тя.

— Едно от нещата, на които са ни научили в армията, е винаги да се възползваме от стратегическите възможности, когато са налице — отвърна той. — Ще бъдем на прага пред вратата ви точно в седемнадесет и тридесет, госпожо.

— Предполагам, че в реално време това означава пет и половина — усмихна се Айрини. — А сега, след като се уточнихме, трябва да потеглям, защото ме чака още доста работа.

Люк не свали ръката си от колата.

— Не отговори на въпроса ми. Къде отиваш?

В кехлибарените очи проблеснаха закачливи пламъчета.

— Знаеш ли, това поведение може и да минава в армията. Но не е зле да го преосмислиш, когато си имаш вземане-даване с гости на курорта.

— Има само два начина да се правят нещата, госпожице Стенсън — военен или цивилен.

— Е, само за твое сведение, аз избирам втория — заяви тя. — Въпреки това, тъй като довечера ще бъдеш мой гост, ще отговоря на въпроса ти. Отивам да пазарувам в „Дънслей Маркет“.

— Да пазаруваш?

— Нали се сещаш — за храна и разни други неща, които смятам да поднеса на теб и брат ти.

— Добре. Ще пазаруваш.

Тя му се усмихна сладко.

— Искаш ли да видиш списъка ми с покупките?

— Включва ли лимонов желатин и червен боб?

— Не.

— В такъв случай няма за какво да се тревожа — кимна той.

— Човек винаги има за какво да се тревожи, господин Данер.

Тя натисна газта. Той дръпна пръстите си от покрива само половин секунда преди колата да потегли надолу по пътя.

Настъпи кратка тишина.

— Мили боже — промърмори след малко Джейсън. — Знаеш ли, можеше да ти откъсне ръката.