Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (15)

14.

Почти безшумното тупване на отвертката върху дебелия бял килим в краката й я извади от транса.

Айрини пое дълбоко дъх.

От тъмнината на долния етаж се чу проскърцване на дъски. Някой се движеше из къщата. Неканеният посетител не бе запалил нито една лампа.

Крадец, помисли си младата жена. Това бе най-логичното обяснение. Някой местен вандал бе решил да види какво може да отмъкне от дома на една мъртва жена.

Тя чу шума от стъпките му в предния коридор. Който и да беше долу, не си даваше труд да се движи безшумно. Айрини се замоли дано да не е разбрал, че в къщата има още някой. Но ако търсеше пари или ценности, без съмнение след малко щеше да се качи на горния етаж.

Трябваше да се измъкне оттук, преди да я е открил. Хората, които се натъкваха на крадци, биваха убити. Понякога се питаше дали именно това не се бе случило и с нейните родители.

Отърси се от паниката, която заплашваше да я задуши, и се опита да се съсредоточи. Единственият начин да напусне къщата оттук беше стълбата, чиято долна част се виждаше идеално откъм дневната и трапезарията на първия етаж. Който и да беше долу, щеше да я съзре веднага, ако се опиташе да напусне вилата по този път.

Осъзна, че фенерчето й все още светеше. Бързо го угаси. В следващия миг събра всичките си сили, за да се пребори с вълната от паника, която я заля ведно с тъмнината.

Отпусна се на колене и затърси падналата отвертка. Когато треперещите й пръсти напипаха хладната пластмасова дръжка, почувства неочакван прилив на адреналин. Отвертката не беше кой знае какво, но беше единственото оръжие, с което разполагаше в момента.

Не мисли за това. Няма да ти се наложи да влезеш в ръкопашни схватка. Ще постъпиш разумно и ще се скриеш, докато този долу открие това, за което е дошъл.

Все пак имаше едно голямо предимство. Познаваше разположението на къщата. Спалнята на Памела беше капан. Нямаше къде да се скрие.

Хубавото беше, че подовете на горния етаж бяха застлани с дебели килими, а неизвестният посетител на долния етаж вдигаше доста шум. Ако внимаваше, можеше да се измъкне оттук, без да я чуе.

Изу мокасините си. С обувките в едната ръка, тя се прокрадна на пръсти към вратата на спалнята.

Под прикритието на шума, идващ от долния етаж, Айрини мина покрай стаята за гости и банята.

Спря се чак когато стигна до площадката на стълбището. Притисна се към стената и се осмели да надникне зад ъгъла.

В подножието на стълбите шареше тесен сноп светлина, но сенките й пречеха да различи нещо друго. Хищните нотки на страха се впиха в сърцето й.

Когато чу отекването на обувки върху плочките в кухнята, тя се вмъкна в голямата спалня.

Завесите в тази стая бяха дръпнати. Лунната светлина проникваше косо през плъзгащите се стъклени врати върху светлия килим. Тя виждаше перилата на терасата с изглед към езерото.

Точно терасата беше нейната цел. Тя образуваше покрив над една ниша на долния етаж, където семейство Уеб обичаше да закусва. Нямаше стълба, която да стига до земята, но можеше да излезе на терасата, без да издаде присъствието си, и да се скрие в сенките на стряхата, за да изчака там, докато нощният посетител най-после си тръгне.

Прекоси безшумно килима, опитвайки се да синхронизира всяка своя стъпка с шума, идващ отдолу.

Стигна до плъзгащите се врати, отключи ги тихо, сетне се поколеба за миг.

Нещо металическо изтрака силно върху пода в кухнята.

Сега или никога, реши Айрини. Отвори вратата и пристъпи отвън на терасата.

Затвори зад себе си стъклените врати, като внимаваше да не издаде никакъв шум, и се запромъква в сенките към високия шкаф, където семейство Уеб държаха през зимата масата и шезлонгите от терасата.

Секунда по-късно в голямата спалня проблесна сноп светлина. Неканенияг гост вече беше на втория етаж.

Светлината изчезна почти мигновено. Мародерът бе излязъл от стаята и явно се бе запътил към някогашната спалня на Памела.

До момента, в който една длан се притисна към устата й, изобщо не бе усетила присъствието на друг човек на терасата. Силни пръсти се сключиха около ръката, която стискаше отвертката, обезоръжавайки я само с едно леко извиване.

— Аз съм — прошепна Люк в ухото й. — Не се плаши.