Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (2)

1.

— Ще ви изпратя до бунгалото ви, госпожице Стенсън — каза Люк Данер.

Айрини усети неприятни тръпки по тила. Спря се, за да пристегне колана на тренчкота си. Трябваше да тръгна по-рано — помисли си. — Трябваше да се върна в бунгалото, преди да се стъмни.

Ето какво се получаваше, когато си пристрастен към новините. Просто трябваше да си вземе вечерната доза, а единственият телевизор в Сънрайс, Лейк Лодж, беше антиката в тясното фоайе. Така тя се озова в компанията на собственика на курорта, докато гледаше потока от мрачни репортажи от кореспонденти по цялото земно кълбо. По-рано го бе видяла да обръща на входа табелата с надпис: „Няма свободни места“. Това малко я разтревожи. Не беше забелязала други гости в курорта.

Опита се да измисли някакво приемливо обяснение, за да откаже предложението му да я придружи. Но Люк вече се бе изправил. Той пресече с енергични крачки запуснатото фоайе с оскъдна и износена мебелировка и се запъти към рецепцията.

— Пътеката до бунгалото е тъмна — поясни той. — Две от лампите изгоряха.

Отново я прониза студена тръпка. От петнадесетгодишна се опитваше да се пребори със страха си от тъмното. Но тази атавистична нервна реакция не беше обичайният пристъп на безумен страх, който изпитваше винаги щом си помислеше за настъпването на нощта. Сега бе примесена с непривично безпокойство от присъствието на Люк Данер.

Ако съдеха от първите си впечатления, някои хора биха могли да го подценят. Но тя никога и за нищо на света не би допуснала подобна грешка. Той беше сложна личност. И без съмнение при определени обстоятелства би могъл да бъде доста опасен.

Беше среден на ръст, със здраво и стегнато тяло, без никаква излишна тлъстина, с широки рамене. С остри и грубо изсечени черти на лицето. Пъстрите му очи напомняха тези на алхимик, който прекалено дълго и упорито се бе взирал в жълтите пламъци, облизващи дъното на колбата.

В тъмната му, късо подстригана, коса проблясваха сребърни нишки. Тя реши, че наближава четиридесетте. Върху пръста на лявата му ръка нямаше халка. Вероятно е разведен, помисли си Айрини. Интересните мъже на неговата възраст обикновено са се женили поне веднъж, а „интересен“ беше слабо казано за Люк Данер. По-точно чаровен и неустоим.

През последния час и половина, докато гледаха новините, той почти не й бе проговорил. Просто седеше до нея, излегнат в масивното старо кресло, опънал крака върху износения килим, докато съзерцаваше спокойно и стоически неестествено жизнерадостните репортери и водещите на емисията. Нещо в поведението му подсказваше, че този мъж вече бе видял най-лошите неща на този свят и не беше особено впечатлен от телевизионната им интерпретация.

— Ще се оправя — увери го тя и извади от джоба на палтото си малко джобно фенерче. — Имам фенерче.

— Аз също. — Люк за миг изчезна зад бюрото. Когато се изправи, държеше в ръка голям, мощен фенер. Айрини си помисли с известно безпокойство, че приличаше на оръжие в силната му, ловка ръка. Той огледа фенерчето й и за миг в очите му проблесна развеселено пламъче. — Моят е по-голям.

Не обръщай внимание на забележката му, каза си тя и побърза да отвори вратата, преди той да го е сторил.

Свежият нощен въздух я накара да потръпне. Тя знаеше, че тук рядко вали. Курортът Вентана Лейк се намираше сред планината, но не особено далеч от умерения климат във винопроизводителния регион. Въпреки това все още беше ранна пролет и нощите можеха да бъдат доста студени в тази част на Северна Калифорния.

Люк грабна от закачалката, изработена от чифт еленски рога, някакво старо кожено яке с дебела подплата и я последва през вратата. Айрини забеляза, че не си даде труд да заключи. Но пък и тук, в Дънслей, престъпленията бяха рядкост. Всъщност, доколкото знаеше, през последните двадесет години тук бе имало само две убийства. И те бяха станали през онази лятна вечер преди седемнадесет години.

Младата жена се спря до една от каменните колони пред дървената врата на хижата. Беше едва седем и половина, но беше тъмно, сякаш бе полунощ. Нощта се спускаше бързо, тъмна и непрогледна сред смълчаните сенки на гъстата гора.

Тя вдигна яката на тренчкота си и включи малкото джобно фенерче. Люк от своя страна запали гигантския прожектор, който бе измъкнал иззад бюрото си.

Той е прав — кисело си помисли Айрини — Неговият фенер определено е по-мощен. Широкият сноп светлина погълна изцяло тънките лъчи на нейното фенерче и се разля наоколо, разкъсвайки плътната тъмна пелена на мрака.

— Хубав фенер — отбеляза тя. Без да го иска, издаде, че е заинтригувана. Никой не би могъл по-добре от нея да оцени един хубав фенер. Смяташе се за истински познавач. — Какъв е?

— Военна екипировка. Поръчах го по е-Вау.

— Ясно. — Тя си отбеляза наум да провери в сайтовете за пазаруване онлайн за военно оборудване, когато следващия път реши да си купува фенер. Нямаше да чака дълго. Периодично обновяваше колекцията си.

Люк се спусна по трите каменни стъпала на хижата и се озова до нея. Движеше се с гъвкава и уверена лекота, която показваше, че не се бои да се срещне с нощта. Всъщност Айрини имаше чувството, че много малко бяха нещата на този свят, които биха могли да уплашат Люк Данер.

Тя огледа пътеката.

— Доколкото виждам, не са изгорели само две лампи. Изглежда, че нито една не работи.

— Поръчал съм нови в железарския магазин — безучастно отвърна спътникът й.

— Ще бъде чудесно, ако успеят да ги монтират до лятото, нали?

— Да не би да долавям нотка на сарказъм в гласа ви, госпожице Стенсън?

Тя го дари с най-сияйната си усмивка.

— Опазил ме бог.

— Попитах, за да съм наясно. Понякога вие, гражданите, сте прекалено умни за нас, местните.

Не се прави на недодялан селяндур пред мен, Люк Данер. И аз не съм вчерашна. Наистина не знаеше много за него — и не беше сигурна дали иска да научи повече, — но будният му и пронизващ като диамантено острие поглед говореше за проницателност и интелигентност.

— Нещо ми подсказва, че и вие не сте част от Дънслей. Както и аз, господин Данер.

— И кое ви кара да мислите така? — попита той подчертано учтиво.

— Наречете го случайна интуитивна догадка.

— И често ли го правите?

— Кое да правя често?

— Случайни интуитивни догадки.

Тя се замисли.

— Понякога.

— Лично аз не харесвам догадките. Предпочитам фактите.

— Не искам да ви обидя, но това прозвуча малко закостеняло.

— Да, така е, нали?

Чакълът проскърцваше под краката им, докато вървяха по алеята, водеща към дванадесетте бунгала в курорта. Или по-скоро под нейните, обути в модерни черни кожени ботуши с високи токчета. Люк бе обут в маратонки. Айрини дори не чуваше стъпките му, макар че вървеше до нея.

Тя съзря между дърветата сребристите проблясъци, които танцуваха върху езерната повърхност като върху голямо черно огледало. Но лунната светлина не можеше да проникне през високата стена от борове и ели, извисяваща се над земите на Сънрайс, Лейк Лодж. Младата жена сякаш дочуваше призрачен шепот сред клоните, надвиснали над главите им. Пръстите й стиснаха конвулсивно дръжката на фенерчето.

Никога не би го признала пред него, но се радваше, че Люк е с нея. Никога не бе обичала нощта. А тази вечер щеше да бъде по-лошо от обикновено, защото щеше да я прекара в града, който я преследваше в сънищата й. Най-вероятно нямаше да заспи до сутринта.

Чакълът хрущеше, а зловещият и тайнствен шепот на вятъра сред клоните на дърветата опъваше нервите й. Внезапно й се прииска да говори, да поведе един обикновен, неангажиращ разговор. Нуждаеше се от успокояващото присъствие на друг човек. Ала съдейки по досегашното му мълчание, докато гледаха заедно новините, тя имаше чувството, че любезното и непринудено светско общуване не бе стихията на Люк Данер. Срещите за вечеря сигурно бяха голямо мъчение за него.

Айрини погледна към първото бунгало, където очевидно се бе настанил Люк. Лампата над предната веранда светеше, но прозорците тънеха в мрак. Останалите бунгала също не светеха, с изключение на това, в което се бе настанила тя. Всички прозорци на бунгало номер пет светеха, както и двете лампи на предната и задната веранда. Беше оставила да свети навсякъде, преди да тръгне за хижата, за да гледа новините.

— Изглежда, тази вечер аз съм единственият ви гост — отбеляза тя.

— Още не е сезонът.

Айрини си припомни, че в малката курортна общност около Вентана Лейк признаваха само два сезона — разгара на сезона и след това. Все пак беше странно, че целият курорт бе празен.

— Може ли да попитам защо обърнахте табелката с надписа „Няма свободни места“?

— Не обичам да ме безпокоят вечерно време — отвърна Люк. — Стига ми и това, че хората се появяват тук по всяко време на деня и искат да наемат стая. Истинска досада.

— Разбирам. — Тя се прокашля. — Нов ли сте в хотелиерския бизнес — в предлагането на гостоприемство срещу заплащане?

— Не го възприемам като предлагане на гостоприемство. По-скоро като необходимост. Някой се нуждае от стая за през нощта — чудесно, аз му я давам. Но ако клиентът не си е дал труда да пристигне в разумен час, то нищо не му пречи да продължи до другата страна на езерото и да отседне в някой мотел в Кърбивил.

— Това със сигурност е доста оригинален начин да се управлява един курорт — заключи Айрини. — Макар че едва ли е най-печелившият. Кога купихте курорта?

— Преди около пет месеца.

— А какво стана с предишния собственик?

Внезапно усети, че въпросът й бе събудил любопитството му.

— Познавате ли Чарли Гибс? — нехайно попита той.

Айрини съжали, че бе попитала. Наистина тази вечер й се искаше да разговаря с някого, ала последното, което би искала да обсъжда, бе миналото й в този град. При все това, сама бе отворила тази тема.

— Познавам Чарли — предпазливо заговори тя. — Но от няколко години не съм го виждала. Между другото, как е той?

— Агентът по недвижимо имущество, който ми продаде курорта, ми каза, че е починал миналата година.

— Съжалявам да го чуя.

И наистина съжаляваше, осъзна младата жена. Чарли беше на възраст, още докато тя живееше в града. Не се изненада, че си бе отишъл. Но новината събуди още един от онези мъчителни пристъпи на болка, които я бяха връхлетели при пристигането й преди няколко часа.

Не познаваше добре Чарли Гибс, но подобно на сградата на библиотеката в парка той и занемареният стар курорт бяха част от младостта й.

— Казаха ми, че тук бизнесът се оживявал веднага след Мемориъл Дей^[1] — рече Люк с тон, в който не се усещаше никакво подобие на ентусиазъм. — Чух, че било доста напечено и оживено чак до Лейбър Дей^[2].

— Това е съвсем нормално за малките курортни градчета през лятото. — Тя замълча за миг. — Струва ми се, че не сте особено възторжен от перспективата за оживяване на бизнеса.

Той сви рамене.

— Харесва ми както е сега — спокойно и тихо. Основната причина да купя това място. Това, както и фактът, че не бих могъл да съм на загуба със собственост край брега на езеро.

— Не ви ли е малко трудно да си припечелвате хляба при подобен подход към бизнеса?

— Справям се. Като дойде лятото, ще увелича цените. Така ще компенсирам за мъртвите месеци.

Айрини си помисли за сува^[3], паркиран пред бунгалото му. Машината беше голяма, скъпа и нова. Чарли Гибс никога не бе имал възможност да си позволи подобен тузарски транспорт. Нито някога бе носил часовник като този, който имаше Люк. С титаново покритие, което гарантираше, че дори потопен на дълбочина сто метра, пак щеше да показва времето в няколко часови пояса. Такъв часовник изобщо не беше от евтините.

Любопитството й растеше с всяка изминала секунда, но усещаше, че Люк едва ли би приел с възторг една подробна дискусия на тема семейни финанси. Реши да насочи любопитството си другаде.

— С какво сте се занимавали, преди да станете собственик на курорта? — попита тя.

— Преди шест месеца напуснах флота — отвърна той. — Известно време опитвах да пробия в корпоративния свят. Но не се получи.

Не се изненада, че е бил военен. Отдаваше го не толкова на начина, по който се държеше, сякаш бе облечен в униформа, а не в обикновена риза и джинси; по-скоро това бе атмосферата на увереност, авторитет и властност, която излъчваше. Истински мъж от начало до край. Добре познаваше този тип. Баща й беше морски офицер, преди да стане полицай.

Люк бе мъж, който нямаше да трепне, ако трябва да те преведе през пламъци и облаци от дим към безопасността, докато всички останали се щурат наоколо, обезумели от паника. Мъжете като него притежаваха много полезни качества, но със сигурност не бяха лесни за съжителство. Собствената й майка й го бе повтаряла неведнъж с тон на дълго затаяван гняв и раздразнение.

— Курортът сигурно е бил в окаяно състояние, когато сте го купили — отбеляза гласно Айрини. — Последния път, когато го видях, направо се разпадаше, а това беше доста отдавна.

— Малко поработих по инфраструктурата. — Той погледна към бунгалото й, кацнало на брега на езерото, заобиколено от високи дървета. — Може би не сте забелязали малката табела в стаята си, в която се казва, че бихте могли да помогнете на управата на Сънрайс, Лейк Лодж, да опази околната среда, като гасите всички лампи, когато излизате от бунгалото си.

Тя проследи погледа му до бунгало номер пет. То светеше като футболен стадион по време на вечерен мач.

— Видях табелата — увери го. — Но освен това забелязах, че управата шофира много мощни спортни автомобили, които навярно харчат по четиридесет и седем литра на сто километра. Съвсем естествено предположих, че молбата да се пести електроенергията е само една не съвсем почтена и лицемерна провокация, чиято цел е да накара гостите да се почувстват виновни, ако не помогнат на управата да спести няколко долара за електричество.

— Добре, по дяволите. Казах на Максин, че табелата няма да свърши работа. Няма полза от деликатност. Казах й, че ако иска да накара хората да спазват правилата, то правилата трябва да бъдат ясни и точни. Няма друг начин.

— Коя е Максин?

— Максин Боксел. Моят помощник-управител. Тя е самотна майка. Синът й, Брейди, ще разхожда гостите с лодка през лятото. Разбрах, че много от летуващите обичали да излизат на разходка по езерото по това време на годината. Максин твърди, че можем да спечелим тонове пари с един тричасов риболовен излет. Освен това ме убеждава да купим още една, по-бърза лодка, която да се използва за карането на водни ски. Но аз още се колебая. Бизнесът може прекалено да се развие. — Името й се стори познато. Имаше една Максин, която бе завършила местната гимназия през юни същата година, когато целият й свят се бе сринал. Тогава се казваше Максин Спрангъл. — Може ли да попитам какво ви доведе тук, в Дънслей, госпожице Стенсън? — рече Люк.

— Лична работа.

— Лична, а?

— Да. — Тя също можеше да бъде загадъчна.

— А с какво се занимавате? — продължи той, когато разбра, че тя няма намерение да задоволи любопитството му.

За какво бе всичко това, запита се младата жена. Докато гледаха телевизия, не й бе казал повече от две думи, а сега внезапно бе решил да й задава прекалено директни въпроси.

— Аз съм репортер — отвърна тя.

— Така ли? — Изглеждаше развеселен и донякъде изненадан. — Можехте да ме заблудите. Никога не бих се досетил, че сте представител на медиите.

— Знаете ли, не ми го казват за пръв път.

— Тези ботуши с високи токчета и това шикозно палто наистина са впечатляващи. Просто никак не приличате на онези мършави, безмозъчни, суетни и недоучили красавици, които четат новините по телевизията.

— Сигурно се дължи на факта, че работя във вестник, а не за някоя телевизия или кабелна мрежа — сухо отбеляза тя.

— А, значи сте от печатните медии. Наистина са съвсем друга работа. — Замълча за миг. — И за кой вестник работите?

— „Гладстон Коув Бийкън“. — Зачака неизбежния отговор.

— Никога не съм го чувал — не закъсня той.

Точно по сценарий, помисли си тя.

— Това също не ми го казват за пръв път — търпеливо констатира Айрини. — Гладстон Коув е един малък град по крайбрежието. „Бийкън“ е малък ежедневник, но собственикът, който същевременно е главен редактор и издател, напоследък пусна онлайн сайт, откъдето можете да си свалите последния брой.

— Не се сещам за нещо, случило се тук, в Дънслей, което би привлякло вниманието на един репортер от Гладстон Коув.

Това беше нещо повече от учтиво любопитство, реши тя. Започваше да прилича на разпит.

— Вече ви обясних, че съм тук по лична работа — тихо каза тя. — Не съм дошла да отразявам някаква история.

— О, да, разбира се. Извинете, забравих за личната работа.

Как ли пък не — забравил бил! Айрини се усмихна малко мрачно на себе си. Той започваше да прилага известен натиск, но нямаше да се получи. Нямаше никакво намерение да дава обяснения на един непознат, при това пришълец. След като се срещнеше с Памела, Дънслей щеше да заприлича на бързо отдалечаваща се точка в огледалото за обратно виждане.

Когато стигнаха до бунгало номер пет, Айрини с изненада установи, че се разкъсва между облекчение и известна доза съжаление. Извади ключа от джоба си и изкачи няколкото стъпала.

— Благодаря за изпращането — рече.

— За нищо. — Той я последва по стъпалата, измъкна ключа от пръстите й и го пъхна в ключалката. — Когато ви регистрирах тази сутрин, забравих да спомена, че във фоайето от седем до десет се предлагат безплатно кафе и понички.

— Наистина ли? Смаяна съм. Вие съвсем ясно ми заявихте, че управата на курорта не предлага глезотии.

— За бога, та вие попитахте за румсървис! — Спътникът й отвори вратата и огледа ярко осветения хол. — Ние не предлагаме подобни екстри. Но осигуряваме кафе и понички. Ако имаме гости, разбира се. Което, благодарение на вас, в момента е факт.

— Съжалявам, че ви причинявам такова неудобство.

— Е, да, в този бизнес гостите са неизбежни — донякъде мрачно отбеляза той.

— Имате философско отношение към нещата.

— Така е. Наложи се да го възприема, след като станах хотелиер. За щастие, имам известен опит. Както и да е, поничките са идея на Максин.

— Разбирам.

— Съгласих се за месец да й дам пълна свобода на действие. Макар че, ако трябва да бъда честен, не ви ги препоръчвам. Имат вкус на захар и дървени стърготини. Подозирам, че срокът им на годност е изтекъл още преди Максин да ги купи. Не съм сто процента сигурен, защото в „Дънслей Маркет“ не си дават труд да слагат върху стоките си етикет с датата на производството им.

— Трябваше да си осигуря закуската на път за тук.

— Винаги можете да отидете в града. Кафенето „Вентана Вю“ отваря в шест.

— Ще го запомня.

Трябваше да се промъкне покрай него, за да влезе в бунгалото. Неволно се докосна до стегнатото му, мускулесто тяло. Усети топлината, която излъчваше. Лекият аромат на чисто, примесен с мириса на мъж, я накара да потръпне от вълнение и странна възбуда.

Обърна се на прага, за да му пожелае лека нощ, и се сепна, когато видя, че той я наблюдава с лазещо по нервите й напрегнато изражение.

— Какво има? — предпазливо попита тя.

— Сериозно ли говорехте за закуската?

— Да.

— Повечето жени не си падат много по закуската.

Айрини нямаше намерение да му обяснява, че закуската беше един от малките, но много важни ритуали, чрез които тя бе успяла да въведе известен ред и спокойствие в личната си вселена. Закуската символизираше края на нощта. Беше много важна храна. Но нямаше начин да му го обясни. Той не би разбрал.

Единственият човек, който някога бе разбрал жизненоважното значение на закуската за нея, бе последният от редицата терапевти, които бе посещавала през годините. Д-р Лабаре бе успяла с внимателния си и искрено загрижен подход да отучи пациентката си от някои леко натрапчиви ритуали, които по едно или друго време бяха заплашвали да обсебят живота на Айрини. Но добрата лекарка бе позволила закуската да остане, тъй като според нея този ритуал имаше и други достойнства.

— Всеки диетолог ще ви каже, че закуската е най-важното ядене за деня — рече Айрини. Чувстваше се като пълен идиот, както винаги, когато се наложеше да обяснява необходимостта си да се придържа към този ритуал.

За нейна изненада Люк не се усмихна. Вместо това наклони глава и я изгледа сериозно.

— Напълно съм съгласен — кимна мъжът. — Закуската е много важна.

Подиграваше ли й се? Не беше сигурна. Изпъна рамене и отстъпи крачка назад, готвейки се да затвори вратата.

— Не бих искала да изглеждам нелюбезна, но трябва да проведа един телефонен разговор — каза тя.

— Разбира се. — Той също отстъпи назад. — Ще се видим утре сутринта.

Айрини понечи да затвори вратата, после се поколеба за миг.

— Щях да забравя. Само за информация — вероятно ще си тръгна утре сутринта.

Той я изгледа сурово.

— Регистрирахте се за две нощи.

— Втората беше за всеки случай, ако изникне нещо непредвидено и се наложи да остана.

— Тук, в Сънрайс, Лейк Лодж, не правим регистрации за всеки случай. Твърдо се придържаме към политиката за предварително двадесет и четири часово предупреждение за анулиране на регистрацията. — Погледна часовника си. — Вие вече сте нарушили крайния срок.

— Ще обсъдим политиката ви за анулиране утре, след като разбера дали ще се наложи да прекарам още един ден в Дънслей. Лека нощ, господин Данер.

— Желая ви късмет с личната работа в града, госпожице Стенсън.

— Благодаря. Що се отнася до мен, колкото по-бързо приключа, толкова по-добре.

Устните му се извиха в закачлива усмивка.

— Имам чувството, че не сте особено възхитена от нашия живописен планински курорт.

— Много проницателно от ваша страна.

— Лека нощ…

— Не го казвайте — предупреди го тя. — Вече съм го чувала.

— Не можах да се сдържа — ухили се той. — Лека нощ, Айрини.

Изпита задоволство, когато захлопна вратата под носа му. А изщракването на резето й прозвуча още по-добре. Много твърдо. Много окончателно. Люк Данер може и да беше пришълец в Дънслей, но все пак беше част от това място, което тя мразеше. Последното, което искаше, беше да се забърка с него.

Пристъпи до прозореца и надникна през пролуката на завесите, за да се увери, че си тръгва.

Видя, че се спуска по стъпалата, вдигнал ръка в безгрижен поздрав. Беше наясно, че го наблюдава.

Когато най-сетне се увери, че е сама, тя извади клетъчния телефон от чантата си и натисна бутона за повторно набиране. Вече не помнеше колко пъти се бе обаждала на Памела, откакто този следобед бе пристигнала в Дънслей.

Отново никой не отговори.

Прекъсна обаждането, преди да се включи гласовата поща. Вече не помнеше и колко съобщения й бе оставила днес. Нямаше смисъл от още едно.