Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (34)

33.

Люк се появи на предните стъпала на бунгало номер пет в пет и половина същата вечер. Когато Айрини отвори вратата, видя, че носеше със себе си несесера за бръснене, една малка платнена торба и компютъра си.

— Поправи ме, ако греша, но ми се струва, че тази вечер очакваш да получиш нещо повече от вечеря — посрещна го тя, опитвайки се да вмъкне безгрижни, леко закачливи нотки в гласа си.

По лицето му пробягна сянка и на нея за миг й се стори, че чува как някъде далеч се захлопва стоманена врата. Дотук със закачливото безгрижие.

— Прекарахме последните две нощи заедно — рече накрая той. — Да не би да съм останал с погрешно впечатление?

Тя го погледна, застанал там на прага, и се почувства така, сякаш той очакваше от нея да вземе съдбоносно решение, което ще промени целия й живот. Но защо го приемаше толкова навътре? Отношенията помежду им бяха заредени със силни емоции вследствие на общите им преживявания напоследък. Връзката им навярно нямаше да издържи дълго, но докато продължаваше, Люк я караше да се чувства като сексбогиня. Кога за последен път някой мъж я бе карал да се чувства по този начин.

— Не — усмихна се младата жена. — Не си останал с погрешно впечатление.

Отстъпи, за да му направи път да мине. Суровото, мрачно изражение изчезна от лицето му. Тя почувства как стоманената врата се отвори.

Люк влезе в стаята. Изглеждаше странно доволен, като мъж, който най-после се е завърнал у дома.

 

 

Айрини се събуди много по-късно през нощта. Усети как той се измъква от леглото. Тя не помръдна, но отвори очи и го видя как се промъква безшумно по коридора към предната стая. Държеше джинсите си в ръка.

Когато изчезна, тя обърна часовника върху тоалетката. Беше два и половина след полунощ.

Реши да му даде пет минути — време, достатъчно, за да отскочи до кухнята или тоалетната. Той не се върна.

Тя седна в леглото, отметна завивките и стана. Един мъж има право на тайни, каза си. Но това беше дяволски странно. Ако той не можеше да заспи, тя също нямаше да спи. Нахлузи чехлите на краката си и закрачи по коридора.

На светлината на лампата, която тя бе оставила запалена в края на масата, Айрини видя Люк, приседнал на ръба на дивана, да се взира в екрана на работещия компютър. Напрегнатото изражение на лицето му показваше, че е изцяло погълнат от това, което виждаше на екрана.

— Ако си един от онези маниаци, пристрастени към среднощния чат, по-добре да ми кажеш още сега — каза тя.

Той вдигна глава. За секунда или две Айрини имаше смътното чувство, че е изненадан да я види пред себе си. Сетне се усмихна малко накриво.

— Нямах намерение да те будя — обясни. — Хрумнаха ми някои идеи. Исках да ги запиша, преди да съм ги забравил.

— Идеи за какво? За ситуацията с Уеб?

— Не. — Люк се облегна на възглавниците, изпъна крака под масичката за кафе и пъхна палци в колана на джинсите. — За книгата, която се опитвам да напиша.

— Каква книга? — Любопитството внезапно я завладя. — Роман?

Той се поколеба и тя разбра, че не е свикнал да говори за книгата си.

— Не — отвърна накрая. Взираше се напрегнато в екрана на компютъра. — Определено не е роман. Спокойно можеш да го наречеш учебник или ръководство.

— Наистина ли? За какво?

— За това как се изработва и формулира една стратегия.

Айрини пристъпи по-близо към масичката.

— Военна стратегия?

— Стратегията си е стратегия, независимо къде се прилага. Никой не ми вярва, когато им казвам, че това, което неведнъж е спасявало отряда ми и собствения ми задник, не са само военните тренировки и обучение, а заниманията ми по философия, на които се бях посветил, преди да постъпя във флота.

Тя изведнъж разбра.

— Философията не те е научила какво да мислиш, а как да мислиш.

— А войната ме научи… на други неща. Опитвам се да обобщя уроците от тези два аспекта на човешкото познание.

— Определено звучи впечатляващо.

Устните му се извиха в лека усмивка.

— Опитвам се да се справя с този малък проблем. Не бих искал хората да помислят, че книгата ми е твърде езотерична^[1] или мистериозна.

— Езотерична и мистериозна. Сложни думички. Джейсън ме предупреди, че зад непукисткия ти, безгрижен вид бие сърце на истински учен. Кое те накара да напуснеш света на науката и да постъпиш във флота?

Той се взря в екрана на компютъра, сякаш търсеше там отговора на въпроса й.

— Трудно е да се обясни. Една част от мен я теглеше към този свят. Но имаше друга част от мен, която се чувстваше… незавършена. Сякаш имах нужда от нещо, което да удовлетвори по-абстрактната част от моята същност. — Сви рамене. — Или нещо подобно.

— Знаеш ли какво си ти?

Той повдигна вежди.

— Какво?

— Модерната версия на това, което някога са наричали „ренесансов тип“, а още по-отдавна — мъдреца-воин.

— Е, сега кой използва сложни думички?

— А тази твоя книга — продължи убедено Айрини — е едно усилие да се съединят двете половини на твоята самоличност, нали? Това е твоят личен вариант на терапия.

Люк погледна отново към екрана.

— По дяволите, в думите ти май има нещо вярно.

Тя се отпусна на дивана до него.

— Ти си дошъл тук, в Дънслей, търсейки тихо и спокойно място, където да можеш да се уединиш и да пишеш.

— Такъв беше планът ми.

— Но защо си купил курорта? Не ми казвай, че си имал нужда от пари, защото ти дори не се опитваш да реализираш някаква печалба.

— Финансово съм доста добре. През годините направих някои доста успешни инвестиции. — Той покри ръката й със своята. — Колкото до курорта… е, нали знаеш какво повтарят хората? Със собственост край море или езеро никога няма да си на загуба.

— В Дънслей можеш. Когато леля ми продаде къщата на родителите ми, не спечели почти нищо.

— Благодаря за тази оптимистична прогноза.

— Как се озова в хотелиерския бизнес? — не се отказваше Айрини.

— Определено не съм имал намерение да се изявявам на това поприще. Планът ми беше да живея в едно от бунгалата и да затворя останалите. Но се появиха две пречки.

— Като например?

— Максин и синът й Брейди. А донякъде и Тъкър Милс.

Тя преплете пръсти с неговите.

— Разбрах. Максин е финансово зависима от работата си тук, нали?

— Тук няма кой знае какви възможности за работа, особено извън сезона. Пет минути след като се нанесох тук, осъзнах, че ако затворя курорта, Максин и Брейди ще си имат сериозни финансови неприятности.

— Ами Тъкър?

— Тъкър може би ще преживее и без работата си на половин ден тук, защото винаги ще си намери начини да преживява. — Люк се поколеба. — Но на него му харесва да работи тук. Да се грижи за поддръжката на курорта, е част от житейските му навици.

— А Тъкър се нуждае от житейските си навици.

Люк отново се усмихна накриво.

— Не ли така с всички нас?

— Определено. С други думи, не си затворил курорта заради трима души, на които това е щяло пряко да се отрази.

— Всъщност мястото не е на загуба. Прегледах счетоводните книги и стигнах до извода, че благодарение на оживения бизнес през лятото оттук може да се изкара скромна печалба. По дяволите, а ако Максин се заеме с мениджмънта, мястото може да докара дори съвсем прилична печалба.

— Запазването на курорта е много щедър жест от твоя страна, Люк.

— Просто ми се стори най-лесната стратегия, имайки предвид всички обстоятелства.

— Изобщо не ти вярвам. Ти си оставил нещата такива, каквито са, защото си се почувствал отговорен за хората, които си наследил заедно с курорта. Спомням си нещо, което баща ми ми каза веднъж.

— Какво?

— Добрият офицер винаги се грижи за хората си.

Тя се наведе и го целуна.

Той й върна целувката. След малко спусна капака на лаптопа и я поведе към спалнята.