Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (8)

7.

Четиридесет минути по-късно Сам ги придружи до изхода на общинската сграда. Айрини все още кипеше от гняв, но външно изглеждаше спокойна и овладяна. Напомни си, че още от самото начало знаеше какво й предстои, че вероятността да убеди Макферсън да проведе пълно разследване по случая е практически нищожна.

— Дай си малко време, Айрини — каза Сам. — Знам, че никак не ти е лесно. Но след като шокът отмине, ще осъзнаеш, че наистина е било свръхдоза, а не убийство.

— Сигурно — отвърна Айрини.

Люк не каза нищо, само я хвана под ръка и я поведе надолу по стълбите към сува. Отвори пасажерската врата. Айрини бързо се настани на седалката до шофьорската.

Люк зае мястото си зад кормилото и потегли от паркинга. Айрини забеляза, че всички посетители в кафенето „Вентана Вю“ бяха извърнали глава в тяхна посока.

— Глутница вампири — прошепна тя.

— Бъди по-снизходителна — тихо рече Люк. — Това е малък град. Смъртта на една толкова популярна личност като Памела Уеб, сенаторска дъщеря и бивше лошо момиче, не може да не привлече всеобщото внимание.

Тя стискаше в скута си дръжката на чантата си.

— Зяпаха ме точно по същия начин на погребението на родителите ми.

Той я стрелна остро и изпитателно, преди да се съсредоточи отново в пътя.

— Честно казано, аз мисля, че Макферсън е прав. Смъртта на приятелката ти е или нещастен случай, или самоубийство.

— Не го вярвам.

— Да, виждам. Все пак бъди справедлива към Макферсън. Той не се опитваше да прикрие версията за убийство. Изложи ти всички факти. Няма никакви основания да започне разследване.

— Все още съществува имейлът, който тя ми е изпратила. Как може да го пренебрегва?

— Той не го е пренебрегнал — търпеливо поде Люк. — Също като Уеб, и той смята, че Памела е възнамерявала да се самоубие и е решила да се сбогува с някои хора от миналото си.

— Тогава защо не се е сбогувала с мен, преди да се самоубие?

— Човек, който замисля самоубийството си, не се ръководи от същата логика като нас. Той концентрира вниманието си единствено върху своята болка и страдание. Единствено за това е в състояние да мисли.

Пресилено равнодушният начин, по който говореше, я порази.

— Говориш така, сякаш си се сблъсквал лично със самоубийство.

— Майка ми се самоуби, когато бях на шест години.

Тя затвори очи за миг, за да прикрие вълната от тъга и симпатия, която я обля.

— Мили боже, Люк. — Вдигна клепачи и го погледна. — Толкова съжалявам.

Той кимна, но не каза нищо.

— Миналата нощ сигурно е била истинско изпитание за теб — додаде младата жена.

— Аз сам реших да те последвам, забрави ли?

Тя се намръщи.

— И защо го направи? Все още не си ми обяснил.

Устните му се извиха в едва забележим жест.

— Когато попадна на части от пъзел, изпитвам непреодолимо желание да ги свържа една с друга.

— И аз съм пъзел?

— Аха. — Хвърли й бърз, преценяващ поглед, сетне поклати примирено глава. — Няма да се откажеш, нали?

— Да разследвам смъртта на Памела ли? Не.

— Имаш ли нещо против, ако те попитам защо си толкова дяволски сигурна, че тук има някаква загадка? Само заради този имейл от Памела? Или има и нещо друго?

Тя се замисли за миг.

— Заради чувството, което имам.

— Чувство.

— Да.

— Едно чувство не е многообещаващо начало — безразлично подхвърли той.

— Прозвуча особено забавно, имайки предвид, че идва от човек, който миналата вечер ме е проследил само защото е усетил, че аз съм една точка, очакваща да бъде съединена с друга.

— Добре, тук имаш право — призна той. — Но защо тази сутрин се нахвърли така срещу Райлънд Уеб? Смяташ, че той вярва, че в смъртта на дъщеря му има нещо повече от злощастната комбинация от алкохол и хапчета, и се опитва да го прикрие?

Тя се поколеба.

— Той със сигурност не желае да има разследване, нали?

— Може и да не ти харесват причините му за това, но той си има няколко.

— Знам. — Айрини скръсти ръце. — Казах ти, че той е много амбициозен човек, изцяло отдаден на кариерата си. Той нямаше време за Памела преди седемнадесет години и със сигурност и сега няма да си губи времето с нея.

— Изслушай ме, Айрини Стенсън. Ако възнамеряваш да се изправиш срещу Райлънд Уеб, те съветвам да си подсигуриш добре гърба. Уеб е много влиятелна личност.

— Мислиш ли, че не го знам?

Известно време Люк шофира в мълчание.

— Сам Макферсън е познавал добре Памела, нали?

Въпросът му я изненада.

— Някога бяха приятели. Макар че не знам как се е развила връзката им през последните седемнадесет години.

— Имала ли си някога чувство, че той е бил влюбен в нея?

Айрини помисли няколко секунди, преди да отговори.

— Определено никога не съм гледала на отношенията им по този начин, но съм напълно сигурна, че от страна на Памела не е имало никакви романтични чувства. Разбира се, Сам е малко по-голям от нея. Тогава тя беше само на шестнадесет, а той беше в началото на двадесет и няколко.

— Разликата не е кой знае колко голяма.

— В гимназията изглежда голяма. — Тя забарабани с пръсти по седалката. — Но като се върна назад и се замисля за начина, по който тя се отнасяше към него, стигам до извода, че помежду им не е имало романтична връзка.

— И как се е отнасяла тя към него?

— Само като към приятел, а не като към поредното завоевание.

Люк повдигна вежди.

— Много ли завоевания е имала Памела в онези дни?

— Мисълта за завоеванията бе моторът, който движеше Памела. — Айрини се усмихна малко накриво. — Освен това никога не са липсвали мъже, желаещи да бъдат завоювани. Тя беше красива и кокетка по рождение. Момчетата й се лепяха като мухи на мед. Но не само външният вид и полът й я правеха толкова популярна.

— Била е Уеб.

— Ти чу какво каза Максин сутринта — местното кралско семейство.

— Може би Сам Макферсън е искал да бъде едно от поредните й завоевания, но тя го е отблъснала — предположи Люк. — Може би по някакъв болезнен начин е бил обсебен от нея. Нещо като „щом аз не мога да я имам, никой друг няма да я притежава“.

Тя леко потръпна.

— Ако е това, защо е чакал толкова години, за да я убие?

— Откъде, по дяволите, да знам? Това си е твой проект, не мой. Просто се опитвам да ти покажа, че ако възнамеряваш да правиш списък на потенциалните убийци, той може да се окаже доста дълъг.

— Не съм толкова сигурна в това — тихо промълви тя.

— И какво означава това?

— Всички смятат, че Памела ме е повикала в Дънслей, за да се сбогува с мен. Но няма никаква причина да се мисли, че една жена, изпаднала в тежка душевна депресия, ще си спомни за момичето, с което е била близка само едно лято в гимназията. Убедена съм, че тя ми е изпратила имейла, защото е искала да ми каже нещо важно за миналото.

— За смъртта на родителите ти.

— Да.

— Добре, хайде да поразсъждаваме логично.

По устните й заигра лека усмивка.

— Преведено, това означава, че смяташ да се опиташ да оспориш заключението ми.

— Именно. Но само защото заключението ти не се гради върху солидна основа. Какво би могла да знае Памела за случилото се с родителите ти? А ако е знаела нещо, защо е чакала седемнадесет години, за да ти го каже?

— Не знам отговорите на тези въпроси, но мога да ти кажа едно нещо. Памела Уеб беше последният човек, с когото се видях през онази нощ, преди… преди да намеря мама и татко.

Той я погледна.

— Последният човек?

— Онзи следобед тя ми се обади и ме попита дали не искам да намина към тях, за да излезем до кафето и да отидем на кино. Мама се съгласи да ме пусне, след като ме накара да й дам обичайното обещание.

— И какво бе то?

— През онова лято се бях разбрала с родителите си, че ако Памела пие или взема наркотици в мое присъствие, аз веднага трябва да я оставя и да се прибера у дома.

— Но родителите ти не са имали нищо против да дружиш с нея, ако спазваш правилата.

— Струва ми се, че мама изпитваше съжаление към Памела, понеже Райлънд я пренебрегваше толкова очевидно. От своя страна, татко вярваше, че ще му се обадя да дойде да ме прибере, ако Памела започне да пие или да се дрогира, но тя никога не направи нищо подобно, докато бях с нея.

— Никога?

Младата жена поклати глава.

— Нито веднъж. Поради някакви причини тя искаше да й бъда приятелка. Разбираше, че няма да ми позволят да се виждам с нея, ако направи нещо нередно. В крайна сметка баща ми беше шеф на полицията.

— Продължавай.

— Вечеряхме във „Вентана Вю“, а след това отидохме на кино. След филма се качихме в нейната кола. Предполагаше се, че ще ме закара направо у дома. Виждаш ли, татко имаше още едно правило. Не ми беше позволено да излизам от града с Памела, защото тя наскоро си бе взела шофьорската книжка и нямаше голям опит зад волана. Но вместо да подкара направо към къщи, тя внезапно обърна към Лейкфронт Роуд и се насочи към Кърбивил.

— А ти какво направи?

— Отначало реших, че иска само да ме подразни. Тя знаеше, че татко никога повече нямаше да ми позволи да изляза с нея, ако наруша правилата. Когато разбрах, че нещата са сериозни, започнах да я моля да обърне колата, но тя само се засмя и продължи да кара. Аз се вбесих и я заплаших, че ще скоча от колата. Тя подкара още по-бързо. Тогава се изплаших.

— Помислила си, че е взела наркотици, без да знаеш?

— Обвиних я в това. Но тя каза, че не е взимала нищо. Караше твърде бързо, за да мога да скоча от колата. Направих единственото нещо, което ми оставаше: пристегнах колана си и се замолих тя да се умори от играта си и да обърне към града.

— И така ли стана?

— Не. Когато стигнахме до Кърбивил, тя намали. Казах й, че ще сляза и ще се обадя на родителите си, за да дойдат да ме приберат. Но тя се разплака, а след това започна да ми се извинява и каза, че ще ме заведе у дома. Аз бях бясна, защото тя беше съсипала всичко. Когато Се върнахме в Дънслей, двете не си говорехме. Тя знаеше, както и аз, че повече няма да ми позволят да се виждам с нея.

— Защото си смятала да разкажеш на родителите си какво се е случило и те са щели да ти забранят?

Тя тъжно се усмихна.

— Нямаше смисъл да ги лъжа. Памела го знаеше не по-зле от мен. В крайна сметка тя ме закара до вкъщи и ме остави точно пред входната врата, без да ми каже нито дума. Потегли още преди да извадя ключа от джоба си. И повече никога не я видях.

Млъкна. Цялата бе изстинала, както винаги, когато говореше за онази нощ, въпреки че оттогава бяха изтекли вече седемнадесет години. Ако продължеше, щеше да започне да трепери.

Люк сви по страничната отбивка, която водеше към курорта.

— Не искам да те обидя — заговори той след малко, — но не ми се струва много вероятно Памела да чака толкова дълго, за да ти съобщи нещо важно за случилото се през онази вечер.

— Може едва напоследък да е научила някои подробности или факти, за които преди не е знаела.

— Признай си, че звучи малко фантасмагорично. — Изведнъж той млъкна и стисна челюсти. — Какво става, по дяволите?

Тя осъзна, че той гледаше към колата, паркирана пред хижата. Един добре изглеждащ млад мъж около двадесетте се бе облегнал на една от каменните колони на входа.

— Май определено имаш проблем с гостите на курорта, така ли е? — попита тя.

— Той не е гост на курорта. — Люк паркира сува до другата кола и изключи двигателя. — Казва се Джейсън Данер. Той е по-малкият ми брат.

Неизвестно защо, но новината, че Люк има семейство, я свари неподготвена. Всъщност защо бе предположила обратно? Разбира се, че би трябвало да има роднини, помисли си Айрини. Повечето от хората бяха заобиколени от куп роднини. Тя беше изключение от правилото; след като пралеля й бе починала преди няколко години, не й бе останал нито един близък. Но това не бе причина да смята, че и останалите се намират в същото положение.

При все това имаше нещо у Люк, някакво усещане за дистанцираност може би, сякаш той гледаше на света от друго измерение, също както самата тя се бе научила да го прави.

Огледа Джейсън през прозореца на сува, обзета от необяснимо любопитство. Определено нямаше голяма семейна прилика, реши тя от пръв поглед. Физически двамата мъже бяха доста различни. Джейсън не само беше по-млад, той беше по-висок и един страничен наблюдател би казал, че е по-красив. Но не и по-секси, реши Айрини, а просто хубав. Имаше огромна разлика.

Изведнъж й просветна. Като свърза голямата разлика в годините с обстоятелството, че майката на Люк бе напуснала този свят още когато е бил на шест години, тя заключи, че Джейсън очевидно бе плод на втори брак. Двамата с Люк бяха полубратя.

Люк вече бе слязъл от сува. Лицето му бе смръщено в мрачна гримаса и очевидно не се радваше особено да види брат си.

— Какво правиш тук, Джейси? — попита той. — Не те очаквах.

По-младият мъж разпери ръце.

— По-спокойно, Големи братко. Просто реших да намина да видя как се справяш с хотелиерския бизнес.

Той се усмихваше, но това трудно успяваше да прикрие напрежението помежду им.

Люк отвори вратата на Айрини.

— Джейсън, запознай се с Айрини Стенсън. Тя е гост на курорта.

— Здравей, Джейсън. — Тя му се усмихна, докато слизаше от високата седалка.

Младежът кимна, в погледа му проблесна интерес и той набързо я огледа от главата до петите.

— За мен е удоволствие да се запознаем, госпожице Стенсън.

Айрини реши, че огледът, на който я бе подложил, не бе толкова плод на личен интерес, колкото смесица от любопитство и респект. Очевидно се питаше какви са отношенията й с Люк.

— Сложни са — сухо каза тя.

Джейсън примигна, сепнат. Сетне се ухили.

— Обикновено е така, когато е свързано с Люк.

— За какво си говорите вие двамата? — изръмжа Люк.

— За нищо важно — побърза да го увери Айрини. — А сега, с ваше позволение, ще ви оставя да си поговорите на спокойствие.

Дари и двамата мъже с най-сияйната си усмивка и пое надолу по пътеката.

Каквото и да ставаше тук, то нямаше нищо общо с нея. Беше семейна работа.