Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (6)

5.

Максин влетя през вратата на фоайето в девет часа като малка вихрушка, каквато всъщност си беше. Тя беше привлекателна, кипяща от енергия жена в средата на тридесетте, със сини очи и облак естествено руса коса, която винаги изглеждаше така, сякаш бе продухана от перките на хеликоптер. Смиряваше непокорството на буйната си коса с широки панделки за глава. През последните няколко месеца Люк бе установил, че тя разполага с безкраен асортимент от панделки, всяка с различен цвят. Днес се бе спряла на яркорозова.

Ентусиазмът й за работа му се струваше забавен, неочакван и малко уморителен.

Тя затвори вратата с крак и спря рязко, обвила ръце около книжната торба с емблемата на „Дънслей Маркет“. Впери обвинителен поглед в работодателя си.

— Току-що идвам от супера. Всички говорят, че Айрини Стенсън се е върнала отново в града и е отседнала тук, в курорта. Освен това вие двамата миналата нощ сте намерили мъртвото тяло на Памела Уеб.

Люк се облегна на бюрото.

— Начинът, по който слуховете се разпространяват в този град, би трябвало да бъде засекретен като военна тайна.

— Защо не ми каза? — Максин тръшна торбата върху масичката, където бе решила, че трябва да стоят сутрешната кана с кафето и чинията с поничките. — Та аз работя тук, в курорта, за бога! Би трябвало първа да науча. Вместо това трябваше да чуя новините от Едит Харпър. Имаш ли представа колко обидно е това за мен?

— Айрини Стенсън се обади на рецепцията вчера сутринта, докато ти беше някъде по работа. Регистрира се късно следобед, когато ти вече си бе тръгнала за вкъщи. Нещата се развиха много бързо и нямах време да те осведомя за последните събития. Съжалявам за това.

Максин подсвирна тихо и метна палтото си върху единия рог на еленовата глава, изпълняваща достолепната роля на закачалка.

— Целият град е разбунен. Не си спомням да е имало такова вълнение от деня, в който Айрини напусна града преди толкова години. — Смръщи загрижено чело. — Между другото, как е тя? Сигурно е било ужасно да намери мъртва Памела. Знаеш ли, през онова лято, когато бяха в гимназията, двете бяха много близки приятелки.

— Само едно лято?

— Памела обикновено идваше тук през лятото. През останалото време посещаваше някакво елитно училище с пълен пансион, караше ски в Аспен или нещо подобно. В интерес на истината, трябва да призная, че двете с Айрини бяха доста странна двойка. Не биха могли да бъдат по-различни.

— Може би тъкмо това ги е привличало.

Максин стисна устни, обмисляйки предположението, сетне сви рамене.

— Може би. Памела беше класически тип на буйно и непокорно дете. Взимаше наркотици, имаше безброй гаджета, а баща й, сенаторът, й даваше всичко, което си пожелаеше. Винаги имаше най-новите и модерни дрехи, а когато навърши шестнадесет, получи страхотна спортна кола.

— А Айрини Стенсън?

— Както ти казах, тя беше пълна нейна противоположност. Тиха и ученолюбива. Прекарваше по-голямата част от свободното си време в библиотеката. Винаги заровила нос в някаква книга. Винаги любезна с възрастните. Никога не създаваше неприятности. Не се срещаше с момчета.

— А с какво се занимаваха родителите й?

— Майка й, Елизабет, рисуваше, макар да не мисля, че е спечелила някакви пари от изкуството си. Баща й, Хю Стенсън, беше шеф на полицията тук, в Дънслей.

— Работа, която не би могла да осигури гардероб с модни дрешки, нови коли и луксозни ски курорти.

— Напълно си прав. — Максин изгледа намръщено празната табла върху масичката за кафе. — Не си сложил понички за гостите.

— Вчера изхвърлих последната партида. Съжалявам, трябваше да ги заваря една за друга и да измайсторя от тях нова котва за лодката. Впрочем, в момента имаме само един гост, а нещо ми подсказва, че не си пада по понички, особено по тези, които се предлагат в „Дънслей Маркет“.

— Това е въпрос на принцип. Какъв късмет, че тази сутрин купих пресни. — Максин извади една кутия от книжната торба, отвори я и започна да подрежда придобивката си върху пластмасовата табла. — Ще изглежда много примамливо с няколко вида пасти и кана прясно сварено кафе. Всички хотели и мотели от по-висока класа ги предлагат.

— Предпочитам да мисля, че Сънрайс, Лейк Лодж, сам по себе си притежава достатъчно класа — заяви Люк. — Разкажи ми останалата част от историята на Стенсън.

— Е, както вече ти казах, поради някаква причина през онова лято, когато Памела Уеб навърши шестнадесет, тя реши да превърне Айрини в своята най-добра приятелка. — Максин наклони леко глава със замислено изражение. — Може би си прав. Може би на Памела й е харесвал контрастът, който са представлявали двете с Айрини. Вероятно е решила, че ако привлече в своята орбита едно тихо и скромно момиче като Айрини, то тя ще изпъква още повече — блестяща и вълнуваща. Както и да е, почти три месеца те бяха неразделни. Макар че никой не разбра как така родителите на Айрини й позволиха да се сближи с Памела.

— Доколкото разбирам, Памела е оказвала лошо влияние върху Айрини, така ли е?

Максин се намръщи.

— Възможно най-лошото. Доста сплетници се нагърбиха с благородната мисия да предупредят господин и госпожа Стенсън, че ако не държат Айрини по-далеч от Памела, тя ще свърши зле. Всички в града предричаха в един глас, че рано или късно малката Айрини Стенсън ще стане жертва на дяволските сили на секса, наркотиците и рокендрола.

— А, невинните удоволствия на младостта.

— Да, добрите стари дни — съгласи се Максин. — Така или инак поради някаква необяснима причина, семейство Стенсън, изглежда, не се противопоставяха на приятелството между двете момичета. Може би им харесваше, че дъщеря им се движи в компанията на американски сенатор, макар че аз лично никога не съм смятала, че семейство Стенсън са от хората, които се впечатляват от подобни неща.

Люк погледна между дърветата към бунгало номер пет. Повечето от лампите вътре останаха запалени през цялата нощ. Последния път, когато отново провери, някъде след четири сутринта, светлината в спалнята бе намаляла до бледо сребристо сияние. Той реши, че Айрини най-после е заспала, оставяйки светната нощната лампа.

— Продължавай с историята — подкани служителката си той. Помисли си, че няма да последва нищо хубаво. Усещаше го в костите си.

— Една нощ Хю Стенсън застрелял жена си в кухнята в дома им. След това се самоубил.

— По дяволите. — Знаеше, че ще бъде ужасно, напомни си Люк. — А Айрини?

— Същата нощ тя е била навън с Памела Уеб. Когато се прибрала у дома, намерила два трупа. — Максин замълча. — Била е само на петнадесет години и е влязла сама в къщата. Още ме побиват тръпки, като си помисля за това, въпреки че минаха толкова години.

Той не каза нищо.

— Беше невероятна трагедия. Целият град беше потресен. По-късно плъзнаха слухове, че Елизабет Стенсън имала любовна връзка с някакъв мъж в Дънслей и когато разбрал, Хю превъртял.

— Превъртял?

Максин кимна мрачно.

— Говореше се също, че Хю бил участвал в някакво много тежко сражение, докато бил във флота, и страдал от нещо посттравматично.

— Посттравматично стресово разстройство.

— Точно така.

Люк погледна отново към бунгало номер пет и видя Айрини да идва между дърветата към хижата. Беше облечена елегантно както вчера — черен лъскав панталон и черен пуловер. Дългият черен тренчкот бе разкопчан. Полите му се развяваха над блестящите й черни кожени ботуши.

Семейната история със сигурност обясняваше сенките и тайните, стаени в тези изумителни очи, помисли си той.

— Леле! — възкликна Максин, когато погледна през прозореца към Айрини. — Това ли е Айрини?

— Това е тя.

— Никога не бих я познала. Изглежда толкова…

— Каква?

— Не знам — сви рамене Максин. — Толкова различна, предполагам. Не прилича на онова бедно, съсипано момиче, което си спомням от погребението.

— Къде отиде да живее Айрини след смъртта на родителите си?

— Честно казано, не знам нищо със сигурност. През нощта на убийството един от полицаите — мъж на име Боб Торнхил — я отведе в дома си. На следващия ден пристигна една възрастна леля, за да се погрижи за Айрини. След погребението никога повече не я видяхме.

— Досега.

Максин не откъсваше поглед от приближаващата жена.

— Не мога да повярвам колко много се е променила. Изглежда толкова изискана. Както вече споменах, докато беше в гимназията, изобщо нямаше гаджета.

— Е, навярно сега не й липсват — подметна Люк. — При това сигурно са доста.

Не можеше да си представи мъж, който би пренебрегнал това хладно, фино, женско предизвикателство.

— Кой би си помислил, че ще придобие подобна класа и стил? — Максин се върна при масичката за кафе и се зае да я подрежда. — Чакай да пресметна, сега тя трябва да е на тридесет и две. При това все още използва бащината си фамилия. Явно не е омъжена. Или може да е разведена и отново да е приела старото си име.

— Не е споменала съпруг — уточни Люк. Щеше да го запомни. — Няма и халка.

— Чудя се защо ли се е върнала?

— Очевидно, за да се срещне с Памела Уеб.

— Да, отива и намира трупа й. — Максин изхвърли старото кафе в кофата за отпадъци. — Искам да кажа, че ако не си полицай или нещо подобно, вероятността да се натъкнеш на три трупа, при това още преди да си навършил четиридесет, би трябвало да е нищожна, нали? Повечето хора виждат мъртъвци само на погребенията, което не е едно и също.

— Ти си била там, когато майка ти е починала.

— Да, но… — Максин млъкна и се намръщи, сякаш не намираше подходящите думи, за да го обясни. — Тя беше болна от дълго време и постоянно беше под лекарско наблюдение. Смъртта й не бе внезапна, нито брутална, ако разбираш какво искам да кажа. В известен смисъл беше спокойна. По-скоро като някакъв преход.

— Разбирам — тихо рече Люк.

Тя е права, помисли си. Неочакваната и брутална смърт е съвсем различно нещо. Живите, имали нещастието да се сблъскат с нея без предупреждение или подготовка, нямат време да възприемат ужасяващата реалност с мъдро смирение.

А някои неща са прекалено ужасни, за да бъдат възприети изобщо. Или успяваш да ги заключиш в някое далечно кътче на съзнанието си, или рано или късно те съсипват.

— Горката Айрини. А и тримата мъртъвци, които е намерила, не са били непознати. — Максин наля в кафемашината прясна вода от каната. — Първо родителите й, а сега и жената, която някога е била най-добрата й приятелка.

Какво не съответстваше?, запита се Люк. Въпросът не му даваше мира през цялата нощ и продължаваше да го измъчва от сутринта — една малка искра, която може да причини горски пожар, ако не я угасиш навреме.

Загадките. Те бяха проклятието на съществуването му. Навикът да свързва фактите в опит да открие някаква закономерност и обяснение се бе превърнал в идея фикс.

Стой настрани — напомни си тоя. — Не се нуждаеш от чуждите проблеми. Имаш си достатъчно свои. Предполага се, че се опитваш да обърнеш нова страница в живота си. Това е единственото, което трябва да те занимава в момента.

Максин натъпка кафето в книжния филтър.

— След като леля й я отведе, в града много се говореше как Айрини щяла вероятно да остане травмирана за цял живот. Хората казваха, че никога повече няма да бъде същата след онази нощ, когато бе намерила мъртвите си родители на пода в кухнята. Твърдяха, че никога няма да бъде напълно нормална, ако разбираш какво искам да кажа.

— Да — тихо потвърди Люк. — Разбирам какво искаш да кажеш.

Максин наблюдаваше Айрини с разтревожен поглед.

— Чух госпожа Холтън да разправя на всички, че намирането на трупа на Памела миналата нощ сигурно е било твърде много за горката Айрини след случилото се в миналото. Тя каза, че това можело окончателно да я бутне в пропастта.

Люк проследи с поглед Айрини, която мина покрай прозореца и се запъти към входната врата на хижата. Лицето й бе овладяно и решително. Съвсем не беше изражение на неуравновесена жена на ръба на пропастта. По-скоро беше лице на жена с мисия.

Вратата се отвори и Айрини влезе във фоайето, внасяйки хладен и свеж утринен полъх.

Добро утро не звучи особено подходящо предвид обстоятелствата, каза си Люк. Затърси някой друг, по-уместен, поздрав.

— Здрасти — изтърси накрая. Кой твърдеше, че бил лишен от светско остроумие?

Тя се усмихна леко, но погледът в очите й беше предпазлив и бдителен.

— Здравей.

— Успя ли да поспиш? — попита той.

— Не много. Ами ти?

— Малко.

Дотук със светските разговори, помисли си той.

— Айрини. — Максин й се усмихна от другия край на помещението. — Помниш ли ме? Максин Спрангъл. Сега съм Максин Боксел.

— Максин. — Усмивката на Айрини стана по-широка. — Люк ми каза, че работиш тук. Мислех, че след като се дипломираш, ще напуснеш града.

— Направих го. Постъпих в колеж, за да уча бизнес и счетоводство. Получих работа в бизнеса е високи технологии и познай какво? Омъжих се за господин Идеалния и родих син. — Максин завъртя очи. — Но нещата не се получиха. Напуснах работа. А господин Идеалния ме заряза заради инструкторката си по йога. После пък мама се разболя. Върнах се тук с Брейди, това е синът ми, за да се грижа за нея.

— Как е тя?

— Почина преди шест месеца.

— Съжалявам — искрено рече Айрини.

— Благодаря.

— Помня майка ти. Аз я харесвах. Тя беше приятелка на моята майка.

— Знам — кимна Максин.

— И след смъртта на майка ти си решила да останеш?

Максин се поколеба.

— Да ти кажа честно, Брейди не се справяше много добре в гимназията в големия град. Когато баща му ни напусна, той го преживя много тежко. Започна да получава слаби оценки, забърка се в неприятности.

— Разбирам.

— Едното доведе до другото и аз реших, че може би ще е по-добре да останем в малък град като Дънслей. Той, изглежда, се приспособи с лекота към новата среда. Оценките му се подобриха. Освен това откри няколко добри примера за подражание. Сам Макферсън понякога го качва в патрулната кола и го води на риба. А Люк го учи как да управлява лодката на курорта, за да може през лятото да води гостите на разходки из езерото. Брейди наистина е много развълнуван от перспективата.

— Разбирам — повтори Айрини. Стрелна Люк с един продължителен замислен поглед.

Люк остана с впечатлението, че го претеглят и преценяват.

— Виж, относно Памела Уеб — продължи Максин. — Знам, че сигурно е било много тежко за теб да я откриеш по такъв начин миналата нощ. — Протегна се към каничката за кафе. — Какво ще кажеш за чаша хубаво кафе и една поничка?

Максин си губеше времето, помисли си Люк. Айрини имаше вид на жена, която пие само екзотични чайове или кафе, приготвено от специално отгледани зърна, откъснати малко преди да бъдат сварени. Освен това беше сигурен, че мрази понички.

Ала за негово изумление тя се усмихна отново на Максин.

— Звучи страхотно. Благодаря.

Максин засия. Подаде й чаша димящо кафе и малка салфетка, сред която се гушеше една от поничките.

Айрини отпи от кафето и отхапа от смачканата поничка. Съдейки по изражението на лицето й, явно се наслаждаваше и на двете.

Нещо странно става тук, каза си Люк.

— Намирането на Памела беше наистина ужасен шок — рече Айрини. — Тя напоследък прекарвала ли е доста време тук, в Дънслей?

Какво, по дяволите, означава това? Люк усети как вътрешният му радар, надушващ неприятности отдалеч, замига на червено.

— Не повече от обичайното — отвърна Максин, явно без да забележи нищо странно. — През последните няколко години имаше навика да се появява от време на време през уикендите. Обикновено я придружаваше някой мъж или група приятели от града. Но не я засичахме много на обществени места.

— Сега знаеше ли се, че е в града?

— О, разбира се. В началото на седмицата мина с колата си покрай кафенето. — Максин погледна към Люк. — Новината, че човек от семейство Уеб е пристигнал в града, се разнася много бързо. Трябва да ти кажа, че те са нещо като нашето местно кралско семейство, в случай че още не си го разбрал.

— И аз останах с това впечатление, след като забелязах, че общината, паркът, местната болница и главната улица в Дънслей носят името Уеб.

Максин се засмя.

— Фамилията Уеб от поколения е свързана с нашия град.

— Надписите по сградите и името на улицата са в чест на Виктор Уеб — обясни Айрини. — Той е дядото на Памела. Същият Уеб, който преди няколко години изгради своя империя за производство на спортни стоки. След като забогатя, дари доста пари на различни благотворителни организации и за проекти на местната община.

Максин си наля кафе.

— Може да се каже, че Виктор Уеб е приказният кръстник на града. Много хора тук са му благодарни поради една или друга причина. Не е ли така, Айрини?

Айрини кимна.

— Поне така беше, докато живеех тук.

— Но той самият не живее тук — отбеляза Люк.

— Вече не — съгласи се Максин. — Когато създаде веригата си от магазини, той установи главните си офиси в Сан Франциско. По-късно продаде бизнеса си за милиони долари и се оттегли във Финикс. Виждаме го само през есента, когато идва тук на лов. Но той не е забравил, Дънслей. — Максин сбърчи нос. — Макар че не мога да кажа същото и за сина му, сенатора.

— Какво искаш да кажеш? — попита Люк.

— Аз мога да ти отговоря — намеси се Айрини, след като преглътна голяма хапка от поничката. — Райлънд Уеб винаги е бил изключително амбициозен политик. Никога не е прекарвал много време тук, в Дънслей. Поне докато аз живеех в града. — Погледна въпросително към Максин.

— Нищо не се е променило — каза Максин и сви рамене. — Вясва се от време на време през есента, за да придружи баща си на някой лов, и това е всичко.

Айрини отпи от кафето си.

— Спомням си как баща ми веднъж каза, че не е препоръчително човек да застава между Райлънд Уеб и нещо, което той желае.

— Не мога да го оспоря — присъедини се Максин. — Но мисля, че истинската причина местните хора да нямат към него същото отношение, както към баща му, е, че не обръщаше особено внимание на Дънслей, след като започна да печели изборите.

— Искаш да кажеш, че не е раздавал пари с щедра ръка на местните държавни фондове, така ли? — попита Люк.

Максин махна с ръка към прозореца, имайки предвид околния пейзаж.

— Я се огледай наоколо. Да виждаш някъде в Дънслей да се изпълняват големи проекти, финансирани от правителството? Няма пари за реконструкция на пътищата. Няма предприятия, които биха могли да съживят местната икономика.

— Лично аз смятам, че тъкмо в това е очарованието на този град — сухо вметна Люк.

Максин се засмя.

— Кажи го на градския съвет. Проблемът е, че тук няма богати спонсори, които да помогнат за финансирането на кампаниите на Райлънд Уеб, и затова той просто ни е обърнал гръб.

— Памела е участвала в кампаниите на Райлънд, нали? — намеси се Айрини.

Максин кимна.

— Тя започна да работи за баща си, след като завърши колежа. Изпълняваше ролята на светска домакиня на всички онези приеми с благотворителна цел, които влизат в задълженията на политиците. Той никога не се е женил след смъртта на майката на Памела.

Айрини придоби замислено изражение.

— Но това май ще се промени, нали? Сенатор Уеб обяви годежа си преди няколко седмици.

— Точно така. — Максин млъкна, а чашата застина на половината път към устните й. — Не съм се замисляла, докато сега не го спомена, но Памела щеше да изгуби работата си, нали? При това много престижна работа. Искам да кажа, че като официална домакиня на сенатор Уеб тя самата е ВИП персона.

— Да — рече Айрини. — Движела се е сред каймака на обществото не само тук, в щата, но и във Вашингтон.

Максин я изгледа с широко отворени очи.

— Мислиш ли, че заради това се е самоубила? Била е потисната, защото вече е нямало да бъде толкова важна?

— Ние не сме сигурни, че Памела се е самоубила — каза накрая Айрини.

Люк реши, че вече е чул достатъчно. Време беше да овладее положението. Пъхна ръка в джоба си за ключовете от сува.

— Готова ли си за нашата малка среща с Макферсън? Мога да те закарам до града.

Айрини се замисли върху предложението, сетне кимна, сякаш решението да пътува в една кола с него беше изключително важно.

— Добре — рече тя.

Люк взе якето си от закачалката.

— Колко дълго ще останеш при нас, Айрини? — попита Максин.

— Още някое време.

Люк навлече якето си.

— Тя се е регистрирала за още една нощ.

Айрини остави празната си чаша и хвърли салфетката в кошчето.

— Може би ще остана малко по-дълго, отколкото възнамерявах в началото.

Люк я погледна.

— И колко по-дълго?

— Зависи. — Младата жена отиде до вратата и я отвори. — По-добре да тръгваме. Не бих искала да закъснявам за срещата си с шефа на полицията.

— Ще се върна скоро, Максин — каза Люк и се запъти към вратата.

— Добре. — Максин се настани зад бюрото на рецепцията. — Не се притеснявай.

Люк последва Айрини навън до сува, като успя да стигне до вратата на пасажера малко преди тя да я отвори.

— Благодаря — любезно промърмори тя.

Качи се вътре и се пресегна към колана.

Той затвори вратата, заобиколи от другата страна и се настани зад волана.

— Може ли да те попитам нещо? Какво си мислеше, че правиш преди малко? — попита Люк, докато завърташе ключа на двигателя.

— Моля?

— Няма значение. — Мощният мотор забръмча. — Беше риторичен въпрос. Вече знам отговора.

— За какво говориш?

— Ти разпитваше Максин.

— Не съм сигурна какво имаш предвид с това „разпитваше“.

Той се усмихна мрачно.

— Мога да разпозная насочващите въпроси, когато ги чуя. Ти се опитваше да проведеш малко собствено разследване, нали?

Тя го стрелна с един кос и предпазлив поглед.

— Може би.

— Максин ме осветли за връзката ти с Памела Уеб. Осъзнавам, че миналата нощ ти е било много тежко да намериш приятелката си мъртва. Но това не означава, че в смъртта й има нещо съмнително.

Тя гледаше право напред, без да отделя поглед от тясната ивица шосе, водеща към града.

— Какво ще реша да правя, си е моя работа — рече тихо.

— Виж, признавам, че съм в града само от няколко месеца, но от това, което чух, съдя, че Сам Макферсън е честно ченге. Не виждам причина да смятаме, че няма да проведе законно разследване, ако открие нещо, което да му даде основание за това.

— Няма да има разследване. Не и ако сенатор Уеб не го поиска, а аз съм напълно сигурна, че това няма да стане. По-скоро точно обратното.

— Защото смята да обяви участието си в надпреварата за президентския пост?

— Именно. Последното нещо, което би позволил да се разследва, е смъртта на дъщеря му.

Люк стисна волана.

— Съдейки по някои слухове, които чух тук, в Дънслей, предполагам, че могат да излязат наяве някои доста неприятни неща.

— Фамилията Уеб от години се опитва да потули всякакви приказки за пристрастеността на Памела към наркотиците и нейните, да ги наречем, младежки прегрешения. Но едно сериозно разследване би извадило наяве много отдавнашни истории, за които съм сигурна, че поддръжниците на Райлънд Уеб не биха искали да станат медийно достояние. Това би навредило на имиджа му на грижовен баща.

— Няма да може да се изплъзне на медиите, без значение какво ще направи — изтъкна Люк. — Смъртта на една сенаторска дъщеря от свръхдоза няма начин да не привлече вниманието на пресата.

— Повярвай ми, Уеб и хората му могат да се справят с това. Но ако съществува и най-малката вероятност Памела да е била убита, това ще причини истински пожар.

Той бавно изпусна въздуха от дробовете си.

— По дяволите. Опасявах се, че ще тръгнеш тъкмо в тази посока.

— Спътницата му не отговори, но когато Люк погледна към нея, видя, че ръката й, която лежеше отпусната върху бедрото й, се бе свила в юмрук. — Наистина ли вярваш, че това се е случило? — с по-мек тон попита той.

— Не знам, но възнамерявам да разбера.

— Разполагаш ли с някакво достоверно доказателство, което да потвърждава хипотезата, че Памела Уеб е била убита?

— Не, никакво — призна тя. — Но ето какво ще ти кажа. Ако съм права за смъртта на Памела, то определено съществува вероятността нейната смърт да е свързана със смъртта на родителите ми преди седемнадесет години.

— Не искам да те обидя, но започваш да звучиш като вманиачен теоретик, на когото навсякъде му се привиждат разни конспирации.

— Знам.

— Може би думите на един страничен човек не означават нищо — тихо поде той, — но въпреки това искам да ти кажа, че съжалявам много за онова, което си преживяла онази нощ, когато си намерила мъртви родителите си. Сигурно е било истински кошмар.

Тя го стрелна любопитно, сякаш той я бе изненадал с напълно неадекватните си съболезнования.

— Да, действително. — Айрини се поколеба. — Благодаря ти.

Люк знаеше, че понякога думите са излишни. Затова реши да се концентрира върху шофирането.

Айрини облегна лакът върху дръжката на вратата и подпря брадичката на ръката си.

— Истина е, че не разполагам с никакво убедително доказателство, че Памела е била убита. Но при все това има нещо.

— И какво е то? — предпазливо попита Люк.

— През онова лято, когато двете с Памела бяхме най-близки приятелки, ние си измислихме една кодова фраза, която трябваше да използваме само между нас двете, когато имаше нещо наистина важно, за което никой друг не биваше да узнае.

— Е, и?

— Памела използва този код в имейла, в който ме молеше да се видя с нея тук, в Дънслей.

Пръстите му се стегнаха върху волана.

— Не искам да прозвучи обидно, но един тийнейджърски код не е достатъчно основание.

— За мен е — твърдо рече тя.