Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (19)

18.

Кони Уотсън погледна намръщено през стъклената врата. Тя беше пълна жена с едри кости и подозрителни очи. В загрубялата си от работа ръка стискаше кърпа за бърсане на чинии. Всичко у нея — от изражението на лицето й до маниерите — говореше, че отдавна бе престанала да очаква нещо добро от живота.

— Помня те, Айрини — каза тя и хвърли един бърз, неспокоен поглед към Люк. — Знам и вие кой сте, господин Данер. Е, какво искате?

Няма да е лесно, каза си Айрини. Сутрешното предчувствие не я бе излъгало. Ако се бе обадила предварително, Кони навярно щеше да си намери извинение, за да не я приеме.

— Искам да ти задам няколко въпроса за Памела — започна Айрини с възможно най-спокоен и любезен глас. — Някога бях нейна приятелка, спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням. — Кони избърса ръцете си с кърпата, но не понечи да отвори вратата. — Чух, че вие двамата сте намерили Памела по-миналата нощ. Чух също и това, че сте изгорили къщата на Уеб.

— Някой друг запали пожар в къщата — уточни Люк. — Ние просто се случихме там по същото време.

— Хората разправят друго — промърмори Кони.

— Истина е — увери я Айрини. — За бога, Кони, наистина ли мислиш, че ще подпаля къщата?

— Чух, че си се държала малко странно след смъртта на Памела. Някой ми каза, че си имала онова, което наричат „болезнена обсебеност“ или нещо подобно.

Люк я изгледа през стъклото.

— И кой ви го каза?

Кони подскочи и отстъпи назад. После протегна ръка и припряно заключи вратата.

— Няма значение. Из града се говори, това е.

Айрини погледна намръщено Люк, подсказвайки му да млъкне. Той определено притежаваше талант да раздава команди и да плаши хората, но в този момент тя се нуждаеше от помощта на Кони.

Люк повдигна вежди и сви леко рамене, давайки знак, че е разбрал посланието й.

Тя се обърна отново към Кони.

— Малко преди да умре, Памела ми изпрати имейл, в който ми съобщаваше, че иска да се срещнем тук, в Дънслей. Имаш ли някаква представа какво е възнамерявала да ми каже?

— Не.

— А имаше ли вид на разтревожена или разстроена?

— Не.

— Видя ли я в деня, в който тя умря?

— Не.

Не започна добре, помисли си Айрини. Усещаше, че Люк я наблюдава и изчаква да му даде свобода, за да може да подхване нещата както той умееше — без излишно любезничене и внимателно подбрани думи. Младата жена реши да подхване нещата от друг ъгъл.

— Кони, разбирам, че си длъжна да проявиш лоялност към семейство Уеб, и съм съгласна с теб. Но в същото време дължиш нещо и на моето семейство, нали?

Жената смачка кърпата в юмрук. Отстъпи още една крачка.

— Може би съм дължала нещо на баща ти, но той е мъртъв. Бог да даде покой на душата му.

— Смъртта не заличава дълговете — тихо промълви Айрини. — Баща ми вече го няма, но аз съм тук. От уважение към паметта му, би ли ми разказала каквото знаеш за последните дни на Памела в Дънслей?

Лицето на Кони се сгърчи. От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка на примирение.

— Обещай ми, че няма да му кажеш, че съм разговаряла с теб.

— Сам Макферсън ли имате предвид? — попита Люк.

Кони примигна уплашено няколко пъти.

— И на него не бива да казвате. Той ще отиде право при… — Жената внезапно млъкна. — Няма значение. — Насочи вниманието си отново към Айрини. — Виж, аз наистина нищо не знам и съвсем честно мога да се закълна, че не лъжа.

— Просто ми кажи това, което знаеш — настоя Айрини.

— Ами четири дни преди да я намерите мъртва, Памела ми се обади и ме помоли да приготвя къщата за нея. В това нямаше нищо необичайно. Тя не използваше често вилата, но когато идваше, ми се обаждаше предварително, за да заредя хладилника с продукти, да сменя спалното бельо, да проветря и почистя.

— Видя ли се с нея, след като тя пристигна?

Кони бързо поклати глава.

— Не, както вече казах, само изпълних поръчката й и си тръгнах. Някой ми спомена, че я е видял на следващия ден, когато минала с колата си през града. Два дни по-късно беше мъртва. Това е всичко, което знам.

Айрини изобрази върху лицето си това, което се надяваше да се приеме като блага и успокояваща усмивка.

— Тя каза ли ти да заредиш хладилника с продукти за повече от един човек?

Кони се намръщи.

— Не.

— Значи не е смятала да има компания?

Възрастната жена отново поклати глава.

— Не мисля. Ако е смятала да покани някои от префинените си градски приятели, щеше да поръча да купя соленки и сладки за коктейли, сирене и достатъчно количество алкохол.

Айрини се усмихна отново.

— Не ти ли поръча да купиш алкохол?

— Не и този път.

Люк опря ръка върху стената на къщата.

— Когато я намерихме, върху масичката имаше празна гарафа и чаша с мартини.

Кони махна неопределено с ръка.

— Чух за това. Не знам откъде се е снабдила с алкохола. Обикновено аз го купувах, с изключение на виното, разбира се.

— Виното? — внимателно повтори Люк.

— Тя наистина беше много придирчива към виното. Обикновено го носеше със себе си. Но що се отнася до твърдия алкохол, си имаше уговорка с Джо от „Дънслей Маркет“. Той знаеше какво харесва и винаги й го осигуряваше. — Кони сви рамене. — Предполагам, че този път е донесла съставките за мартинито от града.

— Алкохолът може да се съхранява дълго време — изтъкна Айрини. — Памела сигурно е оставила няколко бутилки в къщата след последното си идване.

— Не — категорично заяви Кони. — Тя никога не оставяше нещо за пиене в къщата. Всички тук го знаеха. Тя твърдеше, че това би било открита покана към всеки тийнейджър край езерото да се вмъкне в къщата и да го открадне. Казваше, че не желае да се чувства отговорна, ако някое местно хлапе се напие и падне с колата си във водата от Лейкфронт Роуд. Смяташе, че това би навредило на имиджа на сенатора.

— Какво количество храна й купи? — попита Айрини.

— Какво? — Кони усукваше кърпата с двете си ръце.

— За два дни? Или за един по-дълъг уикенд?

— О, храната. — Кони видимо се отпусна. — Сега, като се замисля, разбирам, че това беше малко странно. Когато ми се обади, тя ми каза, че иска да има достатъчно мляко, зърнени храни, продукти за салата, които да траят една седмица.

— Какво странно има в това?

— Тя обикновено идваше само за уикенда или най-много за три дни. Не мога да си спомня кога за последен път е оставала цяла седмица. При това сама. Когато идваше в града, винаги я придружаваше някакъв мъж.

— Винаги? — натъртено повтори Айрини.

Кони смръщи вежди.

— Ти помниш каква беше Памела като тийнейджърка, нали? Момчетата винаги са кръжали около нея като мухи на мед.

— Да.

— Е, някои неща никога не се променят. Край нея винаги имаше някакъв мъж.

Айрини се замисли за розово-бялата спалня.

— А къде спяха?

Кони я изгледа изумено.

— Ами в къщата, разбира се. Къде другаде да спят?

— Имам предвид в коя спалня?

— Памела винаги се настаняваше в голямата спалня, онази с терасата с изглед към езерото. Приятелите й заемаха спалните за гости. Има една горе и една долу.

— А не е ли настанявала гости в старата си стая, която използваше като момиче?

— О, не — решително поклати Глава Кони. — Никога не позволи на когото и да било да ползва тази стая.

— Казвала ли ти е защо?

— Не. — Кони се поколеба. — Тя беше малко странна по отношение на тази стая и това е самата истина. Винаги е подчертавала, че иска да си остане непокътната. Дори не ми беше позволено да размествам мебелите там. Предполагам, че е било от сантименталност или нещо подобно.

— Благодаря ти, Кони. — Айрини се отдръпна назад. — Оценявам търпението, което прояви. Беше много любезно от твоя страна, че отговори на въпросите ми.

— Това ли е всичко, което искаше? — Кони леко се оживи.

— Да.

— Сега вече квит ли сме — аз и твоето семейство?

— Да — кимна Айрини. — Дългът е изцяло платен.

— Бих искала да мога да платя и останалите толкова лесно — промърмори жената. Посегна да затвори дървената врата, но в последната минута се спря и подаде глава през пролуката. — Бъди внимателна, чу ли? — Заговори със снишен глас. — Тук има хора, които не искат да задаваш въпроси за Памела.

— Предполагам, че няма да ми кажеш нищо по-конкретно? — попита Айрини.

— Аз винаги съм те харесвала, Айрини, и наистина съжалявам да чуя за този посттравматичен проблем, който имаш. Освен това наистина съм много благодарна на баща ти за това, което направи за моето момче. Уейн се труди много през всичките тези години. Преди известно време се ожени и има чудесно малко семейство.

— Радвам се, Кони.

— Както казах, наистина съм благодарна. Но ще го смятам за голяма услуга, ако повече не идваш тук.

Вратата се затвори с потискаща безвъзвратност.

Айрини и Люк закрачиха рамо до рамо обратно към сува. Нито един от двамата не проговори, преди да се качат в колата.

Когато се настани на предната седалка, Айрини извади бележника от чантата си.

— Добре, да обобщим информацията. Памела е поръчала храна, която да й стигне за една седмица, но без никакъв твърд алкохол. Обаче се предполага, че е умряла от свръхдоза — комбинация от мартини и успокоителни хапчета.

Люк подкара колата надолу по тясната улица, където бе малката къща на Кони Уотсън.

— По количеството храна може да се заключи, че тя не е възнамерявала да се самоубива — съгласи се той. — Но това не отхвърля възможността случайно да е изпила повече хапчета.

— Знам. — Айрини потропа с върха на химикалката по бележника. — Това, което ме притеснява най-много, е алкохолът. Наистина, този път би могла да го донесе със себе си, но след като досега винаги Кони го е купувала заедно с останалата храна, защо този път е изневерила на обичая си?

— Добър въпрос — призна спътникът й. — Аз обаче си мислех за мъжа.

— Какъв мъж?

— Кони каза, че когато е идвала в Дънслей, Памела винаги е водила със себе си някой мъж.

— Но не и този път — бавно промълви Айрини.

— Поне Кони не знае да е имало мъж.

Айрини се замисли над думите му.

— В миналото Памела използваше мъжете като аксесоари. Винаги имаше един или двама подръка, които я придружаваха на купоните. Ако Кони е права, че не се е променила в това отношение, съвсем основателно може да се предположи, че е имало мъж с Памела преди и дори по време на нейната смърт.

— Ако успеем да го открием, може би ще узнаем какво се е въртяло в ума й през последните дни от живота й.

— Харесва ми начинът ти на мислене, Данер — усмихна се младата жена.

— Брей, да не повярва човек. Благодаря ти все пак. Винаги съм си мечтал да се възхищават от ума ми. — Погледна я. — Какво е направил баща ти за сина на Кони Уотсън?

Айрини се бе загледала към езерото, върху чиято водна повърхност слънчевите лъчи и сенките сякаш се носеха в любовен танц.

— Уейн Уотсън се забърка в някакви неприятности със закона една година след като завърши гимназията. Попадна в затвора. Когато излезе, никой наоколо не искаше да го вземе на работа. Татко убеди един предприемач от Кърбивил да го назначи във фирмата си. Явно се е справил добре в живота.