Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (42)

41.

Съобщението върху компютърния екран смрази Айрини до мозъка на костите й. Сякаш чуваше гласа на Памела да произнася думите, докато двете с Тес го четяха.

Ако намериш тези файлове, явно план А е пропаднал. Това е план Б. Между другото, ако не си Айрини, да ти го начукам. Останалата част от информацията е кодирана и автоматично ще бъде унищожена, ако се използва погрешен код за достъп.

Айрини, ако ти си тази, която четеш, ще знаеш вълшебните думи. Това е най-сигурната защита: ти си единственият човек на този свят, който ги знае. Тайна до гроб, спомняш ли си?

— Мислиш ли, че файловете наистина ще бъдат унищожени, ако не улуча правилните думи? — попита Айрини.

Тес гледаше екрана със загрижено изражение.

— Предполагам, че зависи от това каква кодираща програма е използвана. Но Фил казва, че дори и най-добрата система не може напълно да изтрие файловете.

— Макар че ще е необходим много добър компютърен специалист, за да ги възстанови. Един обикновен потребител едва ли ще може да спаси каквото и да е — отбеляза Айрини и постави пръсти върху клавиатурата. — Да действаме.

Тя написа портокалова ванилия.

— Това ли е? — изуми се Тес. — Суперсекретният код?

— Хей, та тогава сме били още тийнейджърки, забрави ли? Навярно навремето ни се е струвало суперсекретен код.

Екранът потъмня. Айрини замръзна ужасено.

— Грешен код? — нервно попита Тес.

— Не се сещам за нищо друго. Ако не е това, току-що унищожих всички данни, които Памела е съхранила върху архивиращото устройство.

В този миг върху екрана се появи списък от файлове. Бяха четири.

Айрини пое дълбоко дъх.

— Може би е най-добре да започнем с файл номер едно.

Отвори файла.

— Филмов клип — обади се Тес и се наведе напред, за да вижда по-добре.

Върху екрана се появи Памела. Седеше на дивана в лятната вила на семейство Уеб.

— О, господи! — Айрини потръпна от странния хлад, който плъзна по гръбнака й. — Имам чувството, че ще видим нещо много, много зловещо.

Тес гледаше екрана, изпълнена с мрачно предчувствие.

— Напълно си права. Погледни датата върху клипа. Записала го е един ден преди да умре.

— Същия ден, в който е сменила бравата на къщата в „Пайн Лейн“ обади се Айрини.

Памела беше облечена в черен панталон и плътно прилепнал по тялото й пуловер с дълбоко деколте. В едната си ръка държеше чаша с вино. Усмивката й беше студена и самоуверена, ала очите й бяха забулени от необяснима тъга.

Здравей, Айрини,

Отдавна не сме се виждат. Жалко, но ако гледаш този клип, аз вероятно не съм събрала достатъчно смелост и съм решила, че в крайна сметка няма да мога да се срещна с теб. Навярно вече си получила втори имейл от мен, в който ти съобщавам къде да намериш резервния ключ от къщата на родителите ти.

— Не съм получила втори имейл, защото тя не го е изпратила — каза Айрини. — Тя не се е изплашила, а е била убита.

Навярно в момента се намирам на някои хубав слънчев остров някъде в Карибско море и пия един от онези екзотични коктейли с глупави чадърчета. Съжалявам. Надявах се, че ще събера достатъчно кураж, за да ти кажа истината лично. Но всъщност никога не ме е бивало да казвам истината, нито да постъпвам правилно. Аз съм по-скоро егоистична и страхлива натура, каквато навярно си ме спомняш.

Върху екрана Памела замълча и отпи от виното.

— Тя пие вино, не мартини — отбеляза Айрини.

Памела остави чашата с вино върху масичката до дивана и продължи да говори на камерата.

През годините много съм мислила за теб, Айрини. Вероятно няма да повярваш, но ти си единствената истинска приятелка, която съм имала. Това е моята искрена изповед. Пристъпвам направо към същността. Знам, че ти никога няма да повярваш, че баща ти е убил майка ти и след това се е самоубил. И трябва да ти кажа, че си напълно права. Искаш ли да знаеш кой е виновникът за смъртта им? Аз.

Айрини се втренчи в екрана.

— За какво говори тя? Това е невъзможно. Аз бях с нея през онази нощ. Няма начин тя да е застреляла родителите ми.

— Шшт. — Тес докосна ръката й. — Слушай.

Разбира се, не аз съм натиснала спусъка, но все едно че съм го сторила. Защото аз съм виновна за това, което се случи през онази нощ.

Памела подпъхна единия крак под себе си и протегна ръка към чашата с вино.

Но първо искам да видиш следващия клип. По-добре да те предупредя — не е нещо, което родителите биха препоръчали на децата си да гледат.

Екранът, на който се виждаше Памела на дивана, изчезна и на негово място се появи друга дневна.

— Дизайнерът, който е проектирал това място, навярно преди това е имал успешна кариера като декоратор на сватбени торти — отбеляза Тес.

— Или се е специализирал в обзавеждането на стаи за малки момичета — промърмори Айрини, докато се взираше в изображението на екрана.

Стаята приличаше на розово-бяла феерия. Драпериите от розово кадифе, белият килим и мебелите, тапицирани в розов сатен, засилваха впечатлението за вълшебна приказка. Но в цялата атмосфера се усеща нещо странно, помисли си Айрини. Това щеше да бъде мрачна и страшна приказка, а не някоя модерна, захаросана историйка.

— Няма кукли — отбеляза тя.

Тес я погледна.

— Кукли?

— Прилича на стая на малко момиче, само че няма кукли, нито кукленски сервизи, плюшени играчки или детски книжки. Нито едно от всички тези неща, които човек очаква да види в една детска стая.

— Както казах, този, който е обзавеждал това място, вероятно е имал допълнителна професия като майстор сладкар, специализирал се в изработването на сватбени торти.

Айрини се вгледа по-внимателно в изображението на екрана.

— Има нещо странно в стаята, не мислиш ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Забрави за миг сладникавия декор от вълшебна приказка. Обърни внимание на обстановката, на прозорците. Струва ми се, началото на деветнадесети век. Виждаш ли тези орнаменти по корнизите? Това не са имитации. Прилича на някой стар замък, който може да се види някъде в Европа.

Тес бавно кимна.

— Сега, след като го спомена, да, права си.

Преди Айрини да каже още нещо, върху екрана се появи един мъж. Клипът не беше озвучен. Фигурата се движеше в неестествена тишина.

Отначало мъжът се виждаше само от кръста надолу, поради ъгъла, от който камерата снимаше. След това той седна на един от розовите столове. Смяната на позата разкри лицето му.

— Райлънд Уеб — прошепна Айрини.

— Какво, за бога, става тук? — изуми се Тес.

Уеб се облегна удобно на стола, придърпа елегантните си панталони и отпусна небрежно глезена върху коляното си. Всичко в позата му говореше, че се чувства удобно и добре сред тази обстановка. Явно и преди беше идвал в тази стая.

Той погледна към някого извън обектива на камерата, усмихна се и каза нещо. След миг в ръката му се озова чаша с питие, поднесена му от жена, облечена в черна пола, семпла бяла блуза и колосана бяла престилка. Лицето на жената не се виждаше.

Върхът на идеално лъснатата обувка на Уеб леко се полюляваше. Айрини остана с впечатлението, че очаква с нетърпение това, което предстои да се случи. Усети една потисканото вълнение, напиращо у него. Между веждите му се виждаха ситни капчици пот. Докато чакаше, той разхлаби вратовръзката и съсредоточи вниманието си в някаква точка в другия край на розово-бялата стая, която бе извън обектива на камерата.

Клетъчният телефон на Айрини иззвъня, стряскайки я толкова силно, че тя подскочи няколко сантиметра от мястото си. Не откъсна поглед от екрана, докато натискаше бутона за приемане на обаждането.

— Айрини? — Гласът на Люк прозвуча твърдо и безкомпромисно, сякаш бе командир, говорещ на подчинените си.

— Какво не е наред? — мигом попита Айрини.

— Хойт Иган е мъртъв.

— Мъртъв?

Тес бързо извърна глава с тревожно, питащо изражение на лицето.

— Кой е мъртъв? — прошепна тя.

Айрини вдигна ръка, принуждавайки я да замълчи, за да може да чуе Люк.

— Намерих го преди малко — продължи Люк. — Някой го е ударил неколкократно по главата с тежък, тъп предмет. Полицаите са вече тук. Смятат, че Иган е заварил крадци в апартамента си.

— Мили боже! — Смаяна, тя се опитваше да събере мислите си. Погледна към Тес. — Хойт Иган, помощникът на Уеб. Мъртъв е. — Насочи отново вниманието си към телефона. — Чакай малко, Люк. Как така ти си го намерил? Къде си сега?

— В коридора пред апартамента му. Полицаите правят оглед на местопрестъплението. Обаждам се, защото поне още два часа няма да мога да тръгна. Детективът, който пое разследването, ми го заяви съвсем ясно. Иска да говори с мен.

— Разбира се, че ще иска. Ти си намерил тялото. Защо, за бога, си отишъл в апартамента на Иган?

— Наречи го прищявка — сухо рече Люк. — Виж, ще ти разкажа всичко подробно, когато се прибера у дома. Междувременно не искам да оставаш сама в курорта.

— Аз не съм в курорта — машинално отвърна Айрини. — Намирам се в къщата на Тес.

— Какво правиш там? — остро попита той.

— В момента разглеждаме на компютъра едни файлове, които Памела е искала да намеря.

— Какви файлове? Къде си ги намерила?

— Беше ги скрила в моята някогашна стая в къщата, в която живеех с родителите си тук, в града.

— Ти си отишла там? — Люк замълча. — Сама?

— Ще ти обясня по-късно. По-важно е какво съм намерила. Някои от тези файлове представляват клипове. В момента гледаме единия. На него се вижда сенатор Уеб в една странна розово-бяла стая. Изглежда, не подозира, че го снимат.

— И какво, по дяволите, прави?

— В момента седи на един стол с чаша питие в ръка. Но, изглежда, очаква някого.

— Айрини, чуй ме — прекъсна я Люк. — Обадих се на Фил Карпентър, преди да ти позвъня. Той е на път към курорта. Ще му се обадя отново, за да му кажа къде си.

— Защо?

— Искам да бъде до теб, докато се върна в Дънслей.

— Не разбирам.

Сега Тес я гледаше съвсем объркано.

— Не чу ли какво казах току-що? — попита Люк. — Някой е убил Хойт Иган.

— Някакъв крадец.

— Така смята детективът. Но аз не искам да рискувам, особено имайки предвид хипотезата ти относно смъртта на Памела.

Айрини преглътна тежко.

— Сега вече разбрах.

В този момент в розово-бялата приказна стая влезе едно момиче. Беше на десет или единадесет години, русокосо и нежно.

— Прилича на цветарка от някоя сватба — тихо промълви Тес.

Момичето беше облечено в дълга до пода сатенена бяла рокля.

Фино було скриваше лицето й. Тя спря рязко на няколко крачки от Уеб.

Айрини се смрази. Усети как слушалката започна да се изплъзва от пръстите й, които внезапно изтръпнаха, и я стисна по-силно.

— Не е цветарка — прошепна тя. — Тя е младоженката.

Тес пребледня.

— О, господи! Права си.

— Айрини? — Гласът на Люк изпращя в телефона. — Добре ли си?

— Става дума за филмовия клип — заобяснява тя. — Появи се едно малко момиче, облечено като булка. И Уеб. Не мога да повярвам. Не. Всъщност вярвам. Това е отвратително.

— Трябва да предупредя Фил. Щом се свържа с него, ще ти се обадя пак.

— Добре. — Смътно чу как Люк прекъсна връзката, без да може да откъсне поглед от екрана.

Уеб се изправи от розовия стол. Голямата подутина на слабините му опъваше панталоните. Той се протегна, улови ръката на момичето-булка и й каза нещо с иронично галантен маниер. Момичето не отговори. Айрини предположи, че е в нещо като транс, причинен от тежката психотравма, или бе под въздействието на наркотици, а най-вероятно и двете.

Уеб затегли момичето към вратата. Тя се затътри равнодушно след него. Шлейфът на миниатюрната бяла рокля се влачеше зад нея по дебелия килим.

Екранът потъмня. След секунда се появи нова сцена. Кадърът показваше сладникава розово-бяла спалня, цялата в дантели и панделки. От ограничения обхват на сцената и полутъмния кадър беше ясно, че филмът е сниман тайно. Малката младоженка стоеше неподвижно до леглото, стиснала букет в ръце.

Появи се Уеб. Беше гол. Тялото му на застаряващ мъж — отпуснато и омекнало — изглеждаше отвратително без прикритието на скъпите костюми. Той протегна ръка, за да повдигне булото, скриващо детското лице.

— Повече не мога да гледам — едва чуто промълви Айрини. Извърна се рязко от екрана, преди да й прилошее.

— Нито пък аз. — Тес затвори лаптопа.

Телефонът на Айрини иззвъня.

— Фил тръгва към вас. — Какво стана в онзи филмов клип?

Айрини погледна навън към тъмната езерна повърхност.

— Мисля, че току-що открих защо е била убита Памела.