Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (29)

28.

— Вчера говорих с доктор Ван Дайк. Тя ме осведоми, че не си отговорил на нито едно от телефонните й обаждания. — Стария погледна към Люк, който влизаше откъм другия край на библиотеката. — Тя твърди, че по всяка вероятност отказваш да признаеш проблемите си. Спомена нещо като „фаза на отричане“.

Люк се спря рязко пред камината и опря едната си ръка върху дъбовата полица. Плъзна поглед по лавиците, пълни с тежки томове и научни списания, които го заобикаляха. Всеки том, списание или статия в тази скъпа колекция се отнасяше до производството на вино. Лозарството и енологията^[1] бяха обект на голяма страст на всички членове на семейството, с изключение на него.

Не че не се бе опитал да тръгне по стъпките на баща си. В различни периоди от живота си, включително и преди шест месеца, той бе правил сериозни опити да се зарази от ентусиазма и всепоглъщащия интерес, които управляваха живота на цялото му семейство, Гордън Фут и останалите. Но се бе провалил. Накрая винаги решаваше да поеме по свой собствен път — първо в науката, после в морската пехота, сега на дневен ред бе „Проектът“.

Още от момента, в който двамата с Айрини пристигнаха в огромния комплекс, в който се помещаваха избите на „Елена Крийк Винярд“, дегустаторските помещения и приемните, Люк знаеше, че баща му ще повдигне въпроса за д-р Ван Дайк.

Двамата с Джейсън, както и Хакет, наричаха баща си Стария, но прозвището бе по-скоро израз на уважение към Джон Данер като най-достойния мъж в семейството, а не белег на напредналата му възраст.

Всъщност Стария наближаваше седемдесетте. Имаше сурово и неостаряващо лице с остри като на ястреб черти и благодарение на редовните упражнения, добрата наследственост и грижите на Вики, която следеше да спазва стриктно диетата си, притежаваше физиката и издръжливостта на много по-млад мъж.

Облечен в елегантен смокинг, както беше тази вечер, с чаша от най-хубавото каберне от марката „Елена Крийк Винярд“, Стария имаше вид на човек, който се бе родил със сребърна лъжичка в уста, помисли си Люк. Истината беше, че двамата с Гордън Фут бяха преодолявали с много труд и усилие всяко стъпало по стълбата на богатството и успеха.

— Напоследък бях малко зает — каза Люк.

Гъстите сребристи вежди на Джон се смръщиха и той изгледа внимателно сина си.

— С Айрини Стенсън?

— Както и с курорта — отвърна Люк и направи кратка пауза. — Освен това се отдавам и на писателска дейност.

Джон не обърна внимание на грижите за курорта и писателската дейност.

— Айрини е интересна жена — отбеляза той. — Изглежда интелигентна. Съобразителна. Всъщност доста впечатляваща млада дама.

— Виждам, че си забелязал роклята й — кимна Люк. — Стои й чудесно, нали? Може би се дължи на упражненията по пилатес.

— На какво?

— Няма значение.

Джон тихо изсумтя.

— Джейсън ми каза, че е репортер и че е имала трудно минало.

Да не забравя — зарече се Люк — да удуша най-малкия си брат при първия удобен случай.

— Джейсън е използвал думата „трудно“?

— Не — призна Джон с явна неохота. — Но това се подразбираше.

— И какво по-точно ти каза за Айрини?

— Не много. Ако трябва да съм честен, той, изглежда, я харесва. Но след това ни обясни, че преди доста години баща й убил майка й, а след това се самоубил. И че Айрини е съчинила някаква безумна теория, според която излиза, че дъщерята на сенатор Уеб е била убита.

— Има някои неясни подробности около смъртта на Памела.

Джон го изгледа остро.

— Прочетох във вестника, че смъртта й се дължи на трагичен инцидент — смесване на голяма доза транквиланти с алкохол.

— Айрини смята, че има нещо повече. Склонен съм да се съглася с нея.

Джон стисна устни.

— Боях се, че ще го кажеш. — Вгледа се тревожно в лицето на най-големия си син. — Джейсън също така ми каза, че ти си придружавал Айрини, когато е намерила тялото на Памела Уеб.

— Да.

— Сигурно ти е било много трудно, имайки предвид случилото се с майка ти, когато беше малко момче.

Люк отпи от силното каберне.

— Изглежда, говориш твърде много с доктор Ван Дайк.

— Ти също би трябвало да говориш с нея.

— В момента нямам време. Както казах, зает съм.

Джон се размърда, очевидно раздразнен.

— Каква е тази история за къщата на сенатора, която изгоряла до основи?

Люк се усмихна мрачно.

— Джейсън се е потрудил добре да те информира, нали? Ще трябва да си поговоря с него за това.

— Не обвинявай брат си. Аз му задавах въпроси. Той просто ми отговаряше. Виж, навярно не ти се иска да признаеш, но може би наистина имаш известни проблеми. Според статистиката, те се удвояват при мъжете, които са участвали в сражения, и дори се учетворяват, когато става въпрос за морски пехотинци. Според доктор Ван Дайк посттравматичното стресово разстройство прилича на рана — все едно си ударен от шрапнел в крака. Може да загнои, ако не се почисти.

— Чудно ми е как доктор Ван Дайк може да постави диагноза, без дори да е разговаряла с пациента.

— Тъкмо затова тя смята, че двамата трябва да се срещнете. Иска да постави възможно най-точна диагноза. Въпреки че отказваш да говориш за това, всички ние знаем, че през последните две години във флотата си преживял ужасни неща. Проблемите ти са нещо естествено за хората, подложени на подобен стрес. Няма човек, на когото това да не се е отразило по някакъв начин.

— Никога не съм казвал, че не ми се е отразило. Казах, че мога да се справя с това.

— Можеш, как ли не! След като напусна морската пехота, не можа да свикнеш с работата тук. Не успя да изградиш нормална интимна връзка с жената, за която смяташе да се ожениш, и развали годежа…

— Татко, моментът не е подходящ да разискваме това.

— След това отиде да живееш в някакво забравено от Бога място, купи някакъв третокласен западнал мотел и се замеси с една доста странна жена, която явно се опитва да изгради конспиративна теория около смъртта на дъщерята на американски сенатор. Нямам нужда от степен по психология, за да знам, че това не е съвсем нормално.

Вратата на библиотеката се отвори, преди Люк да успее да отговори.

Гордън Фут влезе в стаята. Огледа сцената с многозначително изражение и повдигна вежди.

— Извинете, че ви прекъснах — каза той. — Може би е по-добре да ви оставя и да дойда по-късно?

— Не си прави труда — изръмжа Джон. — Ние сме едно семейство. Не за пръв път ни сварваш двамата с Люк да разговаряме по тези въпроси.

Последното е самата истина, каза си Люк. Гордън беше приятел и партньор на баща му, откакто Люк се помнеше. Връзката между двамата мъже се бе създала още по времето, когато бяха ентусиазирани студенти в курса по винопроизводство в университета в Дейвис, Калифорния. След това двамата заедно се бяха заели да осъществяват мечтата си. Избите „Елена Крийк Винярд“ оцеляха през икономическите рецесии, драстичните промени на световния пазар и безбройните земетресения. Днес бизнесът процъфтяваше благодарение на усилията и безусловната отдаденост на тези двама мъже.

В някои отношения те бяха пълна противоположност. Гордън беше добър, отстъпчив и сърдечен човек — можеше да влезе в стая, пълна с непознати, и след десет минути да си бъбри приятелски с всички. Жените обичаха да танцуват с него. Мъжете се наслаждаваха на компанията му. Домакините знаеха, че ключът към успешното парти е присъствието на Гордън Фут.

Дори бившата му съпруга продължаваше да го обича, макар че го бе напуснала преди няколко години по време на една от кризите на пазара на виното. Тя бе предположила, както мнозина други в бизнеса, че винарните „Елена Крийк Винярд“ ще фалират. По времето, когато стана ясно, че компанията се е съвзела и очевидно възвръща позициите си, тя вече се бе омъжила повторно.

Гордън остана сам, посветен в еднаква степен на работата си и на дъщеря си Кати. Доколкото Люк знаеше, никога не му бе липсвала женска компания.

Гордън прекоси стаята и отиде до страничната масичка, върху която се виждаше отворената бутилка каберне. Стрелна съчувствено Люк с поглед.

— Кой печели този път?

— Засега сме наравно — леко се усмихна Люк. — Нито един от двамата не желае да отстъпи и на милиметър.

— Не ми казваш нищо ново. — Гордън вдигна чашата с леко насмешлив поздрав. — Нека присъствието ми не ви спира. Винаги ми е било забавно да ви гледам вас двамата, увлечени в страстен словесен двубой.

Джон махна с ръка с жест по-добре-да-сменим-темата.

— Предполагам, че са те изпратили да ме вземеш?

— Боя се, че да. — Гордън се усмихна и се залюля на пети. — Церемонията с голямата торта ще започне след петнадесет минути. Очакват те няколко милиона свещи, които трябва да духнеш, а след това да изтанцуваш с Вики тържествения валс за годишнината.

— Мразя духането на свещи — изпъшка Джон.

Приятелят му се засмя.

— Традициите трябва да бъдат уважавани. Не се тревожи. Подсигурил съм пожарогасител.

Люк реши да се възползва от възможността да се измъкне. Запъти се към вратата.

— По-добре да отида да потърся дамата си.

— За последен път видях госпожица Стенсън отвън на терасата да говори с Вики — осведоми го Гордън.

— Сценарий, който се надявах да избегна — отвърна Люк.

Баща му се намръщи.

— Не можеш да обвиняваш Вики, че проявява интерес към приятелката ти.

— Баща ти е прав — намеси се Гордън. Част от веселото му, закачливо настроение се изпари. Лицето му придоби угрижено изражение. — Съдейки по това, което Джейсън ни разказа за госпожица Стенсън тази вечер, тя ми се струва малко необикновена, меко казано.

Люк кимна.

— На мен ми допада.

Отвори вратата и излезе от стаята.

 

 

Гордън видя как върху лицето на стария му приятел се изписа смесица от вина и бащински страх. Признаците бяха едва забележими: побелелите ъгълчета на устата му, начинът, по който стискаше чашата си с вино. Повечето хора не биха забелязали. Но двамата с Джон се познаваха от много време.

Гордън взе бутилката, прекоси стаята и напълни чашата на Джон.

— По-спокойно — каза тихо.

— И как, по дяволите, ще стане това? — Джон отпи голяма глътка и остави чашата си. — Люк е в сериозна беда. Достатъчно лошо е това, че изпадна в депресия, след като двамата с Кати развалиха годежа си. А ето че сега се е забъркал с жена, която, както изглежда, е по-зле и от него самия.

— Може би трябва да се отдръпнеш и да му дадеш малко повече свобода, Джон.

Джон го изгледа остро.

— Ако му дам твърде много свобода, може би ще го изгубя. Доктор Ван Дайк твърди, че страдащите от този синдром са непредсказуеми. Не се знае какво може да се случи, ако не се подложи на лечение.

Гордън отпусна ръка на рамото му.

— Всичко е заради Сара, нали?

— По дяволите, да, заради Сара е. — Джон се надигна от креслото и закрачи из стаята. — Той е неин син. Според доктор Ван Дайк склонността към депресия и саморазрушение може да бъде генетично обусловена. Добави към това травмата от сражението, както и случилото се през онзи уикенд между него и Кати, и ще получиш много опасна смес.

— Но той също е и твой син, носи твоите гени. Не е точно копие на майка си.

— Знам. — Джон зарови ръце в косата си. — Но не мога да поема риска и да се надявам, че ще успее да се справи сам. Доктор Ван Дайк казва, че проблемът може да се превърне в тиктакаща бомба.

— Знам колко ти е трудно, Джон. На мен също ми е трудно. Познавам Люк, откакто се е родил. Мислиш ли, че не се тревожа за него? Но той вече е голям мъж, не е малко момче. Можеш да го посъветваш, но не можеш да го накараш насила да посещава психотерапевт.

— И какво да правя? — Джон се спря пред камината. — Да се преструвам, че всичко е наред? Да пренебрегна всички признаци, както направих с майка му?

— Ти не си пренебрегнал Сара. Тя беше душевноболна. Не си отговорен за това, че посегна на живота си.

— Може би не. — Джон бавно се обърна. — Но не мисля, че ще мога да го понеса, ако и е Люк се случи нещо подобно.

— Люк винаги е следвал собствения си път. Той може да бъде изключително твърдоглав. — Усмихна се уморено. — Както казах, той е и твой син, Джон.

— Днес следобед говорих отново с доктор Ван Дайк. — Лицето на Джон бе придобило решително и строго изражение. — Съобщих й, че Люк ще бъде в града тази вечер и утре сутринта. Тя ми каза, че можем да опитаме още нещо. Но за целта се нуждая от помощта на цялото семейство. Това включва и теб.

— Не съм сигурен, че идеята е добра, макар да не знам за какво точно става дума. Но ти си мой приятел. Дяволски добре знаеш, че не е нужно да ме молиш два пъти, за да ти помогна.