Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (23)

22.

Моторът на сува на Люк прекъсна Айрини тъкмо когато се канеше да завърши упражнението. Двете резки, настойчиви почуквания, последвали миг по-късно, й подсказаха, че шофьорът не е в много добро настроение.

— Влизай — покани го тя, без да променя V-образната си поза — с крака и ръце във въздуха, балансирайки върху задните си части.

Люк отвори вратата и я изгледа.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Упражненията на Пилатес. — Тя се преобърна на краката си. — Започнах ги преди две години. Разкриват източника на собствената ти сила и увереност. Много танцьори ги използват. Макар че, разбира се, не могат да заменят светналите лампи през цялата нощ. Но пък благодарение на тях престанах да се връщам, за да проверявам дали съм затворила крана на мивката в кухнята всеки път, когато излизам от апартамента си. Този навик наистина беше доста травмиращ.

— Да заменим един обсебващ навик с друг? Да, знам всичко за тази теория. — Затвори вратата. — Но ще те помоля за една услуга. Не позволявай на някой местен да види как практикуваш системата Пилатес, става ли? Няма нужда да задълбочаваме убеждението им, че си, меко казано, малко странна, нали?

Определено не е в добро настроение.

— Упражненията много ми помагат, когато имам нужда да проясня мислите си.

— Ако се махна за малко от Дънслей, навярно бих могъл да проясня своите. — Той отиде в кухненския бокс. — Какво ще кажеш да поизлезем малко, а?

Тя го наблюдаваше как отива до хладилника и го отваря, сякаш той беше собственикът. Айрини трябваше да си напомни, че това наистина бе така.

— Добре — предпазливо отвърна.

Люк извади бутилка минерална вода и отвинти капачката.

— Реших, че бихме могли да отидем да вечеряме в Кърбивил.

Не е типична романтична покана, помисли си тя. От друга страна, звучеше доста по-забавно от двете вечерни развлечения, които напоследък му бе организирала.

— Добре — съгласи се Айрини. — Но първо ми кажи какво не е наред.

Той се облегна на ръба на плота.

— През последните месеци бях съвсем примерен гражданин на Дънслей. Нямам дори глоба за превишена скорост. Днес шефът на полицията намери за необходимо да ми отправи предупреждение.

Изведнъж я заля вълна на вина и отчаяние.

— Сам Макферсън те е заплашил?

— Беше доста по-завоалирано, но да — може да се каже, че това беше смисълът. По-скоро нещо като последно предупреждение, имайки предвид досегашното ми безупречно поведение.

— Люк, аз съм виновна.

— Това — отбеляза той, като подхвърли ключовете за колата си във въздуха — си помислих и аз. — Улови ключовете си и пристъпи към нея. — Хайде, да вървим да поразпуснем.

 

 

Колкото повече се отдалечаваха от Дънслей, толкова по-спокойна се чувстваше Айрини. Досега не бе осъзнавала колко много стрес и напрежение се бяха натрупали в мускулите й, откакто бе пристигнала в града.

Нощта се спускаше бързо. В полумрака водите на езерото изглеждаха почти черни, а ниско надвисналото небе вещаеше дъжд преди свечеряване. Осезателно чувстваше присъствието на Люк до себе си на предната седалка.

Пътят, който следваше капризните извивки на езерото, представляваше две павирани платна, които непрекъснато свръщаха в остри завои. Люк шофираше умело и с лекота, но със средна скорост. Тя доби впечатлението, че не бързаше да стигнат до крайната си цел.

— Днес говорих с Ади — рече след известно време Айрини. — Според нея няма смисъл да ходя в Сан Франциско за погребението на Памела. Каза, че всичко щяло да бъде внимателно режисирано и само ще си изгубя времето, тъй като няма да имам възможност да задавам неудобни въпроси.

— Вероятно е права.

Тя го погледна.

— Какво ти съобщи Фил Карпентър?

— Потвърди казаното от Кони Уотсън. Памела не е била придружавана от мъж по време на последното си посещение в Дънслей.

Айрини гледаше как вечерните сенки се плъзгат иззад дърветата, поглъщайки останалата част от пейзажа.

— Изглежда, единственото нещо, за което всички са единодушни, е, че този път Памела е изневерила на навиците си. Имала е специална причина, за да дойде в Дънслей, и тя не е била да се самоубие.

— Искала е да се срещне с теб.

— Да.

 

 

Той бе избрал един ресторант, който бе открил случайно наскоро, след като се засели да живее край езерото. „Марина кафе“ в Кърбивил беше малко и елегантно заведение, каквито бяха повечето наоколо. Люк се надяваше да й хареса изкуствено създадената атмосфера на италианско площадче — уютна и дори интимна. Както и останалите ресторанти край езерото, по това време на годината мястото беше полупразно. Не му се наложи дълго да убеждава съдържателната да му даде маса до прозорците.

Айрини седна и се огледа с любопитство.

— Това е ново. Нямаше го, когато живеех в Дънслей.

Люк разгърна менюто си.

— Противно на общото мнение, някои неща все пак се променят.

Тя се усмихна.

— Може би от тази страна на езерото. Не и в Дънслей, поне съдейки по това, което видях. Наистина е много странно и плашещо колко малко се е променил този град.

— Дойдохме тук, за да се махнем за кратко от Дънслей. Искаш ли да говорим за нещо друго?

— Добра идея. — Младата жена се задълбочи в менюто. — Мисля, че ще си взема задушени скариди и салата от авокадо.

— Аз обаче ще си поръчам спагети. Но ще поискам същата салата като твоята.

— Струва ми се, че вината на „Елена Крийк Винярд“ не фигурират в листа — отбеляза тя.

— Провери за „Рейн Крийк“. Това е етикетът, който винарните „Елена Крийк Винярд“ поставят върху по-евтините сортове.

— Познавам този етикет. Всъщност мога да си позволя да си купувам от вината „Рейн Крийк“. Особено ми харесва „Совиньон Блан“.

— „Рейн Крийк“ е идея на брат ми Хакет. Той искаше да спечели средния клиент, но му беше дяволски трудно да убеди Стария и Гордън да приемат идеята. Те харесват имиджа си на производители на скъпи вина, който са си изградили през всички тези години. И затова Хакет реши да използва друг етикет. Получи се доста добре.

— А ти какво мислиш за това да се използва друг етикет?

Той сви рамене.

— Това не е мой проблем. Отдавна съм решил, че няма да се присъединя към семейния бизнес. След като напуснах морската пехота, се оставих Стария и Гордън да ме убедят да поработя за кратко в компанията, но беше истинска катастрофа.

Двамата дадоха поръчките си на сервитьора. Когато младият мъж се отдалечи, върху масата се възцари неловка тишина. Айрини изглеждаше погълната от чашата си с вино и нощния изглед към езерото.

Люк се запита дали не бе направил сериозна грешка, предлагайки да сменят темата на разговора. Може би тя го намираше за безнадеждно скучен и отегчителен, ако не обсъждаха проблема в Дънслей. Зачуди се за какво ли разговаря, когато излиза с други мъже.

— Май ще вали — промърмори накрая той, отчаяно търсещ вдъхновение за разговор.

— Ммм, да.

Търси по-усърдно, приятел. Губиш я.

Протегна ръка към панерчето, за да си вземе едно от малките хрупкави хлебчета.

Най-сетне вдъхновението го осени.

— Трябва да се появя на партито по случай рождения ден на Стария утре вечер — каза той. — Бих могъл да отида с придружител.

Тя го изгледа неразбиращо.

— Придружител?

— Искам да кажа с приятелка — побърза да уточни той.

— Имаш нужда от приятелка, за да отидеш на партито?

— Повярвай ми, не става дума за тържество в тесен семеен кръг. Рожденият ден на Стария е голямо светско събитие в Санта Елена. Ще присъстват всички винопроизводители от долината, както и много хора от града. Ще ми направиш голяма услуга.

— Изглежда забавно — отвърна Айрини. — С удоволствие ще дойда с теб.

Люк внезапно се почувства необяснимо щастлив.

— Благодаря. Ще тръгнем за Санта Елена утре следобед. Партито ще продължи до късно и затова ще трябва да пренощуваме в мотела в Санта Елена и да се върнем в Дънслей на следващата сутрин.

— Само един въпрос.

— Какво?

— Защо, ако дойда с теб, ще ти направя голяма услуга?

Люк въртеше чашата с вино между пръстите си, питайки се доколко може да бъде откровен.

— Вече ти обясних, че през последните няколко месеца семейството ми е разтревожено за мен.

— Да.

— Мисля, че като се появя с теб, това малко ще успокои духовете.

— Аха. Схванах. Смяташ, че като се появиш на партито с някоя приятелка, роднините ти ще решат, че си преодолял посттравматичното стресово разстройство и отново си се върнал към нормалния начин на живот.

Той отпи от виното и бавно остави чашата на масата.

— За нещастие, всичко е малко по-сложно.

— Колко по-сложно?

— Както казах, когато се уволних от морската пехота, всички изгаряха от нетърпение да се върна в семейното лоно. Какво да ти кажа? Тогава идеята ми се стори добра.

— С други думи, си прегърнал ентусиазирано идеята да се върнеш към нормалния живот. Какво лошо има в това?

Люк я погледна.

— Госпожо, аз съм пехотинец. Аз не просто „прегръщам идея“. След като реших да заживея нормално, аз се отдадох стопроцентово на изпълнението на тази мисия. Поставих си цел и изработих стратегия за успешното й достигане. След като започнах да изпълнявам стратегията си точка по точка.

Айрини потрепери.

— Ох.

— „Ох“ е съвсем точно казано. Оказа се, че да бъдеш нормален, е малко по-трудно, отколкото изглежда. Предполагам, че работата е в нюансите.

— И какво се случи?

— Ами известно време се справях много добре — безпристрастно рече Люк. — Имах действителен напредък. Постигнах първата цел. Присъединих се към семейния бизнес. Естествено, беше дяволски отегчително, но аз си вършех съвестно работата. Забавлявах някои клиенти. Но се сблъсках с известни затруднения, когато се заех с изпълнението на следващата си цел.

— Която беше?

— Реших, че част от определението да бъдеш нормален означава да се ожениш и да създадеш семейство.

Тя го наблюдаваше с неясно изражение на лицето.

— Джейсън спомена нещо за годеж, който се е провалил.

— Партньорът на баща ми, Гордън Фут, има дъщеря Кати. Тя е с две години по-голяма от Джейсън. Родителите й се разведоха, когато беше тийнейджърка. Прекарваше по-голяма част от времето си с баща си, а това означава, че е израснала във винарския бизнес, заобиколена от членовете на семейство Данер. Работеше в отдела за връзки с обществеността. Познавал съм я през целия й живот.

— Решил си да се ожениш за Кати?

— Сега, като се замисля, мога само да кажа, че ми се струваше съвсем логичен ход. Изглежда, Кати също смяташе така, защото прие. Семейството беше във възторг. Но нещо липсваше.

— Като например?

Той махна с ръка.

— Романтика. Страст. Секс.

— Сексът е липсвал във вашата връзка?

— Няколко приятелски целувки и прегръдки и това беше всичко. И тъй като бях опитен мислител-стратег, аз реших, че проблемът е в това, че постоянно сме заобиколени от близките си. Предположих, че се нуждаем от малко време само за нас двамата. Дълги разходки по плажа. Вечери на свещи. Знаеш шаблона.

— Всъщност не мисля, че романтиката е шаблон — замислено отвърна тя.

Той пренебрегна забележката й, решен да продължи започнатото.

— Поканих Кати да прекара с мен дълъг уикенд в един усамотен хотел край морето.

— И нещо се обърка?

— От самото начало. Осъзнах, че правим огромна грешка. Кати се съгласи. Върнахме се у дома и съобщихме на всички, че разваляме годежа.

— Тъжно, но едва ли може да се нарече катастрофа. Какъв е проблемът?

— Проблемът е — след кратко мълчание заговори Люк, — че всички, включително и Кати, са убедени, че причината да разваля годежа е неспособността ми да изпълня задълженията си в спалнята.

Тя се втренчи в него, разкъсвана между смайването и смеха.

— О, боже — прошепна само.

— Ти си мислиш, че да те цапардосат с диагноза посттравматично стресово разстройство е голям удар? Добре е, че не можеш да разбереш какво е да ти лепнат и еректилна дисфункция.