Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (33)

32.

Сутрешната мъгла все още обвиваше града, когато Люк паркира сува на празното място в края на тихия жилищен квартал. Той изключи двигателя, скръсти ръце върху волана и огледа района.

От двете страни на улицата, на която живееше Хойт Иган, се издигаха модерни сгради е апартаменти, проектирани така, че да привличат преуспелите несемейни и по-лесно приспособимите от различните социални кръгове. Всяка сграда имаше красива италианска фасада. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, зад външните архитектурни елементи и изкусно скулптираните прозорци и врати не беше трудно да се различат квадратните панели.

— Сигурен ли си, че това е адресът? — попита Айрини, докато отваряше вратата.

— Взех го тази сутрин от интернет.

— А сигурен ли си, че си е у дома?

— Служителите от кабинета му бяха много отзивчиви, когато ги попитах за днешния му график.

— Какво им каза? Обеща да направиш голямо дарение за кампанията на Уеб?

— Може да им е прозвучало в този смисъл — призна си Люк.

Той слезе от колата и изчака Айрини на тротоара. Двамата влязоха заедно в сградата, където се помещаваше апартаментът на Иган. Оранжевият надпис над вратите със сложна плетеница от ковано желязо идентифицираше комплекса като „Паладиум“.

Айрини се спря. С ръце, пъхнати в джобовете на палтото, тя погледна към интеркома на стената.

— И защо си мислиш, че той ще ни пусне да влезем?

— Не се тревожи. Иган ще натисне бутона толкова бързо, че няма да успееш да мигнеш.

— Защо?

— От чист страх. Действа безотказно.

Угриженото й изражение бе заменено от сияйна усмивка.

— Страх от теб. Да, определено има смисъл.

Той я погледна развеселено.

— Не ме разбирай погрешно. Оценявам безрезервната ти вяра в мен, но в случая заслугата не е моя. В този случай става дума за страх от публично излагане. Иган е начело на кампанията на сенатор, който се е запътил към Белия дом. Работата му зависи от това доколко умее да се справя с потенциално опасните ситуации.

— Разбрах. Ние представляваме потенциална опасност.

— Именно. — Той натисна бутона на интеркома.

Почти незабавно от микрофона на говорителя до тях долетя нетърпелив мъжки глас, тънък и стържещ.

— Тук е апартамент тридесет нула едно. Доставка ли е?

— Можеш да го наречеш и така — отговори Люк. — Люк Данер. Аз съм с Айрини Стенсън. Помниш ли ни?

От другата страна на връзката мигом настъпи ледена тишина.

— Какво искате? — Гласът на Хойт се изостри.

— Да говорим с теб — каза Люк. — Ако нямаш време…

Прекъсна го неприятен писукащ звук. Айрини завъртя дръжката и отвори вратата, която Хойт бе отключил дистанционно.

— Влезте — рязко каза Хойт.

Интеркомът млъкна.

Люк последва Айрини през вратата в малък, покрит с плочи, вътрешен двор, декориран с фонтан и безброй зелени растения в глинени гърнета. Двамата прекосиха двора, минаха през две стъклени врати и се озоваха в малко фоайе. От едната страна имаше врата с табела, върху която пишеше „Управител“. Беше затворена.

Айрини се запъти към асансьора. Люк я хвана за ръката.

— Да се качим по стълбите — предложи.

— Добре. — Тя го стрелна любопитно. — Има ли някаква конкретна причина?

— Така по-лесно ще добием представа за мястото.

— И защо ни е това?

— Стар навик. Когато си имаш работа с хора, за които си стопроцентово сигурен, че не те харесват особено, малко информация никога не е излишна.

— А, да — дълбокомислено кимна тя. — Разузнаване^[1].

— Предпочитам термина „информация“. Малко надута дума за един бивш морски пехотинец, но след като се научих да я произнасям, обичам да я използвам.

Дебелият килим, постлан на третия етаж, заглушаваше стъпките, но Хойт очевидно гледаше през шпионката, защото вратата на апартамент 301 се отвори рязко тъкмо когато Люк се канеше да почука.

— За какво е всичко това? — настоя Хойт, когато двамата се озоваха в малко фоайе, чиито стени бяха покрити с огледала. — Тъкмо се подготвям за серия от срещи.

Беше облечен в скъп панталон и риза. Обувките му бяха току-що излъскани. Още не си бе сложил връзка, но Люк реши, че не лъже за срещите.

— Няма да ви отнемем много време — обеща Люк.

— Оттук. — Хойт ги поведе към предната стая на апартамента.

От пръв поглед ставаше ясно, че Хойт не бе положил никакви усилия да съчетае обзавеждането с италианската фасада на „Паладиум“. Всъщност, доколкото Люк можеше да определи, в целия апартамент не се забелязваше и намек за дизайнерски почерк, освен ако атрибутите на политика работохолик можеха да се квалифицират като декоративен стил.

Люк преброи поне четири отделни телефонни линии. Върху колана на Хойт висеше друг телефон. В единия ъгъл имаше факс машина, а в другия — компютър. Повечето от стените бяха покрити с изрезки от вестници и списания, върху които се виждаше сенаторът Уеб в компанията на различни ВИП персони.

Айрини се спря рязко в средата на разхвърляната дневна и пъхна ръце в джоба на палтото си.

— Искаме да знаем за какво сте се скарали двамата с Памела в деня, преди да открием тялото й — рече тя.

Хойт я изгледа така, сякаш виждаше пред себе си извънземна форма на живот.

— За какво, по дяволите, говорите?

— Знаем, че си отишъл да се видиш с нея в Дънслей. — Люк пристъпи към най-близката стена и се загледа в снимката, показваща как Райлънд Уеб излиза от един музей. Придружаваха го Алекса Дъглас и малко момиче на около девет години. Погледна през рамо. — Знаем, че сте се скарали.

Хойт се стегна. Люк сякаш виждаше различните сценарии, които се превъртаха в главата му в опит да реши как да се справи с този нов проблем.

— Не можете да го докажете — процеди накрая Хойт.

— Дънслей е много малък град — подсмихна се Айрини. — Наистина ли смяташ, че можеш да посетиш член на най-известното семейство в града, при това посред бял ден, и да останеш незабелязан?

— Никой там не познава нито мен, нито колата ми — машинално отвърна сенаторският помощник. Изглежда, почти веднага му хрумна, че забележката не бе особено подходяща за един напълно невинен човек. — По дяволите, не съм се опитвал да се крия. Добре, това изобщо не е ваша работа, но точно онзи ден аз наистина отидох дотам, за да разговарям с нея. Това обаче още нищо не означава. Абсолютно съм сигурен, че съм бил много далеч от Дънслей, когато е взела свръхдозата. Когато си тръгнах, тя беше жива и здрава.

— За какво се скарахте с Памела? — попита Айрини.

По бузата на Хойт заигра мускул.

— И защо трябва да ви казвам?

Люк го погледна.

— Работата е там, че ако не ни кажеш за какво сте се скарали с нея, бихме могли да си направим някои заключения, а някои от тези заключения биха могли да се появят във вестника на Айрини. Наистина ли искаш това да се случи?

— Да не би да се опитваш да ме изплашиш, Данер?

Люк разпери ръце.

— Определено. Доказано е, че това е най-добрият начин да получиш отговори. Да имаш по-добра идея?

Айрини се намръщи.

— Достатъчно. Отнася се и за двамата. Хойт, моля те, важно е. Трябва да знам за какво сте се карали двамата с Памела.

— Защо? Значи се опитваш да ми припишеш смъртта й? Забрави.

Тя го изгледа замислено.

— Имал си любовна връзка с нея, нали?

Хойт се поколеба. Люк отново сякаш стана свидетел на умствените му акробатики.

— Продължи само няколко седмици. Не беше тайна. И какво от това?

— Памела е скъсала с теб, нали? — попита Айрини с по-мек глас. — Когато беше тийнейджърка, Памела бе тази, която слагаше край на връзките си. Съмнявам се, че през годините се е променила в това отношение.

Лицето на Хойт придоби тъмночервен оттенък. Люк си помисли, че ще експлодира. Вместо това той изведнъж сякаш се спаружи.

— Всъщност винаги съм знаел, че това няма да продължи дълго — уморено рече Хойт. — По дяволите, вече почти две години работех за Уеб. Виждал бях Памела в действие. Познавах схемата. Но както всеки друг мъж, попаднал в орбитата й, реших, че този път ще бъде различно. — Поклати глава. — Тя е като мощен прожектор. Когато си пожелае някой мъж, го окъпва в светлината си. Когато се отегчи, тя просто се самоизключва. Оставя те да стоиш, потънал в тъмнина, и да се чудиш какво се е случило.

— Кога сложи край на връзката ви? — попита Айрини.

— Два дни преди да замине за Дънслей. — Хойт стисна устни. — Без никакво предупреждение. Същата вечер, преди да тръгне, ние присъствахме на благотворителна вечер за събиране на средства за кампанията на баща й. Заведох я у тях, като си мислех, че ще завършим вечерта в леглото. Тя се спря на прага на своя апартамент и ми каза, че й е било доста забавно, но вече всичко било приключило. Пожела ми лека нощ и ми хлопна вратата под носа. Бях смаян, ако искате да знаете истината.

— И какво направи? — поинтересува се Люк.

— Какво може да направи един мъж в подобна ситуация? Прибрах се вкъщи и си налях голяма чаша уиски. На следващия ден се опитах да се свържа с нея. Никой не ми отговаряше от дома й тук, в града. Накрая опитах във вилата край езерото. Тя вдигна телефона, но съвсем ясно ми заяви, че няма да промени решението си.

— Но ти все пак си дошъл дотук, за да се видиш с нея — подсказа му Айрини.

— Не знам защо го направих. — Хойт отиде до прозореца и пъхна ръце в джобовете си. — Тя ми каза да се върна в Сан Франциско. Каза, че имала да свърши доста неща.

— Какви неща? — не се стърпя Айрини.

Хойт изръмжа и се взря през прозореца.

— Предполагам, че е имала да свърши всички онези неща, които вършат хората, възнамеряващи да сложат край на живота си.

— Ти мислиш, че умишлено е взела свръхдоза? — попита Люк. — Не е било инцидент?

Хойт поклати глава.

— Откъде, по дяволите, да знам? Предполагам, че е било умишлено, най-вече защото не виждам как Памела би могла да обърка дозата алкохол и лекарствата. Тя от години успяваше да живее със своя малък проблем — с пристрастеността си към дрогата и алкохола. Защо да се издъни точно сега?

— Предполагал ли си, че е замисляла самоубийство онзи ден, когато си си тръгнал? — попита Айрини.

— Разбира се, че не — намръщи се Хойт. — Ако ми беше минало през ума, че смята да отнеме собствения си живот, щях да направя нещо.

Айрини го изгледа внимателно.

— Като например?

Хойт извади едната си ръка от джоба и изтри дланта си в панталона.

— Като начало щях да се обадя на баща й. Уеб щеше да се свърже с лекаря на Памела. Те щяха да измислят нещо, за да отведат Памела в частна клиника. Но кълна ви се, изобщо не съм осъзнавал, че замисля самоубийство. Мислех, че просто се е отегчила от мен и е решила да започне връзка с някого другиго. Както казах, това беше схемата й на действие.

Тъмните вежди на Айрини се сключиха.

— Попита ли я дали се среща с друг мъж?

— Разбира се. Тя каза, че няма друг. Искала за известно време да си почине от мъжете. Това е. Разделихме се и аз се върнах тук. Следващото, което си спомням, беше Уеб, който ми се обади в три часа сутринта. Каза ми, че току-що са му се обадили от полицията в Дънслей. Памела била мъртва и ние трябвало да уредим подробностите по погребението и да се срещнем с Макферсън. — Хойт измери обвинително с поглед Айрини. — След това просто си вършех работата — най-важното беше за смъртта на Памела да се осведомят само близките, да не се стига до излишна гласност.

Люк гледаше една снимка, на която Уеб и Алекса разговаряха с президента по време на последната среща за набиране на средства.

— Чия беше идеята да се покани годеницата на Уеб да го придружи в Дънслей?

— Алекса настоя да дойде с нас. Чувствала, че трябва да бъде до сенатора в такъв тежък момент от живота му като смъртта на единственото му дете. Оказа се права. Пресата изпадна във възторжено умиление от поведението й на погребението.

Люк повдигна вежди.

— Вярната, загрижена годеница, която го подкрепя, докато той оплаква трагичната смърт на душевноболната си дъщеря.

— Външното впечатление е много важно в политиката, също както в реалния живот — сухо отбеляза Хойт.

Люк видя как Айрини застина.

— Да не би да искаш да кажеш, че Алекса Дъглас не е искрено лоялна и загрижена? — попита тя.

Хойт се стресна.

— По дяволите, не, разбира се. Тъкмо обратното. Алекса Дъглас не желае нищо по-силно на този свят от това Уеб да се кандидатира за Белия дом. Имам чувството, че тя вече избира гардероба, подходящ за първата дама, и крои планове да изпрати Емили в един от онези модни вашингтонски колежи, в които президентът и дипломатите изпращат децата си.

— Емили? — повтори Айрини.

— Дъщеря й — обясни Хойт. — Алекса е вдовица.

Айрини погледна към снимката на стената.

— Алекса е доста по-млада от Райлънд.

— Ако трябва да сме точни, тя е на тридесет и три — тихо изсумтя Хойт. — Но, изглежда, на никой не му пука за нещо толкова незначително като двадесетгодишна разлика, след като жената е по-младата, нали?

— Не е ли брак по любов? — попита Айрини.

— Бракът е политически — каза накрая Хойт. — Уеб се нуждае от съпруга, ако иска да се кандидатира за Белия дом. Избирателите не биха гласували за един неженен президент, нали?

— Не бях помислила за това — призна Айрини. — Но сега, след като го спомена, определено разбирам, че една съпруга може да бъде огромна придобивка за един кандидат-президент.

— Алекса е идеалната партия за него. Добро семейство, добри училища, никакви скандали. Тя е умна и умее да се изразява. В допълнение след смъртта на съпруга си тя е много богата жена. Освен това… — Гласът на Хойт заглъхна.

— Освен това какво? — подкани го Люк.

— От години бащата на Уеб го натиска да се ожени повторно, за да има син. За никого не е тайна, че преди да умре, Виктор Уеб иска да се сдобие с внук, който да наследи семейното име и богатство. Да си остане само между нас, но преди да бъде обявен годежът, Алекса бе подложена на пълни медицински изследвания, за да бъде сигурно, че е в добро здраве и може да роди здрав наследник. Освен това има предбрачно споразумение, в което се посочва, че тя ще положи всички усилия, за да забременее още през първата година на брака им.

— Това се казва натиск — отбеляза Айрини. — Ни най-малко не завиждам на Алекса. — Млъкна, за да разгледа снимките, на които се виждаха Алекса и дъщеря й. — Алекса е връстница на Памела. Как се разбираха двете?

— Отначало Памела се отнасяше към Алекса по същия начин както към останалите жени, които Уеб бе имал през годините — отвърна Хойт. — Което ще рече, че не й обръщаше внимание. Но когато Уеб обяви годежа, Памела започна да я приема съвсем на сериозно. Мога със сигурност да го заявя.

— Какво искаш да кажеш? — попита Айрини.

— Памела внезапно реши, че никак не харесва Алекса. Имаше слухове, че преди една седмица се спречкала с нея в дамската тоалетна по време на едно от мероприятията за набиране на средства. Никой не знае за какво са се карали, но всички предположиха, че Памела е заявила съвсем ясно, че не желае Алекса да се омъжи за баща й.

— Чудя се дали Памела не е ревнувала — замислено промърмори Айрини. Пристъпи бавно към стената, внимателно оглеждайки снимките. — Имало е какво да изгуби. Алекса е щяла да отнеме ролята, която тя от години е играела в публичния живот на баща й. След сватбата Алекса е щяла да стане домакинята на Уеб и неговият първи съветник. Щяла е да си присвои влиянието и социалното положение, на които Памела се е радвала до този момент.

Хойт я изгледа обидено.

— Кой може да знае какво е мислела Памела? Аз самият никога не успях да разбера.

 

 

Десет минути по-късно Люк се качи в сува до Айрини.

— Е? — попита той, докато пъхаше ключа в стартера.

— Не знам какво да мисля — отвърна младата жена. — Но ми хрумна, че ако Памела и Алекса са враждували, то сега разполагаме с един сериозен заподозрян. Алекса ми се струва доста амбициозна жена.

— Мислиш, че тя може да се е отървала от Памела, защото последната се е канела да направи нещата по-трудни за нея? Навярно се е страхувала, че Памела може да се опита да осуети годежа, така ли?

— Това е една възможна хипотеза. — Айрини оглеждаше през предното стъкло жилищния комплекс, в който се намираше апартаментът на Хойт.

Колата на Люк бавно се отдалечи от тротоара.

— А защо ще опожарява къщата? Струва ми се, че пожарът е по-скоро дело на човек, който би искал да се отърве от някои доказателства.

— Да — съгласи се Айрини. — Така е. Но какви са тези доказателства, за унищожаването на които е нужно да се изгори цяла къща?

Той се замисли за миг.

— Такива, които убиецът не е могъл да намери, но е бил сигурен, че са в къщата.

— Може би нещо малко.

— Или нещо много добре скрито.

— Знаеш ли — подхвана Айрини, — не мисля, че можем да вярваме на Хойт Иган.

— Съгласен съм с теб. За човек, който до неотдавна отказваше да разговаря с нас, той прояви прекалено голяма словоохотливост.

— Трябва да научим нещо повече за него. Мога да направя някои проучвания в интернет.

Люк се обърна към нея и замислено я изгледа.

— Познавам един човек, който може да изрови доста неща от миналото на Иган, при това много по-бързо, отколкото ние двамата с теб бихме могли чрез интернет.

— Кой? — попита тя.

— Един приятел, с когото бяхме заедно във флота — Кен Танака. Сега е частен детектив. Занимава се предимно с корпоративни разследвания, но ще ми направи услуга.

Тя се замисли за миг.

— Много ли са приятелите ти, които са преживели същото като теб?

— Не. Неколцина.

— Разговаряш ли с тях за това?

— Не особено често.

— Защото те изпитват същото, каквато и ти, и това е достатъчно — рече тя.

— Да.