Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (18)

17.

— Какво, подпалили сте къща? — възкликна Джейсън толкова рязко, че бучката масло, която бе в процес на транспортиране до чинията му, цопна в чашата с портокаловия сок. — Мислех, че отиваш в бунгалото на Айрини за допълнителна порция царевичен хляб. Или нещо друго. А вместо това двамата сте отишли и сте изгорили една къща до основите?

— Дяволски добре знаеш, че не исках да кажа това. — Люк метна в чинията си трите препечени филийки, които бе извадил от тостера, отнесе закуската си до масата и се отпусна на един стол. — Някой друг подпали къщата на Уеб. Ние двамата с Айрини просто по това време се случихме на горната тераса.

— Боже, почакай само семейството да научи. — Джейсън измъкна с помощта на вилицата си бучката масло от портокаловия сок. — Положителното в случая е, че ще мога да докладвам, че си бил на истинска среща, докато съм ти гостувал.

Люк отхапа голяма хапка от препечената филийка.

— Не смятам, че Айрини възприема нещата по този начин.

Но тя ме целуна за лека нощ, напомни си той.

Беше една сериозна, изкусна, страхотна, пълноценна целувка. Въпреки нощните събития отдавна сутрин не се бе чувствал толкова добре. При това беше само една целувка. Зави му се свят само при мисълта как би се чувствал тази сутрин, ако тя го бе поканила в леглото си.

— Люк? — Джейсън размаха вилицата си и щракна с пръсти. — Ало? Има ли някой тук? Върни се при мен, Големи братко. Отговори на въпроса ми.

— Какъв въпрос?

— За този пожар. Съществува ли опасност да имаш проблеми със закона? Защото ако е така, смятам, че трябва да уведомим Стария и Гордън за случилото се.

— Това няма нищо общо със семейния бизнес. Никой не е заплашил да ме арестува. Засега.

— Много ме успокои. — Джейсън изведнъж придоби сериозно изражение. — Казваш, че къщата била собственост на сенатор Райлънд Уеб?

— Имам предчувствието, че няма да разгласява за пожара, както не иска да се шуми около смъртта на дъщеря му, причинена от свръхдоза успокоителни. Не би искал да отблъсне потенциалните спонсори на кампанията си.

— Ще бъде малко трудничко да го запази в тайна, не смяташ ли?

— Нещо ми подсказва, че при следващата ни среща шерифът Макферсън ще ми изложи съвсем логично обяснение защо няма смисъл да разследва пожар, избухнал в дома на жена, която съвсем наскоро е починала от свръхдоза. — Отхапа от препечената филийка й се протегна към чашата си с портокалов сок. — Разбира се, Макферсън и Уеб вероятно не включват в сметките си Айрини. Ако някой извади пожара на показ, това ще е тя.

— Люк?

— Да?

— Не ме разбирай погрешно, но не мислиш ли, че трябва да си по-внимателен и да стоиш настрана от Айрини Стенсън? Искам да кажа, аз много я харесвам. Тя е съвсем различна от всички жени, с които си бил досега. Но не може да се отрече факта, че тя доста допринася за задълбочаването на твоя стрес.

Люк го изгледа кръвнишки и продължи да се храни.

Джейсън се прокашля.

— Доктор Ван Дайк каза на татко, че имайки предвид миналото ти, в момента би било добре, ако не се подлагаш на допълнителен стрес.

— По-добре й го начукай на доктор Ван Дайк.

Джейсън се намръщи.

— Предпочитам да се въздържа. Има нещо в онези практични обувки и строги костюми от туид, което ми подсказва да не го правя. Може би е само плод на въображението ми, но не мога да пренебрегна шестото си чувство.

— Върни се в Санта Елена и кажи на всички да престана да се тревожат за мен. Ще се видим на рождения ден.

— Ами Айрини Стенсън?

— Тя може и да предизвиква стрес, но не носи практични обувки и костюми от туид. Или може би не си забелязал ботушите й с високи токчета и черния тренчкот?

Джейсън завъртя очи и леко потръпна.

— О, да, видях ботушите. И черният тренчкот не ми убягна. Мислиш ли, че има и камшик в комплект?

— Не знам. Но оттук нататък моята първостепенна мисия ще бъде да науча отговора на този изгарящ въпрос.

 

 

Люк регистрираше младоженците, когато Айрини отвори предната врата и нахлу — точно това бе правилната дума, реши той, нахлу — във фоайето. Един бърз, потаен поглед му бе достатъчен, за да разгадае настроението й. Поредният черен пуловер, поредните черни панталони, черните кожени ботуши и тренчкотът. Тя отново беше в пълно бойно снаряжение, готова да кръстоса шпаги с Дънслей.

Най-проблемната му гостенка отмина, без да се спре пред рецепцията, и се запъти право към масичката за кафе. С периферното си зрение Люк я видя да оглежда каната с кафе и вчерашните понички, които той бе подредил преди малко върху пластмасовия поднос.

Последното, което искаше в момента, бе да се занимава с новодошли гости, реши той. Имаше си предостатъчно грижи с Айрини Стенсън.

Побутна към непохватния млад съпруг формуляра за регистрация и една химикалка.

— Попълни името, адреса, номера на шофьорската книжка, Адисън — рече той. — Подпиши се най-отдолу. Отбележи и датата на заминаване.

Очите на новоизпечената госпожа Адисън се разшириха тревожно. Тя отстъпи назад от гишето с вид на жена, която всеки момент очаква Люк да се нахвърли отгоре й и да я стисне за гърлото.

Сега пък какво?, запита се Люк, опитвайки се да прояви търпение. Та той само бе помолил съпруга й да попълни един проклет формуляр!

Господин Адисън преглътна с усилие и Люк видя как адамовата му ябълка мъчително подскочи.

— Ъъ, да, сър — избъбри той. Грабна химикалката и се зае бързо да попълва бланката.

В другия край на помещението Айрини извади пакетче чай от чантата си и се намръщи. Люк реши да се преструва, че не я забелязва.

— Всичко е готово, сър. — Адисън бутна формуляра през плота с очевидно облекчение.

Люк прегледа набързо бланката, за да се увери, че всички графи са попълнени.

— Времето за напускане е дванадесет нула, нула.

В далечния ъгъл Айрини притвори очи със страдалческа гримаса.

Адисън го зяпна неразбиращо.

— Ъъ, дванадесет нула, нула какво, сър?

— Часът. Точно на обяд.

— Да, сър — енергично закима младоженецът. — Не се притеснявайте, ще си тръгнем преди обяд.

Люк откачи един ключ от таблото и го подаде на Адисън.

— Бунгало номер десет. На вътрешната страна на вратата има списък с правилата. Прочетете ги.

Адисън примигна неразбиращо.

— Правила?

— Правила — повтори Люк, потискайки раздразнението си. — Не е позволено вдигането на шум, извършването на незаконни действия, пребиваването на лица, които не са официално регистрирани, и т.н.

— Добре. Разбира се. Искам да кажа, да, сър. — Адисън нервно закима. — Няма проблем. Ние сме само двамата. Сър.

— Освен това върху нощната масичка ще откриете малка картичка, в която управата на курорта ви моли да пестите електроенергията. Отнасяйте се към молбата като към останалите правила. Ясно ли е?

— Да, сър. — Адисън хвърли бърз поглед към притеснената си съпруга. — Двамата с Джанис винаги се стремим да опазваме околната среда, нали, Джанис?

— Да — едва чуто прошепна ужасената младоженка.

— Радвам се да го чуя — кимна Люк. — Наслаждавайте се на престоя си в апартамента за младоженци.

Младият съпруг примигна.

— Апартамента за младоженци?

Госпожа Адисън бе направо смаяна.

— Ние ще бъдем настанени в апартамента за младоженци?

— Разбира се — отвърна Люк. — Защо не? Вие сте младоженци, нали? Не го казахте само за да получите младоженския апартамент, нали?

— Не, сър — увери го госпожа Адисън. — Тази сутрин се оженихме. В кметството в Кърбивил.

Адисън изглеждаше по-притеснен от всякога.

— Ъъ, колко допълнително трябва да заплатим за младоженския апартамент?

Люк се облегна назад.

— За вас двамата? Нищо. При условие че спазвате правилата, разбира се.

В другия край на фоайето Айрини вдигна очи към извития таван.

— Да, сър. Благодаря ви, сър. — Адисън сграбчи ръката на съпругата си и я повлече към вратата. — Хайде, Джанис. Осигурих младоженския апартамент.

— Нямам търпение да се върнем в Кърбивил и да разкажем на всички — развълнувано промълви Джанис.

Двойката хукна навън.

Люк се облегна на плота и изпрати с поглед двамата млади.

— Младоженци. Обичам ги.

— На мен ми се стори, че се опитваше да ги изплашиш — отбеляза Айрини.

— И защо да го правя? Бракът много бързо ще го стори и без моята намеса. Не е нужно да ускоряваме процеса.

— Обзалагам се, че не ти се налага да повтаряш често изискванията си тук, в Сънрайс, Лейк Лодж, нали?

Той разпери ръце.

— Какво толкова казах?

— Не става дума за това, което си казал, а за начина, по който го каза. Говореше на този клет младеж, сякаш току-що са го пуснали от поправителен лагер. Та той кара медения си месец, за бога, а имайки предвид факта, че двамата със съпругата му са решили да дойдат тук, явно бюджетът им е доста ограничен.

— Я по-спокойно. Аз просто ги помолих да се регистрират.

— В апартамента за младоженци, а? Не знаех, че в този курорт има такъв.

— Според управата, ако някой прекарва медения си месец в едно от бунгалата ни, значи то автоматически се превръща в младоженския апартамент на курорта.

— Разбирам. Логично.

— И аз така мисля — съгласи се Люк.

— Няма значение, можеше да бъдеш малко по-любезен с господин и госпожа Адисън.

— Само ги помолих да попълнят проклетия формуляр.

— Люк, ти ги изплаши.

Той отиде в другия край на плота, за да си налее още една чаша кафе.

— Знаеш ли, започвам да си мисля, че тъкмо това е най-големият проблем в хотелиерския бизнес.

— Кое?

— Клиентите. Те са недисциплинирани, неопитни и непредсказуеми. — Наблюдаваше как семейство Адисън се качиха в очукания си форд и поеха към бунгало номер десет. — Да, трябва да призная, че ако не бяха клиентите, тази работа може би щеше да ми хареса.

Тя поклати глава.

— Къде е Джейсън?

— Тръгна си след закуска. Трябвало тази сутрин да се срещне с някакъв доставчик. А ти какво ще правиш днес?

— Обадих се на една стара позната в града — Сандра Пейс — и я попитах дали знае кой се грижи за къщата на Уеб. Оказа се, че е Кони Уотсън, същата жена, която чистеше на Памела и баща й през всичките онези години, когато живеех тук.

— Смяташ да говориш с тази Уотсън?

— Да. — Айрини погледна часовника си. — Май трябва да тръгвам към дома й. Искам да я хвана, преди да е излязла.

Той бавно издиша.

— Искаш да кажеш, че тя не знае, че ще я посетиш?

— Страхувах се, че ако й се обадя предварително, за да си уговоря среща, тя може да ми откаже. Както много други хора в града, и Кони си има причини да бъде лоялна към семейство Уеб.

— Идвам с теб.

— Не е необходимо, Люк.

— Казах, че идвам с теб.

По лицето й премина тревожна сянка.

— Струва ми се, че за теб е по-добре да стоиш настрана от тази история.

— И Джейсън каза нещо подобно.

Лицето й потъмня още повече.

— Така ли? Е, прав е. В крайна сметка ти живееш в този град. Имаш бизнес тук, макар че като се има предвид начинът, по който го управляваш, не смятам, че ще изкараш достатъчно, за да си платиш дори данъците. Но това е друга тема. Работата е там, че трябва да останеш настрани от тази бъркотия. Всичко, което засяга семейство Уеб, е повече от рисковано.

— Почти ме уплаши — подсмихна се той.

— Говоря сериозно — нервно рече тя. — Наистина мисля, че не бива да се замесваш повече. Очевидно и брат ти мисли същото.

— Това, което вие двамата с Джейсън май не разбирате, е, че вече е малко късно за този добър съвет. Аз вече съм затънал до… — Млъкна и прочисти гърлото си. — До шията в тази история.

— Не е късно. — Тя остави толкова енергично чашата си върху масичката, че чаят се разплиска върху дървената повърхност. Айрини грабна една салфетка и бързо попи капките. — Проявяваш излишно твърдоглавие.

За огромно облекчение на Люк вратата се отвори и прекъсна тирадата на Айрини по средата. Максин влетя в стаята.

— Здравейте на всички — весело поздрави тя и съблече палтото си. — Видях един пикап пред бунгало номер десет. Нови гости?

— Двойка младоженци от Кърбивил — отвърна работодателят й.

— Наистина ли? — развълнува се Максин. — Откакто работя тук, в курорта, не са отсядали младоженци. Знаеш ли, това може да се окаже пазарната ниша, която търсехме.

— Люк ги настани в апартамента за младоженци — информира я Айрини.

Максин се намръщи.

— Ние нямаме апартамент за младоженци.

— Вече имаме — увери я Люк. — Бунгало номер десет.

Максин засия от вълнение.

— Знам какво ще направя. Ще им приготвя една малка кошница с плодове и шоколади.

— Ако бях на твое място, щях да пропусна поничките — посъветва я Люк.