Джефри Арчър
Греховете на бащата (7)

7.

Едно от нещата, които дядото на Ема й бе втълпил от малка, бе никога да не закъснява за срещи. Това създава погрешно впечатление, беше й казал; разбира се, ако искаш да те вземат на сериозно.

Именно затова Ема тръгна от Имението в девет и двайсет и пет сутринта и мина през портала на доковете на Барингтън точно в десет без осем. Колата спря пред Барингтън Хаус точно в десет без шест. Когато излезе от асансьора на петия етаж и мина по коридора до кабинета на президента, беше десет без две.

Секретарката на сър Уолтър мис Бийл отвори вратата на кабинета му точно когато часовникът над камината започна да отброява десет. Президентът се усмихна, стана, излезе иззад бюрото си и поздрави Ема с целувка по бузите.

— Как е любимата ми внучка? — попита той, докато я водеше към удобното кресло до камината.

— Грейс е много добре, дядо — отвърна Ема. — Чувам, че се справя великолепно в Кеймбридж, и ти праща много поздрави.

— Не ми се правете на остроумна, млада лейди — каза той, отвръщайки на усмивката й. — А как я кара Себастиан, любимият ми правнук?

— Единственият ти правнук — напомни му Ема, докато се настаняваше в дълбокото кожено кресло.

— Щом не си го довела, явно искаш да обсъдим нещо сериозно.

С празните приказки беше приключено. Ема знаеше, че сър Уолтър е отредил определено време за срещата. Веднъж мис Бийл й беше казала, че в зависимост от важността им, на посетителите се отпускат петнайсет минути, половин час до един час максимум. Членовете на семейството не бяха изключение от правилото, освен в неделя. Ема се нуждаеше от отговор на много въпроси и се надяваше отреденото й време да е поне половин час.

Облегна се и се опита да се отпусне, защото не искаше дядо й да се досети за истинската причина за тази среща.

— Помниш ли когато бе така добър да отскочиш до Шотландия, за да ми съобщиш, че Хари е загинал в морето? — започна тя. — Боя се, че бях толкова шокирана, че не успях да го проумея напълно, и затова се надявах, че може би ще ми кажеш малко повече за последните дни от живота му.

— Разбира се, мила — съчувствено рече сър Уолтър. — Да се надяваме, че паметта ми ще се окаже на ниво. Има ли нещо конкретно, което искаш да знаеш?

— Каза ми, че Хари е постъпил като четвърти офицер на „Девониън“, след като се е върнал от Оксфорд.

— Точно така. Стана благодарение на стария ми приятел капитан Хейвънс, който е сред малцината оцелели от трагедията. Неотдавна го посетих и той говори много топло за Хари. Описа го като храбър младеж, който не само спасил живота му, след като корабът бил улучен от торпедо, но пожертвал своя, докато се опитвал да спаси главния машинист.

— Капитан Хейвънс също ли е бил качен от „Канзас Стар“?

— Не, от друг кораб в района. За жалост капитанът никога вече не видял Хари.

— Значи не е видял с очите си, че Хари се е удавил?

— Не. Единственият офицер от „Девониън“, който бил с Хари в момента на смъртта му, бил някакъв американец, лейтенант Томас Брадшоу.

— Каза ми, че някой си доктор Уолас е предал писмо от лейтенант Брадшоу на мисис Клифтън.

— Правилно. Доктор Уолас бил главен лекар на „Канзас Стар“. Увери ме, че той и хората му направили всичко по силите си да спасят живота на Хари.

— Брадшоу писа ли и на теб?

— Не, само на най-близкия роднина, ако си спомням правилно думите на доктор Уолас.

— В такъв случай не ти ли се струва странно, че не е писал на мен?

Сър Уолтър се умълча за известно време.

— Знаеш ли, досега изобщо не се бях замислял за това. Може би Хари никога не е споменавал за теб пред Брадшоу. Знаеш колко потаен беше понякога.

Ема често си бе мислила за това, но побърза да продължи.

— Чел ли си писмото му до мисис Клифтън?

— Не. Но го видях над камината, когато я посетих на следващия ден.

— Мислиш ли, че доктор Уолас има някаква представа какво може да е написал Брадшоу?

— Да. Каза ми, че били съболезнования от другар, служил с Хари на борда на „Девониън“.

— Де да можех да се видя с лейтенант Брадшоу — пусна въдицата Ема.

— Не зная как би могла да го постигнеш, скъпа — отвърна сър Уолтър. — Освен ако Уолас не поддържа връзка с него.

— Имаш ли някакъв адрес на доктора?

— Единствено този на „Канзас Стар“.

— Но те сигурно са престанали да плават до Бристол след обявяването на войната.

— Не и докато в Англия не са останали американци, готови да платят мило и драго, за да се приберат у дома.

— Не е ли рисковано при толкова много немски подводници, патрулиращи из Атлантика?

— Не и докато Америка е неутрална — отвърна сър Уолтър. — Последното нещо, което иска Хитлер, е да си навлече война с янките само защото някоя от подводниците му е потопила американски пътнически кораб.

— Знаеш ли дали „Канзас Стар“ се очаква да се появи в Бристол в близко бъдеще?

— Не, но лесно мога да разбера.

Старецът се надигна от мястото си, отиде до бюрото и започна да прелиства дебелия месечен график на пристигащите и заминаващи кораби.

— А, ето — каза най-сетне. — Трябва да отплава от Ню Йорк след четири седмици и се очаква да пристигне в Бристол на петнайсети ноември. Ако искаш да се свържеш с някой от екипажа, имай предвид, че корабът няма да се задържи много време тук, тъй като това е единственото място, където е уязвим за атака.

— Ще ме пуснат ли да се кача на борда?

— Не, освен ако не търсиш работа. А честно казано, не те виждам нито като моряк, нито като сервитьорка на коктейли.

— В такъв случай как мога да се видя с доктор Уолас?

— Ще се наложи да чакаш на пристанището и да се надяваш, че ще слезе на сушата. Почти всички го правят след едноседмично пътуване. Така че ако е на кораба, със сигурност ще го намериш. Но не забравяй, Ема, че от смъртта на Хари мина повече от година и Уолас може вече да не служи на кораба. — Ема прехапа устна. — Но ако искаш да ти уредя среща с капитана, ще се радвам да…

— Не, не — побърза да го прекъсне Ема. — Не е чак толкова важно.

— Ако размислиш… — започна сър Уолтър, който изведнъж си даде сметка колко важно е всъщност това за внучката му.

— Не, дядо, благодаря — рече тя, докато ставаше. — Благодаря, че ми отдели толкова много време.

— Не беше достатъчно — отвърна старецът. — Иска ми се да се отбиваше по-често. И следващия път задължително да доведеш Себастиан — добави той, докато я изпращаше до вратата.

Сър Уолтър вече нямаше никакви съмнения каква е причината за посещението на внучката му.

 

 

Едно изречение оставаше запечатано в ума на Ема, докато пътуваше обратно към Имението. Повтаряше думите отново и отново, подобно на прескачаща грамофонна плоча.

Щом се прибра у дома, тя отиде при Себастиан в детската. Наложи се да го свали принудително от кончето люлка, при това чак след дежурните сълзи. След обяда той се сви като доволно коте и заспа дълбоко. Бавачката го сложи в леглото, а Ема звънна на шофьора.

— Хъдсън, бих искала да ме закарате до Бристол.

— Къде по-точно, мис?

— В „Гранд Хотел“.

 

 

— Какво?! — не повярва Мейзи.

— Искам да ме наемете като сервитьорка.

— Но защо?

— Предпочитам да не ви казвам.

— Имаш ли представа колко тежка работа е това?

— Не — призна Ема. — Но обещавам, че няма да ви разочаровам.

— И кога искаш да започнеш?

— Утре.

— Утре?

— Да.

— За колко време?

— Един месец.

— Така, да видим дали съм разбрала — каза Мейзи. — Искаш от утре да започна да те обучавам за сервитьорка, ще работиш един месец, но няма да ми кажеш защо?

— В общи линии, да.

— Очакваш ли заплащане?

— Не — отвърна Ема.

— Е, поолекна ми.

— Кога започвам?

— В шест сутринта.

— В шест? — слисано повтори Ема.

— Може и да се изненадаш, Ема, но имам клиенти, които трябва да закусят в седем и да се явят на работа в осем, така че гледай да си на мястото си в шест — всяка сутрин.

— На мястото ми?

— Ще ти обясня, ако се явиш преди шест.

 

 

През следващите двайсет и осем дни Ема не закъсня нито веднъж за работа, може би защото Дженкинс чукаше на вратата й всяка сутрин в 4:30, а в 5:45 Хъдсън я оставяше на стотина метра от служебния вход на „Гранд Хотел“.

Мис Дикенс, както беше известна сред останалия персонал, се възползва от актьорските си умения и се погрижи никой да не се досети, че всъщност е Барингтън.

Мисис Клифтън не показа никакво снизхождение към нея, когато покапа със супа един редовен клиент, и се отнесе още по-сурово, когато изпусна купчина чинии, които станаха на парчета насред салона. При нормални обстоятелства цената им щеше да се приспадне от заплатата й — ако вземаше заплата. Мина известно време преди Ема да овладее номера с рамото, за да минава през летящите врати на кухнята, без да се сблъска с друга сервитьорка, движеща се в обратната посока.

Въпреки всичко това Мейзи бързо откри, че е достатъчно да каже нещо на Ема само веднъж и тя никога не го забравя. Освен това бе впечатлена колко бързо Ема може да разчисти и подготви масата за следващите клиенти, макар да не го бе правила никога през живота си. И докато на повечето обучаващи се им трябваха няколко седмици да овладеят изкуството да подреждат сребърните прибори, като някои така и не успяваха да се справят, след втората седмица Ема нямаше нужда от наглеждане.

В края на третата седмица на Мейзи й се искаше Ема да не напуска, а в края на четвъртата желанието й се споделяше и от някои редовни клиенти, които настояваха да бъдат обслужвани единствено от мис Дикенс.

Мейзи започваше да се тревожи как ще обясни на директора на хотела, че мис Дикенс е решила да напусне само след месец работа при тях.

— Можете да кажете на мистър Хърст, че са ми предложили по-добра работа с по-добро заплащане — предложи Ема, докато сгъваше униформата си.

— Това няма да му хареса — отвърна Мейзи. — Щеше да е по-лесно, ако не ставаше за нищо или поне закъсняваше от време на време.

Ема се разсмя и постави за последен път малката си бяла шапчица върху дрехите.

— Мога ли да направя още нещо за вас, мис Дикенс? — попита Мейзи.

— Да, ако обичате — отвърна Ема. — Трябват ми препоръки.

— Значи ще кандидатствате за нова работа?

— Нещо такова — отвърна Ема и се почувства малко виновна, че не може да се довери на майката на Хари.

— В такъв случай ще диктувам, ти ще пишеш, а аз ще се подпиша — каза Мейзи и подаде на Ема бланка на хотела. — На вашето внимание — започна Мейзи. — По време на кратката си работа…

— Не можем ли да пропуснем „кратката“? — попита Ема.

Мейзи се усмихна.

— Докато работеше при нас в „Гранд“, мис Дикенс… — Ема написа „мис Барингтън“, но не го спомена, — се показа като работлива, изключително ефективна и популярна както сред клиентите, така и сред персонала. Уменията й като сервитьорка са впечатляващи, а способността й да се учи ме убеждава, че всяко заведение би се гордяло със служител като нея. Много съжаляваме, че трябва да се разделим с нея, и ако тя някога пожелае да се върне в хотела ни, с радост ще я приемем.

Ема се усмихна, докато й подаваше листа. Мейзи сложи подписа си над думите „Управителка на ресторанта“.

— Благодаря — каза Ема и я прегърна.

— Нямам представа какво си намислила, скъпа — рече Мейзи, след като Ема я пусна. — Но каквото и да е то, желая ти успех.

На Ема ужасно й се прииска да й каже, че отива да търси сина й и че няма да се върне, докато не го намери.