Джефри Арчър
Греховете на бащата (38)

38.

— Добро утро, мистър Гинзбърг — каза Сефтън Джелкс и стана зад бюрото си. — За мен е истинска чест да се срещна с човека, който издава Дороти Паркър и Греъм Грийн.

Гинзбърг кимна и стисна ръката му.

— И с вас, мис Барингтън — обърна се Джелкс към Ема. — Много се радвам да ви видя отново. Тъй като вече не представлявам мистър Лойд, надявам се, че можем да бъдем приятели.

Ема се намръщи и седна, като остави протегнатата ръка на адвоката да увисне във въздуха. След като се настаниха, Джелкс продължи:

— Може би трябва да започна тази среща, като кажа, че според мен ще си струва тримата да се съберем за една открита и честна дискусия и да видим дали е възможно да намерим решение на нашия проблем.

— На вашия проблем — поправи го Ема.

Мистър Гинзбърг нацупи устни, но премълча.

— Сигурен съм — продължи Джелкс, като насочи вниманието си към Гинзбърг, — че ще искате да постъпите по най-добрия за всички ни начин.

— А този път това включва ли и Хари Клифтън? — попита Ема.

Гинзбърг се обърна към нея и я изгледа неодобрително.

— Да, мис Барингтън — каза Джелкс. — Всяко споразумение, до което евентуално можем да стигнем, със сигурност ще засяга мистър Клифтън.

— Също като миналия ли път, мистър Джелкс, когато сте си тръгнали точно когато е имал най-много нужда от вас?

— Ема — укорително се обади Гинзбърг.

— Следва да отбележа, мис Барингтън, че аз просто изпълнявах заръките на клиента си. Мистър и мисис Брадшоу ме увериха, че човекът, когото представлявам, е техният син, и аз нямах причина да се съмнявам в думите им. И, разбира се, не допуснах Том да бъде съден за…

— А после оставихте Хари да се оправя сам.

— В своя защита ще кажа, мис Барингтън, че когато най-сетне установих, че Том Брадшоу е всъщност Хари Клифтън, той ме умоляваше да продължа да го представлявам, тъй като не искаше вие да откриете, че е още жив.

— Това не е версията на Хари за случилото се — каза Ема и като че ли съжали за думите си веднага щом ги изрече.

Гинзбърг не се опита да скрие недоволството си. Изглеждаше като човек, който осъзнава, че е изиграл коза си твърде рано.

— Разбирам — рече Джелкс. — От малкото ви избухване трябва да заключа, че сте чели и по-ранната тетрадка?

— До последната дума — отвърна Ема. — Затова можете да престанете да се преструвате, че сте действали единствено в интерес на Хари.

— Ема — твърдо рече Гинзбърг, — трябва да се научите да не приемате нещата толкова лично и да се опитате да видите по-голямата картина.

— В която водещ нюйоркски адвокат се озовава в затвора за фалшифициране на доказателства и пречене на правосъдието ли? — отвърна Ема, без да откъсва нито за миг поглед от Джелкс.

— Моите извинения, мистър Джелкс — каза Гинзбърг. — Младата ми приятелка направо не е на себе си, когато стане дума за…

— И още как — почти извика Ема. — Защото мога да ви кажа точно какво би сторил този човек — тя посочи Джелкс, — ако Хари беше отишъл на електрическия стол. Щеше лично да дръпне шалтера, ако смяташе, че така ще спаси собствената си кожа.

— Това е прекалено! — възкликна Джелкс и скочи от стола си. — Вече подготвих обжалване, което недвусмислено ще покаже на съдебните заседатели, че полицията е арестувала погрешния човек.

— Значи през цялото време сте знаели, че става въпрос за Хари — каза Ема и се облегна назад.

Джелкс за момент онемя от упрека й. Ема се възползва от мълчанието му.

— А сега нека ви кажа какво ще стане, мистър Джелкс. Когато напролет „Вайкинг“ издадат първата тетрадка на Хари, ще бъде свършено не само с репутацията и кариерата ви, но и също като Хари ще откриете от личен опит какво представлява животът в Лейвънхам.

В отчаянието си Джелкс се обърна към Гинзбърг.

— Мислех си, че е в интерес и за двете страни да стигнем до удовлетворяващо решение, преди цялата тази история да стане неуправляема.

— Какво предлагате, мистър Джелкс? — попита Гинзбърг, като се мъчеше да звучи помирително.

— Нима ще оставите този мошеник да се измъкне? — обади се Ема.

Гинзбърг вдигна ръка.

— Ема, най-малкото, което можем да направим, е да го изслушаме.

— Също както той е изслушал Хари ли?

Джелкс се обърна към Гинзбърг.

— Ако смятате, че ще успеете да не публикувате по-ранната тетрадка, мога да ви уверя, че ще си заслужава.

— Не мога да повярвам, че го приемате на сериозно — пак се обади Ема.

Джелкс продължи да говори на Гинзбърг, сякаш Ема я нямаше в стаята.

— Естествено, разбирам, че ако решите да не публикувате, това ще означава значителни пропуски за вас.

— Ако използваме за сравнение „Дневникът на един осъден“ — каза Гинзбърг, — говорим за над сто хиляди долара.

Сумата явно изненада Джелкс, защото той не отговори.

— Да не забравяме и двайсетте хиляди аванс, платен на Лойд — продължи Гинзбърг. — Тази сума трябва да се прехвърли на мистър Клифтън.

— Ако Хари беше тук, веднага щеше да ви каже, че изобщо не се интересува от парите, мистър Гинзбърг, а само иска този човек да се озове в затвора.

Гинзбърг изглеждаше ужасен.

— Моето издателство не си е изградило репутацията от скандални клюки, Ема, така че преди да взема окончателно решение дали да публикувам, или не, трябва да помисля как по-изтъкнатите ми автори биха реагирали на подобна публикация.

— Колко прав сте само, мистър Гинзбърг — възкликна Джелкс. — Репутацията е всичко.

— Вие пък откъде бихте могли да знаете? — остро попита Ема.

— Като стана въпрос за изтъкнати автори — малко помпозно продължи Джелкс, без да обръща внимание на думите й, — сигурно знаете, че кантората ми има привилегията да представлява домакинството на Франсис Скот Фицджералд. — Облегна се в стола си. — Спомням си как Скоти ми казваше, че ако му се наложи да сменя издателя, би се насочил към „Вайкинг“.

— Нима ще се хванете на този номер? — обади се Ема.

— Ема, скъпа, има моменти, когато е разумно да се гледа в дългосрочен план.

— Колко дългосрочен имате предвид? Шест години ли?

— Ема, просто правя онова, което е в интерес на всички.

— На мен пък ми се струва, че правите онова, което в крайна сметка е във ваш интерес. Защото стане ли дума за пари, май не сте по-различен от него — заяви тя и посочи Джелкс.

Гинзбърг като че ли се обиди, но бързо възвърна самообладанието си и се обърна към адвоката.

— Какво имате предвид, мистър Джелкс?

— Ако се съгласите да не публикувате първата тетрадка в каквато и да било форма, с радост ще ви изплатя компенсация, еквивалентна на сумата, която сте спечелили за „Дневникът на един осъден“, като освен това ще ви възстановя изцяло двайсетте хиляди долара, които сте платили авансово на мистър Лойд.

— Мистър Гинзбърг, я направо ме целунете по бузата — предложи Ема. — Така той ще знае на кого да даде трийсетте сребърника.

— А Фицджералд? — попита Гинзбърг, без да й обръща внимание.

— Ще ви отстъпя правата за публикуване на произведенията му за период от петдесет години при същите условия като тези за сегашния му издател.

Гинзбърг се усмихна.

— Подгответе договора, мистър Джелкс. С удоволствие ще го подпиша.

— И какъв псевдоним ще използвате при подписването? — поинтересува се Ема. — Юда ли?

Гинзбърг сви рамене.

— Бизнесът си е бизнес, скъпа. А и вие с Хари няма да останете с празни ръце.

— Радвам се, че го споменавате, мистър Гинзбърг — каза Джелкс, — защото от известно време държа у себе си чек за десет хиляди долара на името на майката на Хари Клифтън. Поради избухването на войната нямаше как да й го изпратя. Мис Барингтън, може би ще бъдете така добра да го дадете на мисис Клифтън, когато се върнете в Англия?

И плъзна чека по бюрото.

— Никога нямаше да споменете за чека, ако не бях прочела за него в първата тетрадка, когато сте дали на Хари думата си — да изпратите на мисис Клифтън десет хиляди долара, ако той се съгласи да се представи за Том Брадшоу. — Ема стана и добави: — И двамата ме отвращавате. Надявам се никога вече да не попадам на някой от вас.

И без да каже нищо повече, ядосано се изнесе от кабинета. Чекът остана на бюрото.

— Упорито момиче — отбеляза Гинзбърг. — Но съм сигурен, че след време ще успея да я убедя, че сме взели правилното решение.

— Уверен съм, Харолд — рече Джелкс, — че ще се справиш с този дребен инцидент с цялото умение и такт, така характерни за издателство като твоето.

— Благодаря за милия комплимент, Сефтън — каза Гинзбърг, докато ставаше от мястото си и вземаше чека. — Ще се погрижа мисис Клифтън да получи това — добави той и го прибра в портфейла си.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, Харолд.

— Разбира се, че можеш, Сефтън. С нетърпение очаквам да се срещнем отново веднага щом договорът е готов.

— Ще бъде готов до края на седмицата, Харолд — каза Джелкс, докато излизаха заедно от кабинета. — Изненадан съм, че не сме правили бизнес досега.

— Така е — съгласи се Гинзбърг. — Но имам чувството, че това е само началото на едно дълго и плодоносно сътрудничество.

— Да се надяваме — отвърна Джелкс, когато стигнаха асансьора. — Ще ти се обадя веднага щом договорът бъде готов за подписване.

— Очаквам с нетърпение, Сефтън — каза Гинзбърг, стисна топло ръката му и влезе в кабината.

Когато асансьорът се спусна на партера, Гинзбърг излезе и първото, което видя, бе крачещата право към него Ема.

— Беше блестяща, мила моя — рече той. — Признавам, че за момент се зачудих дали малко не прекали с коментара за електрическия стол, но не. Правилно си го преценила.

Излязоха от сградата, хванати под ръка.

 

 

Ема прекара по-голямата част от следобеда в стаята си с първата тетрадка, в която Хари описваше времето преди да бъде пратен в Лейвънхам.

Докато прелистваше страниците и отново осъзнаваше, че той доброволно се е подложил на това, за да я освободи от всякакви задължения, които би могла да чувства към него, твърдо реши, че ако успее да открие отново този идиот, вече никога няма да го изпуска от поглед.

С благословията на мистър Гинзбърг тя се посвети изцяло на всеки аспект от издаването на преработеното издание на „Дневникът на един осъден“ — или първото издание, както винаги го наричаше. Присъстваше на редакторски срещи, обсъждаше обложката с шефа на художествения отдел, избра снимката за задната корица, написа кратка справка за Хари за вътрешната страна на обложката и дори участва в една търговска конференция.

Шест седмици по-късно кашоните с книги напуснаха печатницата, за да бъдат разпространени из книжарниците на цяла Америка с влакове, камиони и самолети.

В деня на премиерата Ема стоеше на тротоара пред „Дъбълдей“ и чакаше отварянето на книжарницата. Вечерта съобщи на Филис и на Алистър, че книгата била разграбена. В потвърждение на това само една седмица след излизането си „Дневникът на един осъден“ се появи в списъка на първите десет бестселъра в неделното издание на „Ню Йорк Таймс“.

Журналисти и редактори от цялата страна отчаяно се опитваха да се доберат до Хари Клифтън и Макс Лойд, за да ги интервюират. Хари обаче не можеше да бъде открит в никое изправително заведение в Америка, а Лойд „не беше на разположение за коментар“, както се изрази „Таймс“. „Ню Йорк Нюз“ не бе толкова прозаичен и излезе със заглавие „Лойд се покри“.

В деня на премиерата от кабинета на Сефтън Джелкс излезе официално заявление, в което ясно се казваше, че кантората вече не представлява Макс Лойд. Макар че през следващите пет седмици „Дневникът на един осъден“ се изкачи на върха на класацията на „Ню Йорк Таймс“, Гинзбърг спази уговорката си с Джелкс и не публикува никакви откъси от по-ранната тетрадка.

Джелкс подписа договор, с който даваше на „Вайкинг“ изключителни права за публикуване на всички произведения на Ф. Скот Фицджералд за следващите петдесет години. Адвокатът смяташе, че е изпълнил своята част от уговорката и че след време историята ще омръзне на медиите и интересът им ще се насочи другаде. И може би щеше да се окаже прав, ако списание „Тайм“ не бе пуснало обширно интервю с наскоро пенсиониралия се детектив Карл Коловски от Полицейското управление на Ню Йорк.

„Мога да ви кажа — твърдеше Коловски, — че дотук са издали само скучните части. Само изчакайте да прочетете какво се е случило с Хари Клифтън, преди да пристигне в Лейвънхам.“

Историята гръмна в 18:00 ч. източно време и когато на следващата сутрин влезе в кабинета си, мистър Гинзбърг беше получил над сто телефонни обаждания.

Джелкс прочете интервюто в „Тайм“, докато пътуваше към Уолстрийт. Когато излезе от асансьора на двайсет и втория етаж, пред кабинета му го чакаха трима от съдружниците.