Джефри Арчър
Греховете на бащата (2)

2.

Поведоха го по дълъг слабо осветен коридор, минаха през безлична врата и той се озова в гол вътрешен двор.

В средата на двора чакаше жълт автобус без номера. До вратата му стоеше мускулест мъж с карабина в ръце, който кимна на Хари да се качва. Пазачите се заеха да му помогнат, за да не размисли.

Хари седна и се загледа оклюмало през прозореца. Към автобуса вече водеха рехава колона осъдени. Някои вървяха с наведени глави, но други, явно вече минавали по този път, крачеха почти небрежно. Автобусът вероятно скоро щеше да потегли към целта си, където и да се намираше тя, но Хари беше на път да научи първия си мъчителен урок като затворник — след като те осъдят, никой не бърза за никъде.

Помисли си дали да не попита надзирателите къде отиват, но и двамата не приличаха на услужливи туристически гидове. Обърна се тревожно, когато някой се пльосна на мястото до неговото. Не искаше да зяпа новия си съсед, но тъй като мъжът незабавно се представи, Хари го разгледа по-внимателно.

— Аз съм Пат Куин — заяви мъжът с лек ирландски акцент.

— Том Брадшоу — отвърна Хари. Щеше да се здрависа с новия си другар, ако и двамата не бяха закопчани.

Куин не приличаше на престъпник. Краката му едва достигаха земята, така че бе висок най-много метър и петдесет и пет; докато останалите затворници в автобуса бяха или мускулести, или просто дебели, Куин изглеждаше така, сякаш някой по-силен порив на вятъра ще го отвее. Оредяващата му рижа коса започваше да посивява, макар че едва ли беше на повече от четирийсет.

— Новак ли си? — уверено попита Куин.

— Толкова ли ми личи? — отвърна Хари.

— Изписано е на физиономията ти.

— Какво е изписано на физиономията ми?

— Че те вкарват за първи път.

— Значи на теб не ти е за първи?

— Влизам в този автобус поне за единайсети. А може би за дванайсети.

Хари се разсмя за първи път от дни.

— За какво те осъдиха? — попита го Куин.

— За бягство — отвърна Хари, без да се впуска в подробности.

— Не съм чувал да вкарват за такова нещо — рече Куин. — Бягал съм от три жени, но никога не са ме пъхали в дранголника за това.

— Не от жена — каза Хари, мислеше си за Ема. — А от Кралския флот… от флота.

— И колко ти лепнаха?

— Шест години.

Куин подсвирна през двата си останали зъба.

— Доста зле са те насадили. Кой беше съдията?

— Аткинс — горчиво рече Хари.

— Арни Аткинс? Попаднал си на най-гадния проклетник. Ако ти се случи да се изправяш отново пред съда, гледай да си уредиш подходящия съдия.

— Не знаех, че можеш да си избираш съдията.

— Не можеш. Но има начини да избегнеш най-лошите.

Хари се вгледа по-внимателно в спътника си, но не го прекъсна.

— В съда се въртят седем съдии, като двама от тях трябва да избягваш на всяка цена. Единият е Арни Аткинс. Лесно се дразни и още по-лесно лепва дълги присъди.

— Но как бих могъл да го избегна?

— Аткинс води делата в Зала номер четири от единайсет години, така че ако ме поведат натам, получавам епилептичен припадък и надзирателите ме замъкват при лекаря.

— Ти си епилептик?

— Не съм — отвърна Куин. — Не ме слушаш. — Като че ли беше изгубил търпение, сякаш обясняваше на малко дете. Хари се умълча. — Когато настъпи моментът да дойда на себе си, вече са ме разпределили за друг съдия.

Хари се разсмя за втори път.

— Да не искаш да кажеш, че номерът ти минава?

— Е, не всеки път, но ако ми се случат надзиратели новобранци, имам шанс, макар че е трудно да въртиш все един и същи номер. Този път не ми се наложи, защото ме помъкнаха направо във Втора зала, а тя е територия на съдия Ригън. Той е ирландец — също като мен, ако случайно не си забелязал — така че е по-вероятно да лепне минимална присъда на сънародник.

— За какво те вкараха този път? — попита Хари.

— Аз съм джебчия — заяви Куин, сякаш се представяше като архитект или доктор. — Специалностите ми са състезанията през лятото и боксовите мачове през зимата. Винаги е по-лесно, ако целите ти стоят прави — обясни той. — Но напоследък късметът започва да ми изневерява, защото много от разпоредителите взеха да ме запомнят. Наложи се да работя в метрото и по автогарите, където плячката е малка, а вероятността да те пипнат — по-голяма.

Хари имаше страшно много въпроси към новия си наставник и, подобно на ентусиазиран студент, се съсредоточи върху онези, които можеха да му помогнат да мине на приемните изпити. Беше доволен, че Куин не повдигна темата за акцента му.

— Знаеш ли къде ни карат? — попита той.

— В Лейвънхам или Пиърпойнт — отвърна Куин. — Зависи дали ще излезем на магистралата на дванайсети или на четиринайсети изход.

— Бил ли си в някой от тях?

— И в двата, на няколко пъти — прозаично отвърна Куин. — И преди да попиташ, ако имаше туристически пътеводител за затвори, Лейвънхам щеше да получи една звезда, а Пиърпойнт щеше да е закрит.

— Защо просто не попитаме пазача накъде ни карат? — предложи Хари. Страшно му се искаше да има малко повече яснота в мизерното му положение.

— Защото ще те преметне само за да ни направи гадно. Ако ни карат в Лейвънхам, единственото, за което трябва да се безпокоиш, е в кой блок ще те сложат. Ако си новобранец, най-вероятно ще се озовеш в блок А, където животът е доста по-лесен. Старите пушки като мен обикновено отиват в блок D. Там всички са над трийсетте и никой не е осъден за насилие, така че мястото е идеално, ако просто искаш да си кротуваш и да си излежиш присъдата. Гледай да не попадаш в блокове В или С, там е пълно с всякакви изверги и откачалки.

— Какво трябва да направя, за да съм сигурен, че ще попадна в блок А?

— Кажи на приемащия надзирател, че си ревностен християнин, не пушиш и не пиеш.

— Не знаех, че в затворите е разрешено да се пие — учуди се Хари.

— Не е, смотаняк такъв — отвърна Куин. — Но ако можеш да предложиш зелено — добави той, като потърка палец и показалец, — надзирателите изведнъж се превръщат в бармани. Дори сухият режим не промени нещата.

— Какво е най-важното, за което да внимавам първия ден?

— Гледай да си уредиш подходяща работа.

— Какъв е изборът?

— Чистач, помощник в кухнята, санитар в лечебницата, работник в пералнята, библиотеката, градината или параклиса.

— Какво трябва да направя, за да попадна в библиотеката?

— Да им кажеш, че можеш да четеш.

— А ти какво ще им кажеш? — попита Хари.

— Че съм учил за готвач.

— Сигурно е било интересно.

— Още не можеш да чатнеш, а? — рече Куин. — Никога не съм учил за готвач, но това означава, че винаги ме слагат в кухнята, а това е най-добрата работа във всеки затвор.

— Защо?

— Излизаш от килията преди закуска и се връщаш чак след вечеря. Топло е, можеш да избираш най-добрата храна. А, отиваме в Лейвънхам — каза Куин, когато автобусът излезе на магистралата на изход 12. — Това е добре, защото сега няма да ми се налага да отговарям на тъпи въпроси за Пиърпойнт.

— Има ли нещо друго за Лейвънхам, което трябва да знам? — попита Хари, без да се смущава от сарказма на Куин; подозираше, че старата пушка с удоволствие преподава безценните си уроци на ревностен ученик като него.

— Твърде много неща има за казване — въздъхна Куин. — Само гледай да стоиш близо до мен, след като ни регистрират.

— Няма ли веднага да те изпратят в блок D?

— Не и ако на смяна е мистър Мейсън — отвърна Куин без повече обяснения.

Хари успя да зададе още няколко въпроса, преди автобусът най-сетне да спре пред портала на затвора. Имаше чувството, че за два часа би могъл да научи от Куин повече, отколкото от десет лекции в Оксфорд.

— Стой с мен — повтори Куин, докато тежките врати се отваряха.

Автобусът бавно мина през портала и се озова в скръбен пущинак, който никога не бе виждал градинар. Спряха пред огромна тухлена сграда с редици малки мръсни прозорци; през много от тях надничаха глави.

Десетима надзиратели се построиха в коридор, водещ чак до входа на затвора. Двама пазачи с карабини заеха позиции от двете страни на вратата на автобуса.

— Излизате по двойки — каза високо единият. — С пет минути интервал между всяка двойка. Никой да не мърда, докато не наредя.

Хари и Куин останаха в автобуса още час. Когато най-сетне дойде редът им, Хари погледна високите стени с бодлива тел, които обикаляха целия затвор. Дори световен рекордьор по овчарски скок не би могъл да избяга от Лейвънхам.

Тръгна с Куин към сградата. Спряха пред надзирател, седнал зад една маса. Беше облечен в лъснала от носене синя униформа с копчета, които не бяха лъскани от години, и изглеждаше така, сякаш вече е излежал поне една доживотна присъда. Усмихна се и каза:

— А, добре дошъл, Куин. Няма да намериш особени промени от последното ти посещение.

Куин се ухили.

— И аз се радвам да ви видя, мистър Мейсън. Ще бъдете ли така добър да пратите някое пиколо да отнесе багажа ми в обичайната ми стая?

— Не прекалявай, Куин — предупреди го Мейсън. — Иначе ще се изкуша да кажа на новия доктор, че не си епилептик.

— Но, мистър Мейсън, мога да го докажа с медицинско.

— Издадено от същия източник, от който е и дипломата ти за готвач, предполагам — изсумтя Мейсън и насочи вниманието си към Хари. — А ти кой си?

— Това е мой приятел, Том Брадшоу. Не пуши, не пие, не псува и не плюе — каза Куин още преди Хари да успее да отвори уста.

— Добре дошъл в Лейвънхам, Брадшоу — каза Мейсън.

— Всъщност, капитан Брадшоу — обади се Куин.

— Лейтенант — поправи го Хари. — Никога не съм бил капитан.

Куин погледна разочаровано протежето си.

— Новобранец ли си? — попита Мейсън и огледа Хари с по-голям интерес.

— Да, сър.

— Ще те сложа в блок А. След като се изкъпеш и вземеш затворническите си дрехи от склада, мистър Хеслер ще те отведе до килия триста двайсет и седем. — Мейсън отбеляза нещо в бележника си и се обърна към младия надзирател, който стоеше до него с палка в ръка.

— Има ли шанс да сме заедно с приятеля ми? — попита Куин, след като Хари се подписа в регистъра. — В края на краищата лейтенант Брадшоу може да има нужда от ординарец.

— Ти си последният, от когото има нужда — отвърна Мейсън.

Джебчията се наведе, измъкна от чорапа си сгъната банкнота и светкавично я пъхна в джоба на Мейсън.

— Куин също ще бъде в килия триста двайсет и седем — каза Мейсън на младшия надзирател.

Дори да беше видял банкнотата, Хеслер не го показа с нищо.

— След мен — бяха единствените му думи към двамата.

Куин забърза след Хари, преди Мейсън да е променил решението си.

Минаха по дълъг зелен коридор и спряха пред малка баня с две тесни дървени пейки, закрепени за стената и затрупани с използвани кърпи.

— Събличайте се и под душовете — нареди надзирателят.

Хари бавно свали костюма, елегантната кремава риза, колосаната яка и вратовръзката на ивици, които му беше осигурил мистър Джелкс с намерението да впечатли Аткинс. Проблемът бе, че беше избрал неподходящия съдия.

Още не беше развързал обувките си, а Куин вече се бе пъхнал под душа. Завъртя кранчето и върху оплешивяващата му глава неохотно закапа вода. Ирландецът взе парче сапун от пода и започна да се мие. Хари пристъпи под студената вода на единствения друг душ и Куин му подаде сапуна.

— Напомни ми да си поговоря с управата за качеството на услугите — каза Куин, докато вземаше една мокра кърпа с размерите на салфетка, за да се избърше.

Устните на Хеслер си оставаха все така свити.

— Обличайте се и след мен — нареди той още преди Хари да е успял да се насапуниса.

И отново тръгна с бърза крачка по коридора, сподирян от полуоблечения и все още мокър Хари. Спряха пред двойна врата с надпис СКЛАД. Хеслер почука енергично и отвори. Вътре ужасно отегчен надзирател бе опрял лакти на дълъг тезгях и пушеше свита на ръка цигара. Като видя Куин, се усмихна и каза:

— Не съм сигурен, че нещата ти са дошли от пералнята, Куин.

— В такъв случай ще ми трябва нов комплект, мистър Нюболд — каза Куин, наведе се и извади от другия си чорап нещо, което също изчезна безследно и за миг. — Изискванията ми са прости — добави той. — Едно одеяло, два памучни чаршафа, една възглавница, една калъфка… — Надзирателят взе нещата от лавиците и ги постави на спретната купчинка на тезгяха. — Две ризи, три чифта чорапи, шест чифта гащета, две кърпи, една купа, една чиния, един нож, вилица и лъжица, един бръснач, една четка и една паста за зъби. Предпочитам „Колгейт“.

Нюболд не направи никакъв коментар, но купчината на Куин растеше все повече и повече.

— Ще желаете ли още нещо? — попита накрая той, сякаш Куин беше скъп клиент, който най-вероятно ще ги посети отново.

— Да. Приятелят ми лейтенант Брадшоу ще има нужда от същото, а тъй като е офицер и джентълмен, погрижете се да получи от най-доброто.

За изненада на Хари Нюболд започна да трупа втора купчина, като внимателно подбираше всяко нещо. И всичко това заради затворника, който беше седнал до него в автобуса.

— След мен — каза Хеслер, когато Нюболд си свърши работата.

Хари и Пат грабнаха нещата си и забързаха по коридора. По пътя спряха още няколко пъти, тъй като надзирателят трябваше да отключва и заключва решетките с приближаването до килиите. Когато най-сетне влязоха в крилото, ги посрещна шумът на стотици затворници.

— Виждам, че сме на горния етаж, мистър Хеслер — рече Куин. — Няма да ползвам асансьора, трябва да правя упражнения.

Надзирателят премълча и продължи покрай викащите затворници.

— Май спомена, че това крило било най-спокойното — отбеляза Хари.

— Явно мистър Хеслер не е от най-популярните надзиратели — прошепна Куин малко преди да стигнат килия 327.

Надзирателят отключи тежката метална врата и я отвори, за да могат новакът и старата кримка да влязат в дома, отпуснат на Хари за следващите шест години.

Вратата се затвори с трясък. Хари я огледа и видя, че от вътрешната страна няма дръжка.

В килията имаше два нара, един върху друг, стоманен умивалник, закрепен за стената, дървена маса, също закрепена за стената, и един дървен стол. Накрая погледът му се спря върху металното гърне под долния нар. За момент си помисли, че ще повърне.

— Настанявай се отгоре — нареди Куин. — Все пак си новобранец. Ако изляза преди теб, ще се преместиш долу, а новият ти съкилийник ще бъде отгоре. Такъв е затворническият етикет.

Хари стъпи на долния нар и бавно оправи леглото си, после се покатери, легна и положи глава на тънката твърда възглавница. Болезнено си даваше сметка, че ще мине доста време, преди да успее да заспи.

— Мога ли да ти задам още един въпрос? — попита той.

— Да, но след това искам да не се обаждаш, докато сутринта не запалят лампите.

Хари си спомни, че Фишър бе казал почти същото през първата му нощ в „Сейнт Бийд“.

— Виждам, че си успял да вмъкнеш доста пари. Защо надзирателите просто не ти ги конфискуваха веднага щом слезе от автобуса?

— Защото ако го бяха направили — отвърна Куин, — вече никоя кримка няма да внесе пари и цялата система ще отиде по дяволите.