Джефри Арчър
Греховете на бащата (19)

19.

След като се върна в хотела, Ема прегледа отново гърба на менюто и с удоволствие установи, че е успяла да отметне почти всички въпроси. Помисли си, че искането й тетрадките да й бъдат предадени в лобито на Уолстрийт 49 е плод на вдъхновение, защото това явно беше оставило Лойд с твърдото впечатление, че мистър Джелкс е адвокатът й, а подобно нещо явно би вселило ужас и в сърцето на напълно невинен човек. Въпреки това още се чудеше какво бе имал предвид Лойд, когато изтърва думите „Значи Джелкс е зад всичко това“. Е, нещата се изясняваха. Изгаси лампата и спа спокойно за първи път, откакто беше напуснала Англия.

Сутринта мина почти по същия начин, по който и предишните. След спокойна закуска в компанията на „Ню Йорк Таймс“ тя излезе от хотела и взе такси до Уолстрийт. Беше се погрижила да дойде няколко минути по-рано и таксито я остави пред сградата в 9:51. Докато подаваше четвърт долар на шофьора, с облекчение си помисли, че посещението й в Ню Йорк наближава края си: животът тук се оказа много по-скъп, отколкото бе предполагала. Двете хранения в скъпия ресторант плюс бутилката вино за пет долара определено не се отразиха добре на бюджета й.

Ема обаче изобщо не се съмняваше, че пътуването си е струвало. Най-малкото защото снимките, направени на борда на „Канзас Стар“, потвърждаваха убеждението й, че Хари е жив и по някаква причина е приел самоличността на Том Брадшоу. След като се добереше до липсващите ръкописи, останалата част от загадката щеше да се разреши и тя вече със сигурност щеше да е в състояние да убеди детектив Коловски, че Хари трябва да бъде освободен. Нямаше намерение да се връща в Англия без него.

Вля се в навалицата забързани служители, които влизаха в сградата, но не тръгна към асансьорите, а зае стратегическа позиция между рецепцията и тях, за да може да вижда всеки, който влезе в небостъргача.

Погледна си часовника — 9:54. Лойд не се виждаше никакъв. Погледна го пак, и пак. 9:57,9:58,9:59, 10:00. Сигурно се беше забавил заради натоварения трафик. В 10:02 погледът й се спираше за част от секундата върху всеки влизащ. 10:04 — нима го беше изпуснала? В 10:06 погледна към рецепцията — без резултат. В 10:08 се опита да пропъди мрачните мисли, които започваха да я обземат. 10:11 — дали не беше надушил, че блъфира? 10:14 — дали следващата й среща нямаше да бъде с мистър Брет Елдърс? 10:17 — струваше ли си да кисне още тук? 10:21…

— Добро утро, мис Барингтън — каза глас зад нея.

Ема се обърна и се оказа лице в лице срещу Самюъл Анскот.

— Мистър Джелкс пита дали ще бъдете така добра да се отбиете в кабинета му — любезно рече той.

И без да каже нито дума повече, се обърна и тръгна към чакащия асансьор. Ема успя да скочи в кабината миг преди вратата да се затвори.

И дума не можеше да става за разговори, докато претъпканата кабина бавно и с много спирания пълзеше до 22 етаж. Анскот слезе и поведе Ема по дълъг коридор. По дървената ламперия висяха портретите на предишни старши съдружници и колегите им, всички създаващи впечатление за почтеност, коректност и порядъчност. Килимът беше дебел.

На Ема й се искаше да разпита Анскот преди първата си среща с Джелкс, но той вървеше пред нея и мълчеше. Когато стигнаха до вратата в дъното на коридора, почука и отвори, без да чака отговор. Дръпна се настрана, за да направи път на Ема, след което затвори вратата, но не влезе.

Вътре, на удобно кресло с висока облегалка до прозореца, седеше Макс Лойд. Пушеше цигара и отправи на Ема същата усмивка, с която я беше дарил при първата им среща в „Дъбълдей“.

Тя обаче насочи вниманието си към високия елегантно облечен мъж, който бавно се надигна зад бюрото си. На лицето му нямаше и намек за усмивка. Стената зад него бе от стъкло, през което се виждаха извисяващите се към небето небостъргачи. Всичко създаваше впечатлението за безгранична власт.

— Много мило, че дойдохте, мис Барингтън — каза той. — Заповядайте, седнете.

Ема се отпусна в кожено кресло, което бе толкова дълбоко, че едва не я скри от поглед. Забеляза купчина тетрадки на бюрото на Джелкс.

— Казвам се Сефтън Джелкс — започна той. — Имам привилегията да представлявам изтъкнатия и популярен писател мистър Макс Лойд. Клиентът ми ме посети рано тази сутрин, за да ми каже, че към него се е обърнало лице, което се е представило за литературен агент от Лондон и му е отправило клеветническото обвинение, че той не е авторът на книгата „Дневникът на един осъден“, излязла с неговото име. Може би ще ви е интересно да научите, мис Барингтън — продължи Джелкс, — че притежавам оригиналния ръкопис, всяка дума от който е написана от ръката на мистър Лойд.

Сложи ръка върху купчината тетрадки и на лицето му се появи нещо като усмивка.

— Мога ли да видя някоя от тетрадките? — попита Ема.

— Разбира се — отвърна Джелкс, взе най-горната от купчината и й я подаде.

Ема я отвори и зачете. Моментално забеляза, че текстът не е написан с почерка на Хари. Стилът обаче беше неговият.

— Мога ли да погледна и някоя от другите? — попита тя.

— Не. Вече доказахме твърдението си, мис Барингтън — отвърна Джелкс. — И моят клиент ще се възползва от всичко, което предвижда законът, ако сте достатъчно глупава да продължите с клеветите си.

Ема не сваляше поглед от купчината тетрадки, а Джелкс продължи:

— Освен това реших, че е уместно да поговоря с мистър Елдърс и да го предупредя, че може да го потърсите. Казах му, че ако се съгласи да се срещне с вас, със сигурност ще бъде призован за свидетел, когато се стигне до съд. След като прецени положението, мистър Елдърс реши, че е най-добре за него да избягва срещите с вас. Разумен човек.

Ема продължаваше да гледа тетрадките.

— Мис Барингтън, не беше нужно дълго проучване, за да установим, че сте внучка на лорд Харви и сър Уолтър Барингтън, което вероятно обяснява погрешната ви увереност при общуване с американци. Ако смятате и занапред да се представяте за литературен агент, позволете да ви информирам безплатно за едно нещо, което може да се открие навсякъде. Ърнест Хемингуей напусна Америка през трийсет и девета, за да живее в Куба…

— Колко щедро от ваша страна, мистър Джелкс — прекъсна го Ема. — Позволете и аз да ви дам един безплатен съвет. Зная много добре, че „Дневникът на един осъден“ е написан не от клиента ви, а от Хари Клифтън. — Очите на Джелкс се присвиха. — Ако сте достатъчно глупав да ме съдите за клевета, мистър Джелкс, ще ви се наложи да обяснявате пред съда защо сте защитавали обвинен в убийство човек, за когото със сигурност сте знаели, че не е лейтенант Том Брадшоу.

Джелкс започна трескаво да натиска някакъв бутон под бюрото си. Ема стана, усмихна се сладко на двамата и излезе, без да каже нито дума повече. Тръгна бързо по коридора към асансьора, като по пътя се размина с мистър Анскот и човек от охраната, които тичаха към кабинета на Джелкс. Поне си беше спестила унижението да я изхвърлят.

— Накъде, мис? — попита операторът, когато тя влезе в асансьора.

— До партера, ако обичате.

Операторът се изкиска.

— Явно сте англичанка.

— Защо решихте така?

— В Америка му казваме първи етаж.

— О, да — отвърна Ема и му се усмихна, докато излизаше от асансьора.

Нямаше никакви съмнения какъв трябва да е следващият й ход. Имаше само един човек, към когото можеше да се обърне. Най-сетне бе дошло времето да потърси съвета на баба Филис. В края на краищата сестрата на лорд Харви би трябвало да е могъщ съюзник. Или пък можеше да се окаже близка приятелка на Сефтън Джелкс. В такъв случай Ема щеше да вземе първия кораб до Англия.

Спря такси, но когато се настани на задната седалка, трябваше почти да вика, понеже радиото направо гърмеше.

— Шейсет и четвърта и Парк. — Чудеше се как да обясни закъснялото си посещение. Наведе се напред и тъкмо щеше да помоли шофьора да намали радиото, когато чу:

— Президентът Рузвелт ще направи обръщение към нацията от Овалния кабинет в дванайсет и половина източно време.