Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sins of the Father, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Греховете на бащата.

Английска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-309-6

История

  1. — Добавяне

5.

Когато в девет сутринта през първия му ден на новото работно място Лойд стана да го посрещне, Хари осъзна, че досега е виждал старшия библиотекар само седнал. Лойд бе по-висок, отколкото беше очаквал, доста над метър и осемдесет. Въпреки нездравословната затворническа храна беше атлетичен и един от малцината затворници, които се бръснеха всяка сутрин. Със зализаната си назад черна коса приличаше на застаряващ популярен актьор, а не на човек, осъден на пет години за измама. Куин не знаеше подробности около престъплението му, което означаваше, че единствено директорът е наясно с цялата му история. А правилата в затвора бяха прости — ако някой затворник не реши сам да разкаже защо е вътре, не го питаш.

Лойд запозна Хари с ежедневната работа и когато слязоха да вечерят, новият помощник беше наясно с всичко. През следващите няколко дни Хари засипваше Лойд с въпроси по теми като събиране на пресрочени книги, наказания и подканване на затворниците да дарят собствените си книги на библиотеката при освобождаването им. Лойд не се беше замислял за подобни неща. Повечето от отговорите на старшия библиотекар бяха едносрични, така че Хари най-сетне го остави да се върне на мястото си, скрит зад новия брой на „Ню Йорк Таймс“.

Макар в Лейвънхам да имаше близо хиляда затворници, най-много един на всеки десет можеше да чете и пише, а от тях съвсем не всички си правеха труда да посещават библиотеката във вторник, четвъртък или неделя.

Хари скоро откри, че Макс Лойд е мързелив и гледа да изклинчи. Като че ли нямаше нищо против инициативите на новия си помощник, стига те да не означаваха допълнителна работа за него.

Основната задача на Лойд като че ли се свеждаше до грижата винаги да има топло кафе, ако случайно в библиотеката се отбие някой надзирател. След като вчерашният брой на „Ню Йорк Таймс“ пристигнеше от кабинета на директора, Лойд се настаняваше на бюрото си за остатъка от сутринта. Най-напред преглеждаше литературния раздел, след което насочваше вниманието си към обявите за запознанства, следвани от новините и спорта. След обедната почивка започваше да решава кръстословицата, а Хари я довършваше на следващата сутрин.

Тоест когато стигаше до Хари, вестникът вече беше от завчера. Той винаги започваше с международните новини, тъй като се интересуваше от хода на войната в Европа. Така научи за падането на Франция, а няколко месеца по-късно за оставката на Невил Чембърлейн от поста министър-председател и заместването му от Уинстън Чърчил. Той не беше всеобщ любимец, макар че Хари никога нямаше да забрави речта му при връчването на наградите в Бристолската гимназия. Изобщо не се съмняваше, че начело на Великобритания е застанал подходящият човек. Не минаваше ден, в който Хари да не се наругае, че е помощник-библиотекар в американски затвор, а не офицер в Кралския флот.

През последния час от деня, когато дори не можеше да измисли нещо ново за правене, Хари се заемаше да попълни дневника си.

 

 

Потрябва му малко повече от месец, за да научи всички книги по съответните им категории — първо художествената, след това техническата и научнопопулярната литература. През втория месец ги раздели на седем по-малки раздела, така че на затворниците не им се налагаше да губят време в търсене на трите книги по дърворезба, с които разполагаше библиотеката. Обясни на Лойд, че когато става въпрос за техническа литература, категорията е по-важна от името на автора. Лойд отвърна със свиване на рамене.

В неделя сутрин Хари тръгваше с количка из четирите блока и събираше просрочените книги — някои не бяха върнати повече от година. Очакваше, че някои от старите кримки в блок D ще недоволстват и дори ще възнегодуват срещу натрапването му, но явно всички искаха да видят човека, заради когото Хеслер беше прехвърлен в Пиърпойнт.

Комисията беше предложила на Хеслер по-висок пост в Пиърпойнт и той прие повишението, още повече че затворът се намираше по-близо до дома му. Макар Хари с нищо да не загатна, че има нещо общо с преместването на Хеслер, Куин не се сдържа и се зае да раздрънка случката от ухо на ухо, докато тя не се превърна в легенда.

При обиколките си из блоковете в търсене на изгубени книги Хари често чуваше истории, които вечер записваше в дневника си.

Директорът навестяваше от време на време библиотеката; една от причините за това бе, че когато се яви пред комисията, Хари беше описал отношението на мистър Суонсън към образованието на затворниците като дръзко, творческо и далновидно. Хари направо не можеше да повярва какви количества ласкателства може да поеме директорът, при това с най-голямо удоволствие.

След първите три месеца броят на заетите книги скочи с четиринайсет процента. Когато Хари попита директора дали може да открие вечерен образователен курс, Суонсън отначало се колебаеше, но накрая, когато помощник-библиотекарят повтори думите „дръзко“, „творческо“ и „далновидно“, се предаде.

На първия курс присъстваха само трима затворници, един от които бе Пат Куин, който и без това можеше да чете и пише. В края на следващия месец обаче класът се състоеше от шестнайсет души, макар неколцина да идваха само защото биха направили всичко, за да се измъкнат от килиите си за един час. Хари успя да постигне един-два забележими успеха сред младите затворници и непрекъснато си припомняше, че ако не си ходил в „подходящото“ училище или изобщо не си ходил на училище, това не означава, че си глупак — или обратното, както отбелязваше Куин.

Въпреки всичките тези допълнителни начинания му оставаше свободно време и затова се нагърби със задачата да прочита по две нови книги на седмица. След като приключи с малцината американски класици в библиотеката, насочи вниманието си към криминалетата, които бяха най-популярната литература сред затворниците и заемаха цели седем от общо деветнайсетте лавици на библиотеката.

Хари винаги беше харесвал Конан Дойл и с нетърпение очакваше да се запознае с американските му съперници. Започна с „Колкото повече порастват“ на Ърл Стенли Гарднър и продължи с „Големият сън“ на Реймънд Чандлър. Чувстваше се малко гузен, че романите му харесват толкова много. Какво ли щеше да си помисли мистър Холкомби, ако научеше?

Пред последния час преди затварянето на библиотеката Хари продължаваше да води дневника си. Една вечер се изненада, когато Лойд приключи с вестника и го попита дали може да го прочете. Хари знаеше, че Лойд е работил като литературен агент в Ню Йорк, поради което и бе станал библиотекар в затвора. Понякога споменаваше имената на авторите, които е представлявал и за повечето от които Хари никога не бе чувал. Лойд спомена как се е озовал в Лейвънхам само веднъж, като гледаше вратата, за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Лош късмет — обясни той. — Подлъгах се, инвестирах парите на мои клиенти на фондовата борса, а когато нещата не се развиха по план, аз опрах пешкира.

Вечерта, когато Хари разказа историята на Куин, приятелят му завъртя очи към небето.

— По-скоро е прахосал парите за бавни удоволствия и бързи мадами.

— Тогава защо му е да влиза в такива подробности, щом никога не е споменавал на никого другиго защо е тук?

— Понякога си страшно наивен — отвърна Куин. — Лойд много добре знае, че ако ти си му глашатаят, има много по-голям шанс останалите да повярват на историята му. Само гледай никога да не сключваш сделки с него, защото той има по шест пръста на всяка ръка.

Последното беше джебчийски израз, който Хари веднага записа в дневника си. Въпреки това не обърна особено внимание на съвета на Куин. Просто не можеше да си представи ситуация, в която да му се налага да сключва сделка с Макс Лойд — освен уговорката кой да налива кафето при поредното отбиване на директора.

 

 

В края на първата си година в Лейвънхам Хари беше изписал три тетрадки с наблюдения върху затворническия живот и се чудеше колко ли още страници ще заемат хрониките му до пълното излежаване на присъдата му.

Беше изненадан от ентусиазма на Лойд, който винаги искаше да прочете поредната част. Старшият библиотекар дори предложи да му бъде позволено да покаже творбата на Хари на някой издател. Хари се разсмя.

— Не мога да си представя, че някой би проявил интерес към дрънканиците ми.

— Животът е пълен с изненади — отвърна Лойд.