Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sins of the Father, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Греховете на бащата.

Английска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-309-6

История

  1. — Добавяне

Хари Клифтън
1945

41.

— Ще докладвам веднага щом ги открия, сър — каза Хари и затвори полевия телефон.

— Кого да откриеш? — попита Куин.

— Армията на Кертел. Полковник Бенсън смята, че може да са в долината от другата страна на този хребет — отвърна Хари и посочи.

— Има само един начин да разберем — отбеляза Куин и превключи шумно на първа скорост.

— Леко — каза му Хари. — Ако швабите са тук, не е нужно да се издаваме.

Куин остана на първа скорост и джипът бавно запълзя нагоре по склона.

— Спри тук — каза Хари, когато до превала останаха само петдесетина метра.

Куин дръпна ръчната и изключи двигателя. Двамата скочиха от колата и затичаха нагоре. Малко преди билото залегнаха и изпълзяха последните няколко метра.

Хари надникна надолу и дъхът му секна. Не му трябваше бинокъл, за да види с какво си имат работа. Легендарният Деветнайсети брониран корпус на фелдмаршал Кертел несъмнено се подготвяше за сражение. Танковете бяха подредени в редици докъдето стигаше погледът, а помощните части можеха да запълнят цял стадион. Хари прецени, че противникът е поне три пъти по-многоброен от Втора дивизия на Тексаските рейнджъри.

— Не мислиш ли, че използвахме достатъчно от деветте си живота през последната година? — прошепна Куин.

— Дотук преброих осем — каза Хари. — Така че мисля, че можем да си позволим още един риск.

И запълзя обратно преди Куин да може да си каже мнението.

— Имаш ли кърпичка? — попита Хари, когато Куин се настани зад волана.

— Тъй вярно, сър — отвърна той, извади кърпата от джоба си и му я подаде.

Хари я върза за антената на джипа.

— Да не би да си решил…

— … да се предадем ли? Да, ако това е единственият ни шанс — отвърна Хари. — Така че карай бавно до превала, ефрейтор, след което продължи надолу към долината.

Хари наричаше Пат „ефрейтор“ само когато не искаше дълги дискусии.

— Към долината на смъртта — уточни Куин.

— Сравнението не е добро — отвърна Хари. — Надявам се да оцелеем и дори да успеем.

— Аз пък се виждам като мишена.

— Защото си ирландец — обясни Хари, докато започваха бавното спускане от другата страна. — И не превишавай разрешената скорост — добави в опит да разведри атмосферата.

Очакваше безочливото им натрапване да бъде посрещнато с град от куршуми, но явно любопитството на германците бе надделяло.

— Каквото и да става, Пат — твърдо каза Хари, — не си отваряй устата. И гледай да изглеждаш така, сякаш всичко е било замислено предварително.

Дори и да имаше мнение, Куин не го изказа, което беше крайно нехарактерно за него. Караше със спокойно темпо и не докосна спирачката, докато не стигнаха първата редица танкове.

Хората на фелдмаршала зяпаха втрещено двамата в джипа, но никой не помръдна. Накрая някакъв майор си проби път през редиците и тръгна право към тях. Хари скочи от джипа, застана мирно и отдаде чест с надеждата, че немският му ще се окаже на ниво.

— Кои сте вие, по дяволите? — попита майорът.

Хари бе очаквал точно този въпрос. Успя да запази външно спокойствие.

— Имам съобщение за фелдмаршал Кертел от генерал Айзенхауер, върховен командващ на Съюзните сили в Европа.

Хари знаеше, че щом чуе името Айзенхауер, майорът ще предпочете да не рискува и ще докладва на висшестоящите.

Без да каже нито дума повече, майорът се качи на задната седалка на джипа и посочи към една голяма палатка.

Щом стигнаха, майорът скочи от колата и нареди:

— Чакайте тук. — И влезе вътре.

Куин и Хари останаха в джипа, заобиколени от хиляди предпазливи очи.

— Ако погледите можеха да убиват… — прошепна Куин.

Хари пропусна думите му покрай ушите си.

Минаха няколко минути, преди майорът да се върне.

— Какво ще бъде, сър? — промърмори Куин. — Наказателен взвод или ще те покани на чашка шнапс?

— Фелдмаршалът се съгласи да се срещне с вас — каза майорът, без да си прави труда да скрие изненадата си.

— Благодаря, сър — отвърна Хари, слезе от джипа и го последва в палатката.

Фелдмаршал Кертел стана от мястото си зад дългата маса, на която беше разстлана карта с макети на танкове и войници. Около него имаше десетина офицери, всички с чин от полковник нагоре.

Хари застана мирно и отдаде чест.

— Име и чин? — попита фелдмаршалът, след като отговори на поздрава му.

— Клифтън, сър. Лейтенант Клифтън. Адютант на генерал Айзенхауер. — Хари забеляза Библия на малка сгъваема масичка до леглото на фелдмаршала. Германско знаме покриваше едната стена на палатката. Нещо липсваше.

— И защо му е на генерал Айзенхауер да изпраща адютанта си при мен?

Хари внимателно огледа човека, преди да отговори. За разлика от Гьобелс или Гьоринг, обветреното от битките лице на Кертел потвърждаваше, че той неведнъж е бил в първите редици на бойното поле. Единственият медал, който носеше, бе Железен кръст с дъбови листа. Хари знаеше, че го е спечелил като лейтенант в битката при Марна през 1918 година.

— Генерал Айзенхауер иска да знаете, че от другата страна на Клемансо има три пълни батальона от трийсет хиляди души, както и двайсет и две хиляди танка. На десния му фланг е Втора дивизия на Тексаските рейнджъри, в центъра се намира Трети батальон на Зелените куртки, а на левия им фланг е разположен батальон от Австралийската лека пехота.

От фелдмаршала можеше да стане великолепен играч на покер, защото лицето му не издаде нищо. Би трябвало да разбере, че числеността е вярна, ако трите поделения наистина бяха по местата си.

— В такъв случай се очертава много интересна битка, лейтенант. Но ако целта ви е да ме смутите, не постигнахте успех.

— Това не влиза в инструктажа ми, сър — отвърна Хари, като хвърли поглед към картата, — защото предполагам, че не съм ви казал нищо ново, в това число и факта, че Съюзниците неотдавна овладяха летището във Вилхелмсбург. — Факт, който се потвърждаваше от малък американски флаг, забучен върху летището на картата. — Онова, което може би не знаете, сър, е, че на летището има готова за действие ескадрила бомбардировачи „Ланкастър“, очакваща заповед от генерал Айзенхауер да унищожи танковете ви, докато батальоните му напредват в боен строй.

Хари знаеше, че единствените самолети на летището са две разузнавателни машини, които си оставаха приковани към земята поради липса на гориво.

— Карайте по същество, лейтенант — каза Кертел. — Защо генерал Айзенхауер ви е изпратил при мен?

— Ще се опитам да си припомня точните думи на генерала, сър. — Хари заговори, сякаш цитираше посланието: — Няма съмнение, че тази ужасна война бързо приближава към края си и само заблуден човек с ограничен опит във военното дело би повярвал, че победата все още може да бъде негова.

Намекът за Хитлер не остана незабелязан за офицерите, наобиколили командира си. Точно тогава Хари осъзна какво липсва. В палатката на фелдмаршала не се виждаше нацистки флаг, нямаше и портрет на фюрера.

— Генерал Айзенхауер храни голямо уважение към вас и Деветнайсети корпус — продължи Хари. — Той не се съмнява, че хората ви ще жертват живота си за вас, каквито и да са изгледите за успех. Но той се пита — с каква цел, за бога? В това сражение вашите войници ще бъдат избити, ние също ще претърпим огромни загуби. Всички знаят, че до края на войната остават само седмици, така че какъв е смисълът от едно такова ненужно клане? Генерал Айзенхауер е чел книгата ви „Професионалният войник“, докато е бил в Уест Пойнт, сър, и едно изречение от нея е останало загнездено в съзнанието му през цялата му военна кариера.

Хари беше прочел мемоарите на Кертел две седмици преди това, когато разбра, че могат да се изправят срещу него, така че можеше да цитира изречението почти дума по дума.

— „Да пратиш хората си на ненужна смърт не е проява на лидерство, а на суетен стремеж към слава, който е недостоен за един професионален войник.“ Това, сър, е нещо общо между вас и генерал Айзенхауер. Той гарантира, че ако оставите оръжието си, хората ви ще бъдат третирани достойно и с уважение, според изискванията на Женевската конвенция.

Очакваше отговорът на фелдмаршала да бъде: „Добър опит, млади човече, но можеш да кажеш на командващия жалката ти бригада от другата страна на хълма, че смятам да го изтрия от лицето на земята“. Кертел обаче го изненада.

— Ще обсъдя предложението на генерала с офицерите си — каза той. — Бъдете така добър да изчакате отвън.

— Разбира се, сър. — Хари отдаде чест, излезе от палатката и се върна при джипа.

Куин не каза нищо, когато се качи и седна до него.

Ясно беше, че офицерите на Кертел не са на едно мнение — откъм палатката се чуваха разгорещени гласове. Хари си представяше как се подмятат думи като чест, здрав разум, дълг, реализъм, унижение и саможертва. Но онази, от която се страхуваше най-много бе „блъфира“.

Мина почти час. Накрая майорът извика Хари в палатката. Кертел стоеше настрани от най-доверените си съветници. Изглеждаше уморен. Беше взел решение и дори някои от офицерите му да не бяха съгласни с него, нямаше да оспорват дадените заповеди. Не беше нужно да казва на Хари какво е решението.

— Сър, имам ли разрешението ви да се свържа с генерал Айзенхауер и да му съобщя решението ви?

Фелдмаршалът кимна отсечено и офицерите му бързо излязоха, за да се погрижат заповедта му да бъде изпълнена.

Хари се върна при джипа заедно с майора и загледа как 23 000 души оставят оръжието си, излизат от танковете и се строяват в колони по трима, за да се предадат. Единственият му страх беше, че след като бе заблудил фелдмаршала, няма да има същия успех със собствения си командир. Вдигна полевия телефон и само няколко секунди по-късно полковник Бенсън отговори. Хари се надяваше, че майорът не е забелязал капчицата пот, която се стичаше по носа му.

— Откри ли с какъв противник си имаме работа, Клифтън? — бяха първите думи на полковника.

— Бихте ли ме свързали с генерал Айзенхауер, полковник? Обажда се лейтенант Клифтън, неговият адютант.

— Да не си се побъркал, Клифтън?

— Да, сър, ще изчакам, докато го намерите.

Сърцето му биеше така, сякаш току-що бе спринтирал сто метра. Запита се колко ли време ще е нужно на полковника да проумее какво всъщност става. Кимна на майора, но онзи не реагира. Дали не стоеше тук с надеждата да намери пукнатина в бронята му? Докато чакаше, Хари гледаше хилядите бойци. Някои бяха смутени, докато други като че ли изпитваха облекчение, докато се присъединяваха към онези, които вече бяха изоставили танковете и бяха положили оръжията си.

— Генерал Айзенхауер. Ти ли си, Клифтън? — каза полковник Бенсън след минута.

— Тъй вярно, сър. Аз съм при фелдмаршал Кертел и той прие предложението Деветнайсети корпус да свали оръжие и да се предаде по правилата на Женевската конвенция, за да се избегне ненужното клане, ако си спомням правилно думите ви, сър. Ако изпратите напред един от петте батальона, той ще е в състояние да извърши операцията без инциденти. Очаквам да дойда през хребета Клемансо с Деветнайсети корпус… — той си погледна часовника — около седемнайсет часа.

— Ще ви чакаме, лейтенант.

— Благодаря, сър.

Петдесет минути по-късно Хари прекоси хребета Клемансо за втори път този ден, следван от немските войски, сякаш беше магьосникът измамник от приказката. Когато 700 души и 214 танка обградиха Деветнайсети корпус, Кертел осъзна, че е бил измамен от англичанин и ирландец, чиито единствени оръжия бяха джип и носна кърпа.

Фелдмаршалът извади пистолет от пазвата си и Хари за миг си помисли, че ще го застреля. Кертел застана мирно, отдаде чест, опря пистолета в слепоочието си и дръпна спусъка.

Хари не изпита радост от смъртта му.

След като германците бяха пленени, полковник Бенсън предложи на Хари да поведе триумфално Деветнайсети вече неброниран корпус към лагера. Докато караха пред колоната, дори на лицето на Пат Куин цъфна усмивка.

Намираха се на по-малко от два километра от лагера, когато джипът попадна на германска мина. Хари чу оглушителната експлозия и си спомни пророческите думи на Пат „Не мислиш ли, че използвахме достатъчно от деветте си живота през последната година?“.

После — нищо.