Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sins of the Father, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Греховете на бащата.

Английска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-309-6

История

  1. — Добавяне

27.

Беше много притеснена, когато американската служебна кола спря пред Стил Хаус Лейн 27. Надяваше се, че съседите вече са затъмнили прозорците.

Докато слизаше по стълбището с новата червена копринена рокля с подплънки на раменете и стегната в кръста — подобни тоалети бяха много модни преди войната — видя, че майка й и Стан я зяпат през прозореца.

Шофьорът слезе и почука на вратата. Като че ли не беше сигурен, че това е правилният адрес. Но когато Мейзи отвори, моментално разбра защо майорът е поканил точно тази красавица на танцовата забава. Отдаде й елегантно чест и отвори задната врата на колата.

— Благодаря — каза тя. — Предпочитам да седя отпред.

След като потеглиха, попита шофьора откога работи за майор Мълхоланд.

— Откакто се помня, госпожо.

— Как така? — попита Мейзи.

— И двамата сме от Роли, Северна Каролина. Когато войната свърши, ще се върна у дома и ще продължа старата си работа във фабриката на майора.

— Не знаех, че майорът е собственик на фабрика.

— На няколко, госпожо. В Роли е известен като Краля на царевицата на кочан.

— Царевица на кочан? — повтори Мейзи.

— Такова нещо не сте виждали в Бристол, госпожо. За да оцениш наистина царевицата на кочан, тя трябва да е сварена, намазана с топящо се масло и изядена веднага — за предпочитане в Северна Каролина.

— И кой управлява фабриките, докато Кралят на царевицата на кочан се сражава с германците?

— Младият Джоуи, вторият му син. Сестра му Санди му помага.

— Значи има син и дъщеря?

— Двама сина и една дъщеря, госпожо, но за съжаление Майк младши беше убит на Филипините.

На Мейзи й се искаше да попита ефрейтора за съпругата на Майк старши, но реши, че младият войник може да се смути от въпроси по подобна тема, така че навлезе в по-безопасни води и го попита за родния му щат.

— Най-добрият от всичките четирийсет и осем — отвърна той и не спря да говори за Северна Каролина, докато не стигнаха до портала на базата.

Щом видя колата, дежурният незабавно вдигна бариерата и отдаде чест на Мейзи, докато минаваха през портала.

— Майорът нареди да ви отведа право в квартирата му, за да пийнете по нещо преди танците.

Колата спря пред малка сглобяема къща. Майк стоеше на прага да я посрещне. Мейзи скочи от колата преди шофьорът да успее да й отвори вратата и бързо тръгна към него. Той се наведе и я целуна по бузата.

— Влизай, скъпа, искам да те запозная с някои колеги. — Взе палтото й и добави: — Изглеждаш страхотно.

— Като някоя от вашите царевици на кочан ли? — попита тя.

— По-скоро като някоя от прасковите ни — отвърна той, докато я водеше към шумна стая, от която се чуваше смях и оживени разговори. — А сега да накараме всички да завиждат, защото ще открият, че съм с красавицата на бала.

Мейзи влезе в помещение, пълно с офицери и дамите им. Посрещнаха я повече от радушно и тя неволно се попита дали ако беше поканена на гости на английски майор от щаба на Уесекския полк на няколко километра по-нататък по пътя, щяха да я третират като равна.

Майк я запозна с всичките си колеги, в това число с командира на базата, който явно хареса избора му. Докато минаваше от група на група, Мейзи забеляза няколко снимки — по масите, лавиците за книги и над камината. Вероятно бяха снимки на жената на Майк и децата им.

Малко след девет гостите тръгнаха към гимнастическия салон, където беше забавата, но не и преди образцовият домакин да помогне на всички дами да облекат палтата си. Това даде на Мейзи възможност да разгледа по-внимателно снимката на прекрасната млада жена.

— Съпругата ми Абигейл — каза Майк. — Невероятна красавица, също като теб. Много я обичах. Умря от рак преди пет години. Да, ракът е онова, на което всъщност трябва да обявим война.

— Съжалявам — започна Мейзи. — Не исках да…

— Недей. Вече знаеш колко много общо имаме помежду си. Разбирам много добре как се чувстваш след загубата на съпруг и син. Но, по дяволите, тази вечер сме се събрали да празнуваме, а не да се съжаляваме. Хайде, скъпа, след като накарахме офицерите да завиждат, време е и низшите чинове да се изядат от яд.

Мейзи се разсмя. Излязоха от къщата и се вляха в групата жизнерадостни млади хора.

На дансинга младите буйни американци я накараха да се почувства така, сякаш ги е познавала цял живот. Непрекъснато я канеха на танц, а Майк не я изпускаше от поглед. Когато оркестърът засвири последния валс, тя не можеше да повярва колко бързо е минала вечерта.

След като аплодисментите утихнаха, всички останаха на дансинга. Оркестърът засвири мелодия, която бе непозната на Мейзи, но напомняше на всички останали в помещението, че страната им е във война. Мнозина от младите мъже, които стояха мирно с ръка на сърцето и въодушевено пееха „Знаме, обсипано със звезди“, нямаше да доживеят да отпразнуват следващия си рожден ден. Също като Хари. „Ама че ненужно пилеене на живот“, помисли си Мейзи.

Майк я покани да се върнат в квартирата му за по чашка, преди ефрейторът да я откара обратно до дома й. Мейзи за първи път в живота си пиеше бърбън и питието бързо развърза езика й.

— Майк, имам проблем — каза тя, след като се настани на дивана. — И тъй като имам само една седмица да го реша, бих искала да се възползвам от здравия ти фабрикантски разум.

— Слушам те, скъпа — каза Майк. — Но трябва да те предупредя, че ако става въпрос за англичани, така и не успях да се настроя на вашата вълна. Всъщност ти си първата, с която мога да се отпусна. Сигурна ли си, че не си американка?

Мейзи се разсмя, отпи от бърбъна и си помисли, че вече е готова да направи много повече от това просто да сподели проблемите си с него.

— Всичко започна преди много години, когато притежавах заведение на Броуд стрийт, казваше се „При Тили“. Сега мястото е цялото в развалини, но някакъв човек ми предлага двеста паунда за терена.

— И какъв е проблемът?

— Нямам представа каква е реалната му цена.

— Е, едно нещо е сигурно — докато немците продължават бомбардировките, никой няма да строи нищо на онова място.

— Мистър Прендъргаст описа клиента си като търговец на недвижими имоти.

— Лично на мен ми намирисва повече на спекулант — каза Майк. — Някой, който купува опустошена земя на безценица, за да може след войната да направи удар. Честно казано, подобни типове са готови на всичко за бързи пари и си заслужават да бъдат ужилени.

— Но не е ли възможно двеста паунда да са почтена цена?

— Зависи от зестрата ти.

Мейзи се стегна.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Казваш, че цялата Броуд стрийт е била разрушена и че не е оцеляла нито една сграда, нали?

— Да. Но защо това може да направи малкия ми терен по-скъп?

— Ако онзи спекулант вече е сложил ръка на цялата останала земя на улицата, ти си в силна позиция да се пазариш. Всъщност можеш да му искаш много висока сума, защото твоят терен може да е единственият, който би му попречил да застрои всичко, ако го задържиш — макар че това ще е последното, което той би искал да научиш.

— И как да разбера дали имотът ми наистина е ценен?

— Кажи на банкера си, че няма да се съгласиш на по-малко от четиристотин паунда, и ще разбереш много бързо.

— Благодаря ти за съвета, Майк — каза Мейзи. Усмихна се, отпи още една глътка бърбън и припадна в обятията му.