Джефри Арчър
Греховете на бащата (24)

24.

Когато прочете в „Бристол Ивнинг Нюз“, че Хари Клифтън е загинал в морето часове след обявяването на войната, Хюго Барингтън се усмихна доволно.

Най-сетне германците бяха направили нещо свястно. Неизвестен капитан на подводница бе решил с лекота най-големия му проблем. Хюго започна да вярва, че дори е възможно след време да се върне в Бристол и да заеме отново мястото си като вицепрезидент на „Барингтън Шипинг Лайн“. Щеше да започне да обработва майка си с редовни обаждания до Барингтън Хол, но само след като баща му е тръгнал на работа. Вечерта излезе да празнува и се прибра пиян като лорд.

Когато след прекъснатата сватба на дъщеря си се премести в Лондон, Хюго нае един сутеренен апартамент в Кадоган Гардънс за един паунд седмично. Единственото добро на тристайната квартира беше адресът, който създаваше впечатление за състоятелен човек.

Макар все още да имаше някакви средства в банката, те бързо се стопиха — разполагаше с куп свободно време и нямаше редовен източник на доходи. Не след дълго се наложи да се откаже от любимото си „Бугати“, което му помогна да изкара още няколко седмици, докато не отхвърлиха поредния му чек. Не можеше да се обърне за помощ към баща си, защото той щеше да го отреже; пък и сър Уолтър по-скоро би подал ръка на Мейзи Клифтън, отколкото пръст на сина си.

След няколко месеца бездействие в Лондон се опита да си намери работа. Не беше лесно; ако потенциалният работодател познаваше баща му, не се стигаше дори до интервю, а в останалите случаи бъдещите му шефове очакваха от него да работи през часове, за чието съществуване не бе подозирал, и срещу заплащане, което не можеше да покрие дори сметката му в клуба.

Хюго започна да играе с малкото останали му пари на борсата. Беше слушал доста стари приятели от училището, които му говореха за сделки, които не могат да се провалят; дори се забърка в едно-две съмнителни начинания, които го свързаха с типове, наричани от пресата черноборсаджии. Баща му би ги нарекъл долни мошеници.

Близо година Хюго разчиташе на заеми от приятели и дори от приятели на приятелите си. Но когато нямаш начин да си върнеш дълговете, бързо отпадаш от повечето списъци за партита и престават да те канят на лов в провинцията през уикенда.

Когато се отчайваше напълно, Хюго звънеше на майка си. Винаги можеше да разчита на мама за някоя десетачка — точно както беше разчитал и навремето като малък.

Един стар съученик, Арчи Фенуик, също го биваше — канеше го от време на време на обяд в клуба си или на някое модно коктейл парти в Челси. Именно там Хюго за първи път срещна Олга. Онова, което привлече моментално вниманието му, не беше лицето или фигурата й, а перлите — три реда перли около шията й. Хюго притисна Арчи в ъгъла и го попита дали са истински.

— Със сигурност — отвърна приятелят му. — Но имай предвид, че не си единственият, който се опитва да бръкне точно в това гърне мед.

Арчи му каза, че Олга Петровски пристигнала неотдавна в Лондон: избягала от Полша след германското нашествие. Родителите й били прибрани от гестапо, защото били евреи. Хюго се намръщи. Арчи не можеше да му каже повече за нея, освен че живеела във великолепна къща на Лаундс Скуеър и имала колекция картини. Хюго никога не бе проявявал особен интерес към изящните изкуства, но дори той бе чувал за Пикасо и Матис.

Така че се представи на мис Петровски и когато Олга му разказа защо е трябвало да напусне Германия, изрази възмущението си и я увери, че семейството му с гордост е поддържало делови отношения с евреи вече повече от сто години. В края на краищата баща му сър Уолтър Барингтън беше приятел на Ротшилд и Хамбро. Много преди края на партито вече беше поканил Олга на обяд в „Риц“ на следващия ден, но тъй като вече не му позволяваха да подписва сметката, трябваше да изкрънка пет паунда от Арчи.

Обядът мина добре и през следващите няколко седмици Хюго ухажваше усърдно Олга, доколкото позволяваха ресурсите му. Каза й, че е напуснал съпругата си, след като тя му признала, че имала връзка с най-добрия му приятел, и че е помолил адвоката си да подготви необходимите документи за развода им. Елизабет всъщност вече се беше развела с него и съдията й бе отредил Имението и всичко, което Хюго не беше успял да вземе при спешното си изнасяне оттам.

Олга се отнесе с голямо разбиране и Хюго й обеща, че веднага щом бъде свободен, ще поиска ръката й. Непрекъснато й повтаряше колко е прекрасна и страстна — тя всъщност лежеше в леглото като дърво — в сравнение с Елизабет. Не пропускаше да отбележи, че след смъртта на баща му тя ще стане лейди Барингтън и че временните му финансови затруднения ще бъдат решени, когато наследи имотите на фамилията. Успя да я остави с впечатлението, че баща му е много по-възрастен и много болен. „Топи се бързо“ — това бе изразът му.

 

 

След няколко седмици Хюго се премести на Лаундс Скуеър и през следващите няколко месеца се върна към стила на живот, който смяташе за свой по право. Някои от приятелите му коментираха какъв късмет е извадил да си осигури компанията на такава очарователна и красива жена, а един-двама не се сдържаха и добавиха: „При това доста състоятелна“.

Хюго почти беше забравил какво е да се храниш три пъти на ден, да носиш нови дрехи и да те кара шофьор. Върна повечето си дългове и не след дълго пред него отново започнаха да се отварят врати, които доскоро се затръшваха под носа му. Започваше обаче да се чуди колко ли още ще продължи всичко това, защото определено нямаше намерение да се жени за еврейска бегълка от Варшава.

 

 

Дерек Мичъл се качи на експреса от Темпъл Мийдс до Падингтън. Частният детектив отново работеше на пълна пара за стария си работодател, след като възнаграждението му се изплащаше на първо число и разходите му се възстановяваха срещу представена сметка. Хюго очакваше Мичъл да му докладва веднъж месечно за живота на фамилията Барингтън. Най-вече се интересуваше от делата на баща си, бившата си жена, Джайлс, Ема и дори Грейс, но си оставаше параноичен и относно Мейзи Клифтън и искаше Мичъл да му казва всичко, което прави — наистина всичко.

Мичъл пътуваше до Лондон с влак и двамата се срещаха в чакалнята при седми перон на гара Падингтън. Час по-късно детективът вземаше влака обратно до Темпъл Мийдс.

Именно благодарение на него Хюго знаеше, че Елизабет продължава да живее в Имението и че Грейс рядко се връща у дома, след като беше спечелила стипендия в Кеймбридж. Ема бе родила син, когото бе кръстила Себастиан Артър. Джайлс бе постъпил в Уесекския полк като редник и след основното обучение бе изпратен в офицерската школа.

Това изненада Хюго, който знаеше, че Джайлс е определен като негоден за военна служба от Глостърширския полк малко след началото на войната — подобно на баща си, той също имаше цветна слепота. Хюго бе използвал същия недъг, за да си спести мобилизирането през 1915 година.

 

 

Месеците минаваха и Олга започна да пита все по-често и по-често кога ще приключи разводът на Хюго. Той винаги се опитваше да създаде впечатление, че развръзката предстои в най-скоро време, но когато тя му каза, че ще е по-добре да се върне в апартамента си на Кадоган Скуеър, докато всичко не приключи официално и окончателно, той реши да предприеме нещо. Изчака още една седмица и й каза, че адвокатите му са започнали делото.

Последваха още няколко месеца домашна хармония. Не беше казал на Олга, че е освободил апартамента на Кадоган Скуеър в деня, когато се премести при нея. Ако тя го изхвърлеше, нямаше къде да живее.

 

 

Около месец по-късно Мичъл се обади и каза, че трябва спешно да се срещнат. Това беше крайно необичайно. Разбраха се да се видят на следващия ден в четири следобед на обичайното място.

Когато Мичъл влезе в чакалнята, Хюго вече седеше на една пейка, скрит зад новия брой на „Лондон Ивнинг Нюз“. Четеше за превземането на Тобрук от Ромел — не че можеше да открие мястото на картата. Продължи да чете, докато Мичъл не седна до него. Частният детектив говореше тихо и нито веднъж не погледна към Хюго.

— Реших, че ще искате да научите, че голямата ви дъщеря е постъпила на работа като сервитьорка в „Гранд Хотел“ под името мис Дикенс.

— Мейзи Клифтън не работи ли на същото място?

— Да, тя е управител на ресторанта и шефка на дъщеря ви.

Хюго не можеше да си представи защо й е притрябвало на Ема да работи като сервитьорка.

— Майка й знае ли?

— Би трябвало, защото Хъдсън я оставя на стотина метра от хотела всяка сутрин в пет и четирийсет и пет. Но не това е причината, поради която поисках да се срещнем.

Хюго обърна страницата на вестника и попадна на снимка на генерал Окинлек — стоеше пред палатката си насред пустинята и говореше на войската.

— Вчера сутринта дъщеря ви взе такси до пристанището. Носеше куфар. Качи се на пътническия кораб „Канзас Стар“, където е получила работа на рецепцията. Казала на майка си, че отива в Ню Йорк на гости при баба си Филис, която, доколкото ми е известно, е сестра на лорд Харви.

На Хюго щеше да му е много интересно да разбере как Мичъл се е добрал до тази информация, но още се опитваше да проумее защо Ема ще иска да започне работа на кораба, на който бе умрял Хари Клифтън. Нищо от чутото не изглеждаше смислено. Заръча на Мичъл да порови по-надълбоко и незабавно да му съобщи, ако успее да разбере какво е намислила Ема.

Малко преди да вземе обратния влак до Темпъл Мийдс Мичъл каза, че немските бомбардировачи са сринали напълно Броуд стрийт. Хюго не можеше да си представи защо това трябва да го интересува, докато Мичъл не му напомни, че именно на тази улица се бе намирало „При Тили“. Смяташе, че мистър Барингтън следва да е в течение, че около някогашното заведение на мисис Клифтън има промени. Хюго му благодари за информацията, без да показва, че тя представлява особен интерес за него.

 

 

Веднага щом се върна на Лаундс Скуеър, Хюго телефонира на мистър Прендъргаст от „Национална провинциална банка“.

— Предполагам, че се обаждате за Броуд стрийт — бяха първите думи на банкера.

— Да, чух, че теренът, където беше „При Тили“, може би е за продан.

— Цялата улица е за продан след бомбардировките — каза Прендъргаст. — Повечето търговци изгубиха бизнеса си, а тъй като сме във война, не могат да си поискат застраховките.

— Значи мога да взема терена на разумна цена?

— Честно казано, можете да вземете цялата улица на безценица. Всъщност, мистър Барингтън, ако разполагате със свободни пари, бих ви го препоръчал като умна инвестиция.

— При положение, че спечелим войната — напомни му Хюго.

— Признавам, че има известен риск, но печалбите могат да се окажат доста добри.

— За каква сума говорим?

— Мисля, че за терена на мисис Клифтън двеста паунда е приемлива цена. Тъй като половината търговци от улицата ползват моята банка, предполагам, че можете да купите целия бомбардиран район за около три хиляди. Все едно да играеш „Монополи“ с подправени зарове.

— Ще си помисля — каза Хюго и затвори. Не можеше да каже на Прендъргаст, че не разполага дори с изкуствените пари на „Монополи“.

Опита се да измисли по какъв начин да събере сумата, щом никой от обичайните му познати не беше склонен да му заеме дори петачка. Не можеше да иска още пари от Олга, освен ако не беше готов да се яви пред олтара с нея — нещо, за което и дума не можеше да става.

Щеше да изхвърли мисълта от главата си, ако случайно не се бе сблъскал с Тоби Дънстейбъл на едно от партитата на Арчи.

Тоби и Хюго бяха учили по едно време в Итън. Хюго не можеше да си спомни кой знае какво за Дънстейбъл, освен че редовно крадеше неща на по-малките момчета. Когато най-сетне го хванаха да вади банкнота от десет шилинга от едно шкафче, всички очакваха да го изключат. И най-вероятно щеше да стане точно така, ако Тоби не беше вторият син на граф Дънстейбъл.

Когато Хюго го попита как я кара, Тоби отговори доста мъгляво, че се занимава с покупко-продажби. Хюго сподели с него за възможностите за инвестиции, които предлагаше Броуд стрийт, но той като че ли не прояви особен интерес. Всъщност Хюго забеляза, че Тоби не откъсва поглед от диамантената огърлица, проблясваща на шията на Олга.

Тоби му подаде визитката си с думите:

— Друже, ако някога ти потрябват бързи пари, няма проблем, ако разбираш накъде бия.

Хюго разбираше накъде бие, но не прие чак толкова сериозно намека му, докато една сутрин на закуска Олга не го попита дали вече има насрочена дата за делото. Хюго я увери, че всичко ще стане в най-скоро време.

Излезе от къщата, отиде право в клуба, извади визитката на Тоби и му звънна. Разбраха се да се срещнат в една кръчма във Фулам, където седнаха в ъгъла, поръчаха си по един двоен джин и разговаряха как вървят военните действия в Близкия изток. Смениха темата едва когато бяха сигурни, че никой не ги подслушва.

— Трябва ми само ключ за апартамента — каза Тоби. — И точното място, където си държи бижутата.

— Това лесно може да се уреди — увери го Хюго.

— Единственото, което искам, друже, е двамата да ви няма достатъчно дълго, за да си свърша работата.

Когато на закуска Олга спомена, че би искала да види постановката на „Риголето“ в „Садлър Уелс“, Хюго предложи да вземе билети. При други обстоятелства щеше да измисли някакво извинение, но този път се съгласи с готовност и дори предложи след това да празнуват в „Савой“.

— Какво да празнуваме? — попита тя.

— Разводът ми — отвърна той.

Тя се хвърли в обятията му.

— Скъпа моя, само още шест месеца и ще бъдеш мисис Барингтън.

Извади малка кожена кутийка от джоба си и й предложи годежен пръстен, купен предишния ден от бижутерски магазин на Бърлингтън Аркейд с уговорката, че може да го върне, ако не бъде приет. Не че имаше намерение да го връща през следващата половин година. Тя го прие.

Операта сякаш се проточи цели три месеца вместо трите часа, както пишеше в програмата. Хюго обаче изтърпя геройски, тъй като знаеше, че Тоби ще се възползва добре от отпуснатото му време.

По време на вечерята в Речния салон Хюго и Олга обсъждаха къде ще прекарат медения си месец, тъй като нямаше да могат да пътуват в чужбина. Олга предпочиташе Бат, което бе малко по-близо до Бристол, отколкото му се харесваше на Хюго, но тъй като пътешествието така и нямаше да се случи, с радост се съгласи на предложението й.

В таксито на връщане до Лаундс Скуеър Хюго се запита колко ли време ще мине, преди Олга да открие, че диамантите й са изчезнали. Оказа се по-скоро, отколкото предполагаше, защото още с отварянето на вратата видяха, че всичко е обрано до шушка. По стените бяха останали само бели петна, показващи размерите на картините, които доскоро висяха там.

Олга изпадна в истерия, а Хюго вдигна телефона и се обади на 999. На полицаите им трябваха няколко часа да опишат всичко изчезнало, защото Олга не можеше да се успокои достатъчно, за да отговаря на въпросите им. Главният разследващ инспектор ги увери, че в рамките на четирийсет и осем часа всички по-големи търговци на диаманти и произведения на изкуството ще получат описание на изчезналите неща.

Когато следващия следобед се срещна с Тоби Дънстейбъл във Фулам, Хюго беше бесен. Старият му съученик прие избухването му със спокойствието на боксьор тежка категория и когато Хюго най-сетне остана без сили, побутна към него кутия за обувки.

— Не ми трябват обувки — озъби се Хюго.

— Може би. Но с онова вътре ще можеш да си купиш цял магазин за обувки — отвърна Тоби.

Хюго вдигна капака и зяпна. В кутията нямаше обувки, а пачки банкноти от по пет паунда.

— Не е нужно да си правиш труда да ги броиш — каза Тоби. — Точно десет хиляди са.

Хюго се усмихна. Изведнъж отново се почувства спокоен.

— Ти си добър другар — каза той, затвори кутията и поръча по още един двоен джин с тоник.

Седмиците минаваха, полицията не успя да открие никакви заподозрени и главният инспектор ясно даде на Хюго да разбере, че обирът по всяка вероятност е дело на вътрешен човек. Използваше този израз при всяка среща. Тоби обаче го увери, че никога не биха се осмелили да арестуват сина на сър Уолтър Барингтън, освен ако не разполагат с железни доказателства, които биха убедили категорично съдебните заседатели.

Олга попита Хюго откъде са новите му костюми и как може да си позволи „Бугати“. Той й показа документите на колата, които потвърждаваха, че я е притежавал още преди да се запознаят. Спести й подробността какъв късмет е извадил, че търговецът, на когото я бе продал с такава неохота, все още я притежаваше на хартия.

Краят на срока, след който щеше да бъде обявен разводът му, бързо наближаваше и Хюго започна да се подготвя за маневрата, известна във военните кръгове като стратегическо изтегляне. Именно тогава Олга обяви, че имала да сподели с него някаква чудесна новина.

Уелингтън някога казал на някакъв младши офицер, че най-важното нещо в живота е избирането на подходящия момент — а кой беше Хюго, че да противоречи на победителя от Ватерлоо, особено щом пророчеството на великия мъж беше на път да се отнесе за него?

Докато четеше „Таймс“ на закуска, обърна на некролозите и видя снимка на баща си, който се взираше в него от страницата. Прочете текста, като внимаваше Олга да не види, че животът и на двамата предстои да се промени.

Гръмовержеца беше подготвил добро изпращане на стареца, но Хюго най-много го интересуваше последният абзац. „Сър Уолтър Барингтън се наследява от единствения му оцелял син Хюго, който ще наследи титлата“.

„Таймс“ обаче не добавяше „и всичко, което върви с нея“.