Джефри Арчър
Греховете на бащата (34)

34.

Хюго чу вестникарчето на ъгъла да вика името му и наби спирачките на новата си „Лагонда“.

— Синът на сър Хюго Барингтън е награден с орден за храброст в Тобрук. Прочетете цялата история!

Хюго изскочи от колата, пъхна половин пени в ръката на вестникарчето и впери поглед в голямата фотография на сина си от времето, когато беше училищен капитан в Бристолската гимназия. Качи се в колата, изгаси двигателя и зачете.

Лейтенант Джайлс Барингтън от 1-ви батальон на Уесекския полк, син на сър Хюго Барингтън, бе награден с Военния кръст след военните действия в Тобрук. Лейтенант Барингтън повел взвод от единайсет пехотинци през осемдесет метра открита пустиня, убил един германски офицер и петима други войници, след което превзел германски окоп и пленил 63 немски пехотинци от Африканския корпус на Ромел. Полковник Робъртсън от Уесекския полк описа действията на лейтенант Барингтън като забележителна проява на лидерски качества и безкористна храброст пред многократно по-силен противник.

Капитан Алекс Фишър, командирът на взвода на лейтенант Барингтън, участвал в същата акция, е споменат в официалното комюнике наред с ефрейтор Тери Бейтс, касапин от Броуд стрийт. Лейтенант Джайлс Барингтън по-късно бил заловен от германците при превземането на Тобрук от Ромел. Нито Барингтън, нито Бейтс знаят за наградите си, тъй като в момента и двамата са военнопленници в Германия. Капитан Фишър е безследно изчезнал. Четете цялата история на страници 6 и 7.

Хюго подкара към къщи да съобщи новината на майка си.

— Колко щеше да се гордее Уолтър — каза тя, след като прочете статията. — Трябва да се обадя незабавно на Елизабет, ако не е чула новината.

Това беше първият път от много време, откакто някой бе споменал името на бившата му жена.

 

 

— Помислих си, че ще ви е интересно да научите, че мисис Клифтън носи годежна халка — каза Мичъл.

— Че кой би поискал да се ожени за тази кучка?

— Някой си мистър Арнолд Холкомби, както изглежда.

— Кой е той?

— Учител. Преподава английски в начално училище „Мериууд“. Всъщност навремето е преподавал и на Хари Клифтън, преди той да продължи в „Сейнт Бийд“.

— Но това беше преди години. Защо досега не сте споменавали това име?

— Срещнали са се повторно наскоро, когато мисис Клифтън започнала да посещава вечерно училище.

— Вечерно училище? — повтори Хюго.

— Да — потвърди Мичъл. — Учи се да чете и пише. Явно крушата си знае корена.

— Какво искате да кажете? — озъби се Хюго.

— На последния изпит в края на курса се е представила с най-добри резултати.

— Виж ти — рече Хюго. — Може би трябва да посетя мистър Холкомби и да му кажа с какво точно се е занимавала годеницата му през годините, през които не са поддържали контакт.

— Може би трябва да спомена също, че Холкомби е бил боксьор в отбора на Бристолския университет, както се е убедил от личен опит Стан Танкок.

— Мога да се грижа за себе си — отвърна Хюго. — Междувременно искам да държите под око една друга жена, която може да се окаже точно толкова опасна за бъдещето ми, колкото е Мейзи Клифтън.

Мичъл извади от вътрешния си джоб миниатюрен бележник и молив.

— Казва се Олга Петровски, живее в Лондон, на Лаундс стрийт четирийсет и две. Искам да знам всеки, с когото се среща, и най-вече дали е разговаряла с хора от предишната ви професия. Не спестявайте никакви подробности, колкото и тривиални или неприятни да ви се струват.

След като Хюго млъкна, бележникът и моливът изчезнаха. Хюго подаде на Мичъл плик — знак, че срещата е приключила. Мичъл го прибра в джоба на сакото си и излезе.

 

 

Хюго се изненада колко бързо му омръзна да е президент на „Барингтънс“. Трябваше да присъства на безкрайни заседания, да чете безброй доклади, да преглежда протоколи, да прехвърля купища писма, на които се налагаше да отговаря. На всичкото отгоре всяка вечер на тръгване мис Потс му даваше куфарче, претъпкано с още хартии, които трябваше да е прегледал, преди да се върне на работното си място на следващата сутрин в осем.

Покани в борда трима приятели, сред които Арчи Фенуик и Тоби Дънстейбъл, с надеждата, че ще поемат част от товара. Те обаче рядко се появяваха на заседанията, макар че никога не пропускаха да си получават парите.

През следващите седмици Хюго започна да се появява в кабинета си все по-късно и по-късно и след като Бил Фрамптън му напомни, че до шестдесетия му рожден ден и пенсионирането му остават само няколко дни, капитулира и каза, че е решил да му позволи да остане на работа още две години.

— Много любезно от ваша страна да промените решението си, господин президент — отвърна Фрамптън. — Смятам обаче, че след близо четирийсет години служба на компанията дойде време да дам път на някой по-млад от мен.

Хюго отмени прощалното парти на Фрамптън.

Въпросният по-млад мъж се оказа Рей Комптън, заместник на Фрамптън, който беше в компанията само от няколко месеца и определено не беше навлязъл в работата. Когато Комптън представи годишните резултати на „Барингтънс“ на борда, Хюго за първи път прие, че компанията е излязла на нула, и се съгласи с Комптън, че е дошло време да освободят част от докерите, преди да е станало невъзможно да изплащат заплатите им.

А докато финансите на „Барингтънс“ се топяха, бъдещето на държавата започваше да изглежда по-светло.

С изтеглянето на германските войски от Сталинград у британците за първи път се прокрадна надеждата, че Съюзниците могат да спечелят войната. Увереността в бъдещето започна да пуска корени в психиката, а театрите, клубовете и ресторантите из цялата страна отново започнаха да отварят врати.

Хюго изгаряше от желание да се върне в града и да продължи със стария си начин на живот, но докладите на Мичъл все така ясно даваха да се разбере, че е по-разумно да стои настрана от Лондон.

 

 

1943-та не започна добре за „Барингтънс“.

Имаше няколко отменени поръчки от клиенти, изгубили търпение, след като президентът не си правеше труда да отговаря на писмата им; неколцина кредитори започнаха да настояват да си получат парите, а един дори заплаши компанията със съд. И ето че една сутрин проблесна лъч светлина и накара Хюго да повярва, че ще реши всичките си непосредствени финансови проблеми.

Надеждите му бяха съживени от едно позвъняване на Прендъргаст.

Към банкера се беше обърнала компанията „Юнайтед Доминиън Риъл Естейт“, която проявяваше интерес към купуването на Броуд стрийт.

— Сър Хюго, мисля, че е по-добре да не споменавам сумата по телефона — малко помпозно изрече Прендъргаст.

След четирийсет минути Хюго седеше в кабинета му. Дори той зяпна, когато чу колко са склонни да предложат.

— Двайсет и четири хиляди паунда? — повтори Хюго.

— Да — потвърди Прендъргаст. — И съм сигурен, че това е началното им предложение и че съм способен да ги накарам да качат на близо трийсет. Като имаме предвид, че първоначалните ви разходи бяха по-малко от три хиляди паунда, можем да ги смятаме за добра инвестиция. В супата обаче има муха.

— Муха ли? — не разбра Хюго. — В каква супа?

— Имам предвид мисис Клифтън — каза Прендъргаст. — Предложението важи само ако притежавате целия обект, в това число и нейния терен.

— Предложете й осемстотин — рязко нареди Хюго.

В отговор Прендъргаст се закашля, но предпочете да не напомня на клиента си, че ако се беше вслушал в съвета му, преди няколко месеца щяха да са приключили сделката с мисис Клифтън за четиристотин паунда и че ако тя случайно научи за офертата на „Юнайтед Доминиън“…

— Ще ви уведомя веднага щом се чуя с нея — каза той.

— Направете го — рече Хюго. — И тъй като и без това съм тук, трябва да изтегля пари от личната си сметка.

— Съжалявам, сър Хюго, но тази сметка в момента е на червено…

 

 

Хюго седеше на предната седалка на лъскавата си яркосиня „Лагонда“. Холкомби излезе от училището и тръгна през двора. Спря да поговори с разсилния, който боядисваше портала в лилаво и зелено — цветовете на училище „Мериууд“.

— Чудесна работа, Алф.

— Благодаря, мистър Холкомби.

— Обърни обаче повечко внимание на глаголите. И гледай да не закъснееш в сряда.

Алф докосна фуражката си.

Холкомби тръгна по тротоара и се престори, че не вижда седящия зад волана Хюго. Хюго си позволи да се подсмихне презрително — всички се заглеждаха в новата му кола. Трима младежи, които се шляеха от другата страна на улицата, не можеха да откъснат погледи от нея вече близо половин час.

Хюго слезе от колата и застана насред тротоара, но Холкомби отново го игнорира. Беше на не повече от крачка разстояние, когато Хюго каза:

— Може ли да поговорим, мистър Холкомби? Аз съм…

— Много добре знам кой сте — каза Холкомби и го подмина.

Хюго забърза след него.

— Просто си мислех, че трябва да знаете…

— Какво да знам? — попита Холкомби, рязко спря и се обърна към него.

— С какво си изкарваше хляба годеницата ви преди не толкова много време.

— Беше принудена да проституира, защото отказахте да плащате училищните такси на сина й… — Холкомби погледна Хюго право в очите. — На вашия син, когато му оставаха две години в Бристолската гимназия.

— Няма доказателство, че Хари Клифтън е мой син — ядосано заяви Хюго.

— Доказателството се оказа достатъчно за викария да откаже да ожени Хари и дъщеря ви.

— Откъде знаете? Не бяхте там.

— А вие откъде знаете? Та нали избягахте!

— Тогава ще ви кажа нещо, което със сигурност не знаете. — Хюго вече почти крещеше. — Този образец на добродетелност, с когото смятате да прекарате остатъка от живота си, ми отмъкна терен на Броуд стрийт, който беше мой.

— Нека и аз ви каза нещо, което много добре знаете — отвърна Холкомби. — Мейзи ви изплати заема до последното пени заедно с лихвите, а вие я оставихте с по-малко от десет паунда на нейно име.

— Онази земя сега струва четиристотин паунда — каза Хюго и моментално съжали за думите си. — И ми принадлежи.

— Ако ви принадлежеше — отвърна Холкомби, — нямаше да се опитвате да купите терена за двойно по-висока сума.

Хюго беше бесен, че се е изпуснал и е разкрил интереса си към мястото, но не беше приключил.

— Знайте, че когато правите секс с Мейзи Клифтън, учителю, ще трябва да й плащате. За разлика от мен.

Холкомби вдигна юмрук.

— Давайте, ударете ме — подкани го Хюго. — За разлика от Стан Танкок, аз ще ви съдя, докато не останете без пукнато пени.

Холкомби отпусна ръка и си тръгна, раздразнен, че е позволил на Барингтън да го изкара от нерви.

Хюго се усмихна. Усещаше, че е нанесъл решаващия удар.

Обърна се и видя, че хлапетата от другата страна на улицата се кикотят. Но пък те никога досега не бяха виждали „Лагонда“ в лилаво и зелено.