Джефри Арчър
Греховете на бащата (3)

3.

Хари лежеше на горния нар и се взираше в грубо варосания бял таван — можеше да го докосне с пръсти. Дюшекът беше на бучки, а възглавницата бе толкова твърда, че успяваше да задреме само за няколко минути.

Мислите му се насочиха към Сефтън Джелкс и колко лесно го беше подлъгал. Буквално чуваше какво казва бащата на Том Брадшоу на Джелкс — махни обвинението за убийство срещу сина ми, друго не ме интересува. Хари се опитваше да не мисли за следващите шест години, за които мистър Брадшоу не се интересуваше. Дали си струваха 10 000 долара?

Изхвърли адвоката от ума си и се замисли за Ема. Липсваше му ужасно, искаше да й пише и да й съобщи, че е жив, но знаеше, че не може да го направи. Запита се какво ли прави тя в този есенен ден в Оксфорд. Как ли се представяше през първата си година като студентка? Дали я ухажваше някой друг?

Ами брат й Джайлс, неговият най-добър приятел? След влизането на Великобритания във войната беше ли напуснал Оксфорд, за да се бие срещу германците? Ако бе станало така, молеше се приятелят му все още да е жив. Заудря леко по рамката на леглото с юмрук, ядосан, че не му беше позволено и той да изпълни дълга си.

Куин не каза нищо — прие, че Хари страда от „първонощит“.

А Хюго Барингтън? Виждал ли го беше някой след изчезването му в деня, когато Хари щеше да се ожени за дъщеря му? Щеше ли да намери начин да изпълзи отново и да си спечели благоволение, след като всички повярват, че Хари е мъртъв? Изхвърли и Барингтън от ума си. Още не искаше да приеме, че този човек може да е баща му.

После мислите му се насочиха към майка му и Хари се усмихна. Надяваше се, че тя ще намери добро приложение за десетте хиляди, които бе обещал да й изпрати Джелкс, след като Хари се съгласи да се представи за Том Брадшоу. Реши, че с повече от две хиляди лири в банката ще може да напусне работата си като сервитьорка в „Гранд Хотел“ и да си купи онази малка къщичка в провинцията, за която си мечтаеше. Това бе единственото хубаво нещо, което можеше да излезе от цялата тази история.

Ами сър Уолтър Барингтън, който винаги се беше отнасял с него като със собствен внук? Ако Хюго беше бащата на Хари, то сър Уолтър наистина бе негов дядо. В такъв случай Хари се явяваше наследник на имението Барингтън и един ден щеше да стане сър Хари Барингтън. Хари обаче искаше титлата да бъде наследена от приятеля му Джайлс, законния син на Хюго Барингтън. Дори нещо повече — отчаяно желаеше да докаже, че истинският му баща е Артър Клифтън. Така щеше да има някакъв шанс да се ожени за любимата си Ема. Помъчи се да забрави къде ще прекара следващите шест години.

 

 

В седем сутринта прозвуча сирена, за да събуди онези затворници, които бяха прекарали тук достатъчно дълго, за да се радват на нощен сън. „Когато спиш, не си в затвора“ — беше измърморил Куин, преди да заспи като пън и да захърка. Хъркането му не тормозеше Хари. Куин нямаше никакви шансове да се сравнява с постиженията на вуйчо му Стан.

През дългата безсънна нощ Хари беше взел решение за няколко неща. За да се справи с вцепеняващата жестокост на изгубеното време, „Том“ щеше да бъде образцов затворник с надеждата, че присъдата му ще бъде намалена за добро поведение. Щеше да започне работа в библиотеката и да си води дневник за случилото се преди осъждането му и за всичко преживяно зад решетките. Щеше да се поддържа във форма, така че ако войната в Европа се затегне, да е готов да постъпи в армията веднага щом го освободят.

Когато Хари слезе от нара, Куин вече беше облечен.

— И сега какво? — попита Хари като нов ученик в първия учебен ден.

— Закуска — отвърна Куин. — Обличай се, вземай чинията и чашата и гледай да си готов, когато надзирателят отключи килията. Замотаеш ли се и за секунда, може да ти затръшне вратата в лицето.

Хари започна забързано да намъква панталоните си.

— И без приказки по пътя към стола — добави Куин. — Така привличаш внимание, а това дразни старите пандизчии. По принцип не бива да заговаряш никой непознат през първите две години.

Хари щеше да се разсмее, но не беше сигурен дали Куин се шегува. Ключът се завъртя в ключалката и вратата на килията се отвори. Куин изхвърча навън като хрътка на състезание и Хари го последва по петите. Вляха се в дългата опашка мълчаливи затворници, която се точеше по пътеката пред отворените килии към виещата се стълба към долния етаж, където щяха да се присъединят към събратята си по участ за закуска.

Колоната спря много преди да стигнат столовата. Хари гледаше дежурните с къси бели престилки, които стояха зад котлоните. Един надзирател с палка и дълга бяла престилка наблюдаваше никой да не получава по-голяма порция от положеното.

— Много се радвам да ви видя отново, мистър Сидел — тихо му каза Пат, когато дойде неговият ред, и двамата се здрависаха като стари приятели.

Този път Хари не видя да се разменят никакви пари, но отсеченото кимане на мистър Сидел показа, че сделката е сключена.

Хари вървеше след Куин и подаваше чинията си също като него. Сложиха му препържено яйце, картофи, които бяха повече черни, отколкото златисти, и полагащите се две филийки баят хляб. Дежурните го гледаха объркано, докато им благодареше, сякаш е гост на чаено парти у местния викарий.

— По дяволите — измърмори Хари, когато последният дежурен вдигна чайника с кафе. — Забравих си чашата в килията.

Дежурният напълни чашата на Куин до ръба.

— Следващия път не я забравяй — подметна Куин през рамо.

— Никакви приказки по опашката! — извика Хеслер и тупна палката си в облечената си в ръкавица ръка.

Куин поведе Хари към една дълга маса и седна срещу него. Хари бе толкова гладен, че погълна всяка трошица. Яйцето бе най-мазното, което бе вкусвал през живота си. Дори се замисли да оближе чинията — и се сети за приятеля си Джайлс и за един друг първи ден.

Когато приключиха петминутната закуска, ги поведоха обратно по виещата се стълба до най-горния етаж. Щом вратата на килията се затръшна зад тях, Куин изми чинията и чашата си, прибра ги прилежно под нара и обясни:

— Когато живееш години наред в такава теснотия, се научаваш да използваш всяко свободно местенце.

Хари последва примера му, като се питаше колко ли време ще мине, преди той да може да научи Куин на нещо. После попита:

— А сега какво следва?

— Определяне на наряди — отвърна Куин. — Аз отивам при Сидел в кухнята, но първо трябва да се погрижим ти да попаднеш в библиотеката. А това ще зависи изцяло от дежурния. Проблемът е, че парите ми свършват.

В същия миг вратата се отвори отново и на прага се очерта силуетът на Хеслер, все така се удряше по дланта с палката.

— Куин — рече той. — Незабавно се яви в кухнята. Брадшоу, отивай на пункт девет при останалите чистачи на крилото.

— Надявах се да работя в библиотеката, мистър…

— Изобщо не ми пука на какво се надяваш, Брадшоу — прекъсна го Хеслер. — Като главен дежурен надзирател на крилото аз определям правилата тук. Можеш да посещаваш библиотеката във вторник, четвъртък и неделя между шест и седем, както всеки друг затворник. Достатъчно ясно ли се изразих?

Хари кимна.

— Вече не си офицер, Брадшоу, а най-обикновен престъпник като всички останали тук. И не си губи времето да си въобразяваш, че можеш да ме подкупиш — добави и продължи към следващата килия.

— Хеслер е един от малкото, които не можеш да подкупиш — прошепна Куин. — Сега единствената ти надежда е директорът на затвора мистър Суонсън. Запомни, че се смята за един вид интелектуалец, което най-вероятно означава, че може да пише без много грешки. Освен това е баптист фундаменталист. Алилуя!

— Кога ще ми се отвори шанс да го видя? — попита Хари.

— Когато той реши. Вероятно днес. Гледай обаче веднага да научи, че искаш да работиш в библиотеката, защото всеки нов затворник получава само пет минути от времето му.

Хари се отпусна на дървения стол и подпря глава на ръцете си. Ако не бяха десетте хиляди долара, които Джелкс бе обещал да прати на майка му, щеше да използва петте минути да разкаже на директора истината за това как се е озовал в Лейвънхам.

— А междувременно ще направя всичко възможно да те уредя в кухнята — добави Куин. — Може и да не е онова, на което се надяваш, но със сигурност е по-добре от чистач.

— Благодаря — рече Хари.

Куин, който нямаше нужда от упътване, забърза към кухнята. Хари слезе отново на най-долния етаж и тръгна да търси пост девет.

Дванайсет мъже, всички новобранци, се бяха скупчили на групичка и очакваха инструкции. В Лейвънхам не се гледаше с добро око на инициативата — тя намирисваше на бунт или намекваше, че затворникът може да е по-умен от надзирателя.

— Вземайте по една кофа, напълнете я с вода и си намерете парцали — каза Хеслер. Усмихна се на Хари, докато слагаше чавка до името му в бележника. — Брадшоу, тъй като дойде последен, следващия месец ще работиш в кенефа.

— Не бях последен — запротестира Хари.

— Според мен беше — отвърна Хеслер. Усмивката така и не слизаше от лицето му.

Хари напълни кофата със студена вода и взе един парцал. Нямаше нужда да му казват накъде да върви — тоалетната се надушваше отдалеч. Започна да му се гади още преди да влезе в голямото квадратно помещение с трийсет дупки в пода. Внимаваше да не диша през носа, но непрекъснато му се налагаше да излиза, за да си поеме дъх. Хеслер стоеше на безопасно разстояние и се смееше.

— Ще свикнеш, Брадшоу. Всяко нещо с времето си.

Хари вече съжаляваше, че е закусил така обилно — още през първите минути се прости с погълнатата храна. Около час по-късно чу вика на друг надзирател.

— Брадшоу!

Бял като платно, Хари излезе с олюляване от тоалетната и отвърна:

— Аз.

— Директорът иска да те види, така че се размърдай.

С всяка следваща стъпка Хари можеше да диша все по-дълбоко и когато стигна кабинета на директора, вече се чувстваше почти човек.

— Чакай тук, докато не те извикат — нареди му надзирателят.

Хари седна между двама други затворници, които побързаха да се дръпнат. Не можеше да ги обвинява. Опита се да събере мислите си, докато новите затворници влизаха и излизаха един след друг от кабинета. Куин беше прав — срещите продължаваха около пет минути, някои и по-малко. Хари не можеше да си позволи да изгуби нито секунда от отреденото му време.

— Брадшоу — каза надзирателят и отвори вратата. Дръпна се настрани, докато Хари влизаше в кабинета.

Хари реши да не приближава много мистър Суонсън и остана на няколко крачки от огромното тапицирано с кожа бюро. Макар че директорът беше седнал, Хари виждаше, че не би могъл да закопчае средното копче на спортното си сако. Косата му бе боядисана в черно в опит да изглежда по-млад, но това само го правеше малко нелеп. Какво беше казал Брут за суетата на Цезар? Сложете му венец, възхвалете го като бог и това ще бъде падението му.

Суонсън отвори досието на Брадшоу, прегледа го за няколко секунди, след което вдигна поглед към Хари.

— Виждам, че сте получили шест години за дезертьорство. Досега не бях попадал на подобна присъда.

— Да, сър — отвърна Хари, който не искаше да губи нито миг от безценното време.

— Не си правете труда да ми обяснявате, че сте невинен — продължи Суонсън, — защото това е вярно само за един на хиляда, така че залозите са срещу вас. — Хари неволно се усмихна. — Но ако държите носа си чист — Хари си помисли за тоалетните — и ако не причинявате неприятности, не виждам защо да ви се налага да излежавате целия срок.

— Благодаря, сър.

— Имате ли някакви конкретни интереси? — попита Суонсън, макар да изглеждаше така, сякаш отговорът изобщо не го интересува.

— Четене, изобразително изкуство и хорово пеене, сър.

Директорът го изгледа невярващо, сякаш не бе сигурен дали затворникът не го поднася. Посочи надписа на стената зад бюрото и попита:

— Можете ли да ми кажете продължението на стиха, Брадшоу?

Хари прочете избродирания цитат: „Подигам очи към планините“, и благодари наум на мис Елинор Е. Мънди и дългите репетиции с хора й.

— „Отдето ще ми помощ дойде.“ Псалм сто и двайсети.

Директорът се усмихна.

— Кажете ми, Брадшоу, кои са любимите ви писатели?

— Шекспир, Дикенс, Остин, Тролъп и Томас Харди.

— А от нашите сънародници никой ли не е достоен?

На Хари му се прииска да се наругае на глас заради грешката. Хвърли поглед към запълнената наполовина библиотека на директора.

— Разбира се — рече той. — Франсис Скот Фицджералд, Хемингуей и О’Хенри не отстъпват на никого, но съм на мнение, че Стайнбек е най-добрият модерен американски автор.

Надяваше се, че е произнесъл правилно името. Щеше да се погрижи да прочете „За мишките и хората“ преди следващата си среща с директора.

Усмивката на лицето на Суонсън се върна.

— Каква работа ви определи мистър Хеслер?

— Чистач на крилото, макар че бих предпочел да работя в библиотеката, сър.

— Нима? — рече директорът. — В такъв случай ще се наложи да проверя дали имат свободно място.

И си отбеляза нещо в бележника на бюрото.

— Благодаря, сър.

— Ако има място, ще ви бъде съобщено по-късно през деня — каза директорът, докато затваряше папката.

— Благодаря, сър — повтори Хари. Излезе бързо, осъзнавайки, че е престоял в кабинета повече от отредените му пет минути.

Щом се озова в коридора, дежурният надзирател го върна в крилото. Хари бе благодарен, че Хеслер не се вижда никъде и че чистачите вече са се заели с втория етаж.

Беше изтощен много преди сирената да обяви обедната почивка. Нареди се на опашката в стола и откри, че Куин вече е застанал зад тезгяха и сипва храна на другарите си. В чинията на Хари се появи щедра порция картофи и преварено месо. Той седна сам на дългата маса и зачопли храната си. Боеше се, че ако Хеслер се появи, ще го прати отново в тоалетните и той ще се прости за втори път с храната си.

Хеслер не беше дежурен, когато Хари се яви на работа, и заместникът му прати в тоалетните друг новобранец. Хари прекара следобеда в миене на коридори и изпразване на кошчета за боклук. Единствената му мисъл бе дали директорът е наредил да го преместят в библиотеката. Ако не беше, трябваше да се надява на работа в кухнята.

Когато след вечеря Куин се върна в килията, изражението му беше повече от красноречиво. Хари нямаше да работи с приятеля си.

— Имаше свободно място за мияч.

— Вземам го — каза Хари.

— Но когато мистър Сидел предложи името ти, Хеслер отказа. Заяви, че трябва да останеш минимум три месеца чистач, преди да се замисли дали да бъдеш прехвърлен в кухнята.

— Какво му е на този човек? — отчаяно попита Хари.

— Носи се слух, че е кандидатствал за флотски офицер, но се е провалил на приемния изпит и е трябвало да се задоволи с работа в затвора. Затова се налага лейтенант Брадшоу да понесе последствията.