Джефри Арчър
Греховете на бащата (37)

37.

— Мистър Прендъргаст ви търси няколко пъти тази сутрин, господин президент — каза мис Потс, докато вървеше след сър Хюго в кабинета. — Последния път настоя, че било спешно.

Дори да беше изненадана да види президента небръснат и облечен във вълнен костюм, с който сякаш бе спал, не го показа с нищо.

Първата мисъл на Хюго бе, че Прендъргаст го търси спешно, за да му каже, че сделката за Броуд стрийт е пропаднала и че банката си иска обратно осемстотинте лири. Нямаше да е зле банкерът да премисли.

Мис Потс погледна бележника си.

— Танкок също мина и каза, че имал новини, които бихте искали да чуете.

Президентът не каза нищо.

— Но най-важното — продължи тя — е писмото, което оставих на бюрото ви. Според мен трябва да го прочетете незабавно.

Хюго започна да чете писмото още преди да седне. После го прочете за втори път, но пак не можеше да повярва. Погледна секретарката си.

— Моите поздравления, сър — каза тя.

— Свържете ме с Прендъргаст — отсече Хюго. — После искам да се видя с изпълнителния директор и с Танкок, в този ред.

— Да, господин президент — отвърна мис Потс и излезе забързано.

Докато чакаше да бъде свързан с Прендъргаст, Хюго прочете за трети път писмото от министъра на корабоплаването.

Уважаеми сър Хюго,

За мен е удоволствие да ви съобщя, че „Барингтън Шипинг“ спечели договора за…

Телефонът на бюрото му иззвъня.

— Мистър Прендъргаст — каза мис Потс.

— Добро утро, сър Хюго. — В гласа на Прендъргаст отново се долавяше уважение. — Реших, че сигурно ще искате да знаете, че мисис Клифтън най-сетне се съгласи да продаде терена си на Броуд стрийт за хиляда паунда.

— Но аз вече подписах договор за продажба на останалите терени на „Юнайтед Доминиън“ за четири хиляди.

— Въпросният договор е все още на бюрото ми — каза Прендъргаст. — За тяхно съжаление и за ваше щастие най-ранният час за среща с мен, на който можеха да се съгласят, е десет сутринта. Така че след като успях да уверя „Юнайтед Доминиън“, че притежавате и терена на мисис Клифтън, както и документите за всички други парцели на улицата, те написаха чек за цялата сума. Четирийсет хиляди паунда.

— Добра работа, Прендъргаст. Знаех си, че мога да разчитам на вас.

— Благодаря, сър. Сега остава само да подпишете договора с мисис Клифтън, след което ще мога да приема чека на „Юнайтед Доминиън“.

Хюго си погледна часовника.

— Вече минава четири. Първата ми работа утре сутринта ще е да мина през банката.

Прендъргаст се окашля.

— Това означава в девет часа, сър Хюго. И мога ли да запитам дали все още разполагате с осемстотинте паунда, които ви платих авансово в брой вчера?

— Да, у мен са. Какво значение има това?

— Смятам, сър Хюго, че би било почтено да платим на мисис Клифтън нейните хиляда паунда, преди да приемем чека на „Юнайтед Доминиън“. По-добре е да си спестим смущаващи въпроси за в бъдеще.

— Така е — съгласи се Хюго, докато гледаше куфара си. Изпитваше облекчение, че не е похарчил нито пени от парите.

— Това е всичко — каза Прендъргаст. — Нямам какво друго да добавя, освен да ви поздравя за сключването на една изключително изгодна сделка.

Мис Потс се появи на вратата.

— Изпълнителният директор чака да се види с вас, сър.

— Да влезе.

Комптън влезе веднага.

— Чу ли добрата новина, Рей? — попита Хюго.

— Да, господин президент. Дойде точно в най-подходящия момент.

— В смисъл?

— На следващото заседание на борда трябва да представите годишните резултати на компанията и макар че се налага да обявим сериозни загуби за тази година, новата поръчка гарантира, че догодина ще излезем на печалба.

— И то не само за една, а за цели пет — каза Хюго и размаха триумфално писмото от министъра. — Подготви дневния ред за заседанието на борда, но не включвай новината за държавната поръчка. Предпочитам да я известя лично.

— Както желаете, господин президент. Ще се погрижа съответните документи да са на бюрото ви утре по обед — каза Комптън и излезе.

Хюго прочете писмото на министъра за четвърти път.

— Трийсет хиляди годишно — каза на глас.

В същия миг телефонът иззвъня.

— Търси ви някой си мистър Фостър от агенция за недвижими имоти „Савилс“ — каза мис Потс.

— Свържете ме.

— Добро утро, сър Хюго. Казвам се Фостър, старши съдружник в „Савилс“. Помислих си, че няма да е зле да се срещнем и да обсъдим инструкциите ви за продажбата на Барингтън Хол. Какво ще кажете да обядваме в моя клуб?

— Няма да е нужно, Фостър. Промених решението си. Барингтън Хол вече не се продава — отвърна Хюго и затвори.

Прекара остатъка от следобеда в подписването на купчината писма и чекове, които му беше донесла секретарката. Минаваше шест, когато най-сетне сложи капачката на писалката си.

— Повикайте Танкок — каза Хюго, когато мис Потс се върна да вземе кореспонденцията.

— Да, сър — отвърна секретарката с леко неодобрение.

Докато чакаше Танкок, Хюго коленичи и отвори куфара. Загледа се в осемстотинте паунда, които щяха да му помогнат да оцелее в Америка, докато чака парите от продажбата на Барингтън Хол. Сега същите тези банкноти щяха да му донесат цяло състояние от Броуд стрийт.

Когато на вратата се почука, той рязко затвори куфара и бързо седна зад бюрото.

— Танкок — оповести мис Потс, пусна посетителя и затвори вратата.

Докерът тръгна уверено през кабинета към бюрото на президента.

— Какво е толкова спешно, че не може да почака? — попита Хюго.

— Дойдох да прибера петачката, която ми дължите — заяви Танкок и го изгледа тържествуващо.

— Не ти дължа нищо — каза Хюго.

— Но аз уговорих сестра си да продаде онзи парцел, нали?

— Разбрахме се за двеста паунда, а сега ми се налага да й платя пет пъти повече, така че, както казах, не ти дължа нищо. Махай се от кабинета ми и се връщай на работа.

Стан не помръдна.

— Нося и онова писмо, което казахте, че искате.

— Какво писмо?

— Писмото, което Мейзи получи от доктора на американския кораб.

Хюго беше забравил за съболезнователното писмо от другаря на Хари Клифтън и не можеше да си представи какво значение има то сега, след като Мейзи се беше съгласила на продажбата.

— Ще ти дам един паунд за него.

— Казахте, че ще ми дадете петачка.

— Съветвам те да се махнеш от кабинета ми, ако не искаш да се простиш с работното си място, Танкок.

— Добре, добре — отстъпи Стан. — Можете да го получите срещу един паунд. Какво пък толкова?

Извади смачкан плик от задния си джоб и го подаде на президента. Хюго извади банкнота от десет шилинга от портфейла си и я сложи на бюрото.

Стан продължи да стои, докато Хюго прибираше портфейла във вътрешния си джоб.

— Можеш да вземеш писмото или парите — каза Хюго. — Ти си решаваш.

Стан грабна десетте шилинга и излезе, като мърмореше под нос.

Хюго се облегна и се замисли как ще похарчи част от печалбата от сделката за Броуд стрийт. След като минеше през банката и подпишеше всички необходими документи, щеше да пресече улицата до автокъщата. Беше хвърлил око на един двулитров „Астън Мартин“ с четири седалки, модел 1937. После щеше да разходи новата си кола през града до шивача си (не си беше поръчвал костюм от цяла вечност) и след като той му вземеше мерките, щеше обядва в клуба и да уреди огромната си сметка в бара. Следобед щеше да попълни колекцията вина в Барингтън Хол; можеше дори да помисли дали да не откупи от заложната къща някои от бижутата, които като че ли така липсваха на майка му. А вечерта…

На вратата се почука.

— Тръгвам — каза мис Потс. — Искам да мина през пощата преди седем, за да хвана последните пратки. Имате ли нужда от още нещо, сър?

— Не, мис Потс. Утре може да закъснея малко, имам среща с мистър Прендъргаст в девет часа.

— Да, господин президент — каза мис Потс.

След като вратата се затвори, очите му се спряха върху смачкания плик. Хюго взе сребърното ножче за писма, отвори плика и извади единствения лист. Погледът му се плъзна нетърпеливо по страницата.

Ню Йорк

8 септември 1939 г.

Скъпа майко,

… не умрях, когато „Девониън“ беше потопен… Бях изваден от морето… напразната мечта, че някога в бъдеще ще мога да докажа, че баща ми е Артър Клифтън, а не Хюго Барингтън… трябва да те помоля да пазиш тайната ми така, както пазеше своята толкова много години.

Твой любящ син,

Хари

Кръвта на Хюго се смрази. Всички триумфи от деня се изпариха за миг. Това не беше писмо, което би пожелал да прочете за втори път. Още по-малко би искал някой да научи за него.

Отвори горното чекмедже на бюрото си и извади кибрит. Запали една клечка, задържа писмото над кошчето за хартия и не го пусна, докато крехката черна пепел не се превърна в прах.

Бе сигурен, че е единственият, който знае, че Клифтън е все още жив, и смяташе това да си остане така. В края на краищата, ако Клифтън спазеше думата си и продължеше да се представя за Том Брадшоу, как някой би могъл да открие истината?

Изведнъж му призля. Ема беше в Америка. Дали не беше открила някак, че Клифтън е жив? Но това нямаше как да е възможно, тя не беше чела писмото. Трябваше да разбере защо е заминала за Америка.

Вдигна телефона и започна да набира номера на Мичъл, но чу стъпки в коридора. Остави слушалката — вероятно беше нощният пазач, който идваше да види защо в кабинета му още свети.

Вратата се отвори и Хюго зяпна жената, която се бе надявал да не види никога повече.

— Как успя да минеш през охраната на портала?

— Казах им, че имаме среща с президента. Дълго отлагана среща.

— Имаме? — попита Хюго. — Не си сама, така ли?

— Не съм. Нося ти един малък подарък. Не че можеш да подариш на някого нещо, което си е негово. — Сложи кошницата, която носеше, на бюрото на Хюго и повдигна тънката муселинова завивка. В кошницата имаше спящо бебе. — Реших, че е време да се запознаеш с дъщеря си — каза Олга и се дръпна настрани, та Хюго да се възхити на детето.

— И защо мислиш, че копелето ти ме интересува?

— Тъй като тя е и твое копеле — спокойно отвърна Олга, — мисля, че трябва да й осигуриш същия старт в живота, какъвто си осигурил на Ема и Грейс.

— И защо?

— Защото, Хюго — рече тя, — ти ми източи кръвта и трябва да си поемеш отговорността. Не можеш да приемеш, че винаги ще успяваш да се отървеш.

— Единственото, от което се отървах, си ти — с презрителна усмивка отвърна Хюго. — Така че можеш да се пръждосаш заедно с кошницата си, защото няма да си мръдна пръста за това бебе.

— В такъв случай може би ще трябва да се обърна към някой, който може и да е склонен да помръдне пръста си за него.

— И кой ще е този някой? — озъби се Хюго.

— Майка ти става като за начало, макар че тя е може би последният човек на света, който все още вярва на приказките ти.

Хюго скочи от мястото си, но Олга дори не трепна, а продължи:

— А ако не успея да убедя нея, следващата ми спирка би могла да е Имението, където ще седна на следобеден чай с бившата ти съпруга и ще си поговорим за факта, че се е развела с теб много преди да те срещна.

Хюго заобиколи бюрото, но това не спря Олга.

— А ако Елизабет не си е у дома, винаги мога да се отбия до замъка Мългелри и да представя на лорд и лейди Харви поредното ти отроче.

— И си мислиш, че ще ти повярват?

— Защо да не ми повярват?

Хюго пристъпи напред и спря само на няколко сантиметра от нея, но Олга още не беше приключила.

— И накрая мисля, че трябва да посетя и Мейзи Клифтън. Жена, на която се възхищавам, защото ако всичко, което съм чувала за нея…

Хюго я сграбчи за раменете и я разтресе. Остана изненадан, че тя изобщо не направи опит да се защити.

— Чуй ме, чифутко такава! — изкрещя той. — Ако дори посмееш да намекнеш на някого, че съм баща на това копеле, ще направя живота ти толкова мизерен, че ще ти се иска гестапо да те бяха замъкнали в някой концлагер заедно с родителите ти.

— Вече не можеш да ме уплашиш, Хюго — някак примирено рече Олга. — В живота ми остана само един стремеж — да се погрижа да не ти се размине за втори път.

— За втори път ли? — повтори Хюго.

— Да не мислиш, че не знам за Хари Клифтън и правата му върху фамилната титла?

Хюго я пусна и отстъпи крачка назад. Личеше му, че е потресен.

— Клифтън е мъртъв. Погребан в морето.

— Знаеш, че е жив, Хюго, колкото и да ти се иска всички останали да вярват, че не е.

— Но откъде знаеш, че…

— Зная, защото се научих да мисля като теб, да се държа като теб — и което е по-важно, да действам като теб. И точно затова реших и аз да наема частен детектив.

— Но това би трябвало да ти отнеме години… — започна Хюго.

— Не и ако попаднеш на човек, който е без работа и чийто единствен клиент е избягал за втори път и не му е плащал от половин година.

Олга се усмихна, когато Хюго сви юмруци — сигурен знак, че думите й са попаднали в целта. Не трепна дори когато той вдигна ръка.

Първият удар се стовари в лицето й и тя залитна назад, посягайки към счупения си нос, но в следващия миг вторият удар се заби в корема й и тя се преви на две.

Хюго се разсмя и вдигна ръка да я удари трети път, но краката на Олга се подкосиха и тя се свлече на пода като кукла, чиито конци внезапно са били прерязани.

— Сега знаеш какво те чака, ако направиш глупостта да ми досаждаш отново — извика Хюго. — И ако не искаш още бой, разкарай се оттук, докато все още можеш. И си замъкни копелето обратно в Лондон.

Олга бавно се надигна на колене. От носа й течеше кръв. Опита се да се изправи, но беше толкова слаба, че залитна напред и не падна само защото успя да се вкопчи в ръба на бюрото. Спря за момент и пое дълбоко дъх. Очите й се взряха в нещо дълго, тънко и сребристо, което блестеше в кръга светлина, хвърлян от настолната лампа.

— Чу ли какво казах? — изрева Хюго, пристъпи напред, сграбчи я за косата и рязко дръпна главата й назад.

С цялата сила, която успя да събере, Олга рязко изрита и заби токчето на обувката си в слабините му.

— Кучка! — изрева Хюго, но пусна косата й и отстъпи, което й даде миг да грабне ножа за писма и да го скрие в ръкава си. Обърна се към мъчителя си.

Хюго отново тръгна към нея. Грабна от страничната маса един тежък стъклен пепелник и го вдигна високо, твърдо решен да й нанесе удар, от който тя нямаше да се съвземе така лесно.

Тя измъкна ножа, сграбчи го с две ръце и насочи острието към сърцето му. Хюго се опита да се извърне, препъна се, изгуби равновесие и политна тежко към нея.

Последва миг тишина, а после той бавно се свлече на колене и нададе писък, който би събудил цялата преизподня. Олга го гледаше как сграбчва дръжката на ножа за писма. Стоеше като хипнотизирана, сякаш гледаше филм на забавен кадър. След секунди, които й се сториха цяла вечност, Хюго рухна в краката й.

Олга се взираше в ножа. Острието се беше забило в гърлото му и стърчеше отзад, от раната пръскаше кръв като от повреден пожарен кран.

— Помогни ми — изстена Хюго.

Олга коленичи до него. Хвана ръката на човека, когото някога бе обичала.

— С нищо не мога да ти помогна, скъпи. Но пък и никога не съм могла.

Дишането му ставаше накъсано. Олга се наведе, за да е сигурна, че ще чуе всяка нейна дума.

— Остават ти само няколко секунди живот — прошепна тя. — Не бих искала да влезеш в гроба, без да знаеш подробностите от последния доклад на Мичъл.

Хюго направи последен опит да заговори. Устните му се раздвижиха, но от устата му не излязоха никакви думи.

— Ема е намерила Хари — каза Олга. — И зная, че ще се зарадваш да разбереш, че той е жив и здрав. — Погледът на Хюго не се откъсваше от нея, докато тя се навеждаше все по-близо и по-близо, докато устните й едва не докоснаха ухото му. — И той се връща в Англия, за да вземе полагащото му се наследство.

Едва след като ръката на Хюго се отпусна безжизнено, тя добави:

— А, пропуснах също да ти кажа, че се научих и да лъжа като теб.

 

 

На следващия ден „Бристол Ивнинг Поуст“ и „Бристол Ивнинг Нюз“ излязоха с различни заглавия на първите страници.

„Сър Хюго Барингтън прободен смъртоносно“ — гласеше голямото заглавие на „Поуст“, докато „Нюз“ предпочете да открие броя си с „Неизвестна жена се хвърля под лондонския експрес“.

Единствено главен полицейски инспектор Блейкмор, началникът на местния отдел за криминални разследвания, успя да се досети за връзката между двете събития.

 

Ема Барингтън

1942