Джефри Арчър
Греховете на бащата (26)

26.

Мейзи винаги депозираше надниците и бакшишите си в банката в петък следобед.

Не носеше никакви пари вкъщи, тъй като не искаше Стан да научава, че печели повече от него. Двете й сметки винаги бяха на кредит и всеки път, когато парите по някоя от тях достигаха десет паунда, тя прехвърляше пет от тях в депозитната си сметка — малкият й запас, или бели пари за черни дни, както се изразяваше. След финансовия удар с Хюго Барингтън се беше убедила, че подобни дни рано или късно ще се появят.

Въпросният петък тя изпразни портмонето си на тезгяха и касиерът започна да сортира монетите, както правеше всяка седмица.

— Общо четири шилинга и девет пенса, мисис Клифтън — каза той, докато попълваше спестовната й книжка.

— Благодаря — отвърна Мейзи, докато той й плъзгаше книжката под решетката. И тъкмо да я прибере в чантата си, касиерът добави:

— Мистър Прендъргаст пита дали може да поговори с вас.

Сърцето на Мейзи се сви. Смяташе управителите на банките и събирачите на такси за хора, които носят само лоши новини, и имаше достатъчно богат опит в това отношение с мистър Прендъргаст — последния път, когато бе поискал да се срещне с нея, бе да й напомни, че в сметката й няма достатъчно пари, които да покрият таксите за последния срок на Хари в Бристолската гимназия. С неохота тръгна към кабинета на управителя.

— Добро утро, мисис Клифтън — поздрави я мистър Прендъргаст и стана от бюрото си, за да я посрещне. Поведе я към едно кресло. — Исках да поговоря с вас по един личен въпрос.

Мейзи се изпълни с още повече опасения. Опита се да си спомни дали през изминалите две седмици не е подписала чекове, които да изпразнят сметката й. Беше си купила елегантна рокля за танцовата забава в американската база, на която я бе поканил Майк Мълхоланд, но тя бе втора ръка и напълно се вместваше в бюджета й.

— Един ценен клиент на банката — започна мистър Прендъргаст — прояви интерес към вашия участък на Броуд стрийт, където някога се намираше „При Тили“.

— Мислех, че съм изгубила всичко. Нали сградата беше разрушена.

— Не всичко — отвърна Прендъргаст. — По документи земята си остава на ваше име.

— Но колко може да струва тя, след като немците сринаха почти целия квартал? Там няма нищо, освен развалини.

— Може и така да е — отвърна мистър Прендъргаст, — но въпреки това клиентът ми е склонен да ви предложи двеста паунда.

— Двеста паунда? — повтори Мейзи, сякаш беше спечелила от лотарията.

— Това е сумата, която е готов да плати — потвърди Прендъргаст.

— Колко струва земята според вас? — попита Мейзи и въпросът й определено изненада управителя.

— Нямам представа — отвърна той. — Аз съм банкер, не съм търговец на недвижима собственост.

Мейзи помълча, после каза:

— Предайте на вашия клиент, че искам да помисля няколко дни.

— Да, разбира се — рече Прендъргаст. — Но трябва да ви предупредя, че клиентът ми е склонен да изчака само една седмица.

— Тоест ще трябва да взема решение до следващия петък, така ли? — отвърна Мейзи.

— Да, мадам — каза Прендъргаст. — С нетърпение очаквам да се видим следващия петък.

Докато излизаше от банката, Мейзи не можеше да се освободи от мисълта, че управителят никога досега не се беше обръщал към нея с „мадам“. Вървеше покрай къщите със затъмнени прозорци (качваше се на автобус само когато валеше) и си представяше как би могла да похарчи двеста паунда. Мислите й обаче бързо се насочиха към това кой би могъл да я посъветва дали цената е добра.

Мистър Прендъргаст беше представил предложението като разумно, но на чия страна беше той? Може би нямаше да е зле да поговори с мистър Хърст. Но много преди да стигне Стил Хаус Лейн тя реши, че няма да е професионално да занимава шефа си с лични въпроси. Майк Мълхоланд изглеждаше умен и интелигентен човек, но какво би могъл да знае той за цената на земята в Бристол? Колкото до брат й Стан, нямаше абсолютно никакъв смисъл да търси мнението му — със сигурност щеше да й каже: „Вземай парите и бягай, момиче“. Пък и брат й бе последният човек, на когото би казала, че може да получи някакви пари.

Докато минаваше покрай старото начално училище на Хари в съзнанието й нахлуха светли спомени и тя мислено благодари на мистър Холкомби за всичко, което беше направил за сина й. Спря. Мистър Холкомби беше умен човек — все пак беше завършил Бристолския университет. Дали да не се обърне към него за съвет?

Влезе в празния училищен двор и си погледна часовника. Пет и пет. Всички деца вече си бяха тръгнали, така че мистър Холкомби може би също го нямаше.

Мина през двора, отвори вратата и пристъпи в познатия коридор. Тук времето сякаш беше спряло да тече — същите червени тухлени стени, само с още малко драсканици по тях, същите цветни рисунки по стените, само че дело на различни деца, същите футболни шапки, само че носени от различни отбори. Макар че там, където навремето бяха окачени училищните шапки, сега имаше противогази. Спомни си как беше дошла за първи път при мистър Холкомби, за да се оплаче от червените белези, които бе открила по гърба на Хари, докато го къпеше.

Изпод вратата на класната стая на мистър Холкомби се процеждаше светлина. Мейзи се поколеба, пое дълбоко дъх и почука.

— Да? — обади се жизнерадостният глас, който помнеше така добре.

Тя влезе. Мистър Холкомби пишеше нещо сред купчините книги на бюрото си. Щом я видя, скочи и възкликна:

— Каква приятна изненада, мисис Клифтън!

— Ами… — смутено каза Мейзи. — Съжалявам, че ви притеснявам, мистър Холкомби, но ми трябва съвет и не зная към кого другиго да се обърна.

— Поласкан съм — каза учителят и й предложи да седне на мъничък стол, обикновено заеман от осемгодишни деца. — С какво мога да ви помогна?

Мейзи му разказа за срещата си с мистър Прендъргаст и предложението му да продаде участъка на Броуд стрийт за двеста паунда.

— Мислите ли, че цената е добра?

— Нямам представа — отвърна мистър Хол комби. — Нямам никакъв опит в тази област и се боя, че бих ви дал лош съвет. Всъщност си помислих, че идвате при мен по друг въпрос.

— По друг въпрос? — повтори Мейзи.

— Да. Надявах се, че сте видели обявата на таблото пред училището и искате да кандидатствате.

— За какво да кандидатствам?

— За една от новите програми на правителството за вечерно обучение, целяща да помогне на хора като вас, които са несъмнено интелигентни, но не са имали възможност да продължат образованието си.

Мейзи не искаше да признае, че дори да беше видяла обявата, нямаше да може да я прочете.

— Точно сега имам прекалено много работа, за да мисля за допълнителна — каза тя. — Покрай хотела и… и…

— Съжалявам — каза мистър Холкомби. — Защото според мен сте идеален кандидат. Аз лично ще водя повечето уроци и би ми доставило особено удоволствие да обучавам не друг, а майката на Хари Клифтън.

— Просто…

— Уроците ще са само по един час, два пъти седмично — продължи мистър Холкомби, който явно нямаше намерение да се отказва. — Часовете са вечерни и нищо не ви пречи да се откажете, ако решите, че това не е за вас.

— Много мило, че сте сетили за мен, мистър Холкомби. Може би друг път, когато не съм затрупана с толкова много неща.

Стана и се ръкува с учителя.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна с вашия проблем, мисис Клифтън — каза той, докато я изпращаше към вратата. — Е, поне проблемът не е от неприятните.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, мистър Холкомби — отвърна Мейзи и си тръгна.

Навън спря и загледа таблото за обяви. Ужасно й се искаше да можеше да чете.