Джефри Арчър
Греховете на бащата (29)

29.

Мейзи се боеше да не се покаже като глупачка.

Когато стигна училището, едва не се отказа — и щеше да го направи, ако не видя някаква друга жена, по-възрастна и от нея, да влиза в сградата. Тръгна след нея през вратата и по коридора и спря пред класната стая. Надникна вътре с надеждата да открие, че стаята е пълна и никой няма да я забележи. Имаше обаче само още седем души — двама мъже и пет жени.

Промъкна се в дъното на стаята и седна зад мъжете с надеждата, че ще стане невидима. Незабавно съжали за решението си — ако беше седнала до вратата, щеше да може да се измъкне по-лесно.

Наведе глава, когато вратата се отвори и в стаята влезе мистър Холкомби. Той зае мястото си зад бюрото пред черната дъска, подръпна реверите на дългата си черна роба и погледна надолу към учениците си. Усмихна се, когато забеляза мисис Клифтън на задния чин.

— Като начало ще напиша всички двайсет и шест букви от азбуката — започна той, — като ще искам да ги казвате, докато ги изписвам.

Взе парче тебешир и се обърна с гръб към класа. Написа буквата A на дъската и няколко гласа я произнесоха едновременно. Буквата B вече бе казана почти в хор, а при C се включиха всички, освен Мейзи. Когато учителят стигна до Z, Мейзи оформи буквата с устни, но без да я казва.

— А сега ще посочвам напосоки някоя буква и да видим дали ще я познаете.

При втория опит Мейзи назова повече от половината букви, а при третия вече водеше хора. Когато часът изтече, единствено мистър Холкомби можеше да се досети, че това е първият й урок от двайсет години. И Мейзи изобщо не бързаше да си тръгва.

— За следващия урок в сряда — каза мистър Холкомби — искам всички да можете да изписвате буквите от азбуката в правилния им ред.

Мейзи смяташе да овладее азбуката до вторник, така че да не се изложи в клас.

— С онези, които не могат да се отбият с мен до кръчмата за питие, ще се видим в сряда.

Мейзи се измъкна от чина си и тръгна към изхода, докато останалите наобиколиха учителя с куп въпроси.

— Няма ли да дойдете в кръчмата, мисис Клифтън? — попита учителят точно когато Мейзи стигна до вратата.

— Благодаря, мистър Холкомби. С удоволствие — чу се да отговаря тя и се присъедини към останалите. Излязоха заедно и тръгнаха по улицата към „Шип Ин“.

Един по един учениците се разотидоха, докато накрая на бара останаха само двамата.

— Имате ли изобщо представа колко сте умна? — попита мистър Холкомби, след като й поръча втори портокалов сок.

— Но аз напуснах училище на дванайсет и не мога нито да чета, нито да пиша.

— Може и да сте напуснали училище прекалено рано, но никога не сте преставали да се учите. А и тъй като сте майка на Хари Клифтън, вероятно накрая вие ще учите мен.

— Нима Хари ви е учил?

— Всеки ден, без да го осъзнава. Но пък аз знаех от самото начало, че е по-умен от мен. Само се надявах да успея да го насоча към Бристолската гимназия, преди да го е открил и той.

— И успяхте ли? — с усмивка попита Мейзи.

— На косъм беше — призна Холкомби.

— Последни поръчки! — извика барманът.

Мейзи погледна часовника зад бара. Не можеше да повярва, че вече е 21:30. Трябваше да спазват вечерния час и да затъмнят всички прозорци.

Изглеждаше естествено мистър Холкомби да я изпрати — в края на краищата се познаваха от толкова години. Докато вървяха по неосветените улици, той й разказа още много истории за Хари, които я направиха щастлива и в същото време я натъжиха. Личеше си, че Хари липсва и на мистър Холкомби, и Мейзи се почувства виновна, че не му е благодарила още преди години.

— Знаете ли, не зная малкото ви име — каза Мейзи, когато стигнаха вратата на дома й на Стил Хаус Лейн.

— Арнолд — отвърна той.

— Отива ви — рече тя. — Мога ли да ви наричам Арнолд?

— Разбира се.

— А вие трябва да ме наричате Мейзи. — Тя извади ключа и го пъхна в ключалката. — Лека нощ, Арнолд. Ще се видим в сряда.

 

 

Вечерта в театъра събуди у Мейзи много радостни спомени за дните, когато Патрик Кейси я водеше на театър всеки път, когато посещаваше Бристол. И точно когато споменът за Патрик бе избледнял и тя започна да се среща с друг мъж, с когото като че ли би могла да има бъдеще, този проклетник цъфна отново в живота й. Вече й беше казал, че има причина да иска да я види, и Мейзи не се съмняваше каква точно е тази причина. Не искаше да му позволява отново да внася смут в живота й. Помисли си за Майк. Той бе един от най-милите и свестни мъже, на които беше попадала, и бе така простодушен в опитите си да скрие чувствата си към нея.

Едно от нещата, което бе научила от Патрик, бе никога да не закъснява за театър. Според него нямаше нищо по-смущаващо от това да настъпваш хората, докато се мъчиш да се добереш в тъмното до неизбежните централни места след вдигането на завесата.

Влезе в театъра десет минути преди началото на представлението. Майк я чакаше във фоайето с програма в ръка. Щом го видя, тя се усмихна и неволно си помисли как всеки път той успява да повдигне духа й. Майк отвърна на усмивката и нежно я целуна по бузата.

— Не знам много за Ноъл Кауард — призна, докато й подаваше програмата, — но пиесата била за мъж и жена, които не могат да решат за кого да се оженят.

Мейзи не каза нищо, докато влизаха в залата. Когато стигнаха до центъра на реда, се запита как Майк е успял да се сдобие с такива великолепни места за представление, билетите за което отдавна бяха продадени.

Щом светлините заглъхнаха и завесата се вдигна, той хвана ръката й. Пусна я само когато на сцената излезе Оуен Неърс и публиката избухна в аплодисменти. Мейзи бе завладяна от сюжета, макар приликата със собственото й положение да бе прекалено голяма, за да се чувства комфортно. Магията обаче бе развалена от пронизителния вой на сирената, която заглуши думите на мистър Неърс. Публиката нададе колективен стон, актьорите забързано напуснаха сцената и вместо тях се появи директорът на театъра и бързо и ефективно организира план за евакуация, която би зарадвала сърцето на всеки старши сержант. Жителите на Бристол отдавна бяха запознати с въздушните визити на германците, които нямаха намерение да им възстановят цената на билетите.

Майк и Мейзи излязоха от залата и се спуснаха до мрачното, но познато убежище, което се бе превърнало едва ли не в дом за любителите на театъра. Зрителите заеха всички налични места за представлението без билети.

— Не мога да кажа, че това е точно моята представа за среща — отбеляза Майк и постла сакото си на каменния под.

— Когато бях млада — каза Мейзи, докато се настаняваше, — мнозина младежи се опитваха да ме смъкнат тук долу, но ти си първият, който успя.

Майк се разсмя, а тя започна да драска нещо върху програмата.

— Поласкан съм — каза той и нежно я прегърна през раменете, когато земята започна да се тресе. Бомбите падаха убийствено близко. — Никога не си била в Америка, нали, Мейзи? — попита я, за да откъсне вниманието й от въздушното нападение.

— Никога не съм била и в Лондон — призна Мейзи. — Всъщност най-далечните места, до които съм стигала, са Уестън сюпър Меър и Оксфорд, а тъй като и двете пътувания се оказаха катастрофа, май е било по-добре да си остана у дома.

Майк отново се разсмя.

— С удоволствие бих ти показал Америка. Особено Юга.

— Май ще трябва да помолим немците да си вземат няколко дни почивка, преди да решим да го направим — отвърна Мейзи и в същото време сирената даде сигнал за отбой.

В убежището се чуха аплодисменти по случай края на неочаквания антракт, след което всички се върнаха в залата.

След като заеха местата си, на сцената излезе директорът и заяви:

— Представлението ще продължи без почивка. Но ако германците решат да ни навестят отново, ще се наложи да го отменим. Със съжаление трябва да ви съобщя, че няма да връщаме парите за билетите. Немски правила.

Неколцина зрители се разсмяха.

Секунди по-късно завесата отново се вдигна и Мейзи се унесе в историята. Когато актьорите се поклониха за последен път, цялата публика стана да ги поздрави не само за играта им, но и за поредната малка победа над Луфтвафе, както се изрази Майк.

— „Харви“ или „Пантри“? — попита той, докато вземаше програмата, на която всяка буква от заглавието на пиесата беше зачертана и написана отново отдолу, но в азбучен ред.

— „Пантри“ — отвърна Мейзи, която не искаше да признае, че е влизала в „Харви“ само веднъж в компанията на Патрик и през цялото време се оглеждаше с ужас, очаквайки да види дъщерята на лорд Харви Елизабет да вечеря с Хюго Барингтън.

Майк дълго разучава менюто, което изненада Мейзи, тъй като броят на предлаганите ястия бе оскъден. Обикновено той разказваше оживено за случки в базата или форта, както я наричаше, но не и тази вечер; нямаше го дори често повтаряното мърморене, че англичаните не разбират нищо от бейзбол. Мейзи започна да се притеснява да не би да му е лошо.

— Какво има, Майк? — попита тя.

Майк вдигна очи.

— Връщат ме в Щатите — каза й точно когато сервитьорът се появи да ги попита дали вече ще поръчат.

Чудесно подбран момент, помисли си Мейзи, но поне това й даваше малко време да помисли — и то не какво да избере за вечеря. След като поръчаха и сервитьорът ги остави, Майк опита отново.

— Назначават ме на канцеларска работа във Вашингтон.

Мейзи се наведе през масата и взе ръката му.

— Натиснах ги да ме оставят за още половин година… за да мога да съм с теб, но отхвърлиха молбата ми.

— Съжалявам да го чуя — рече Мейзи, — но…

— Моля те, Мейзи, не казвай нищо, защото и без това ми е трудно. Бог ми е свидетел, че мислих предостатъчно за това тази вечер.

Последва ново дълго мълчание.

— Давам си сметка, че се познаваме от съвсем кратко време, но чувствата ми не са се променили от първия ден, когато те видях.

Мейзи се усмихна.

— И се питах — продължи той, — надявах се, молех се, че може би ще се съгласиш да дойдеш в Америка с мен… като моя жена.

Мейзи изгуби дар слово.

— Страшно съм поласкана — успя най-сетне да каже, но не успя да измисли нищо друго.

— Разбира се, осъзнавам, че ще ти трябва време да си помислиш. Съжалявам, че разрухата на войната е несъвместима с изтънчеността на едно дълго ухажване.

— Кога заминаваш?

— В края на месеца. Така че ако кажеш да, можем да се оженим в базата и да отлетим за Америка като съпруг и съпруга. — Той се наведе и взе ръката й. — Никога през живота си не съм се чувствал толкова сигурен.

Сервитьорът отново се появи до масата.

— За кого беше кълцаният дроб?

 

 

Мейзи не можа да мигне през цялата нощ и когато на сутринта слезе на закуска, разказа на майка си за предложението на Майк.

— Изобщо не се замисляй — бе незабавният отговор на мисис Танкок. — Никога няма да ти се отвори по-добра възможност да започнеш нов живот. А и нека си го кажем направо — добави тя, като погледна с тъга към снимката на Хари над камината, — вече няма причина да оставаш тук.

Мейзи се канеше да изрази резервите си, но в същия момент Стан нахълта и викна:

— Слагайте да ям, че ще закъснея за работа.

— И не си мисли, че съм забравил за стотачката, която ми дължиш — подметна след Мейзи, докато тя излизаше.

 

 

Когато мистър Холкомби влезе в класната стая точно в седем вечерта, Мейзи седеше на първия ред.

Ръката й полетя нагоре няколко пъти през следващия час, сякаш бе досадна отличничка, която знае всички отговори и иска учителят да я забележи. Дори и да я забеляза, той не го показа с нищо.

— Можеш ли да идваш във вторник и четвъртък, Мейзи? — попита мистър Холкомби, докато вървяха с класа към кръчмата.

— Защо? — попита Мейзи. — Не съм ли достатъчно добра?

— Напротив — отвърна той. — Реших да те преместя в средния клас, преди тази тайфа да е получила комплекс за малоценност — добави, като кимна към съучениците й.

— Но няма ли да се озова в непознати води, Арнолд?

— Надявам се, макар да не се съмнявам, че до края на месеца ще наваксаш и тогава ще те преместя в класа за напреднали.

Мейзи не отговори, макар да знаеше, че скоро ще й се наложи да каже на Арнолд, че има други планове за края на месеца.

Отново останаха сами на бара и отново той я изпрати до Стил Хаус Лейн, само че този път, когато Мейзи извади ключа от чантата си, й се стори, че той се опитва да събере кураж да я целуне. Определено не. Нима си нямаше достатъчно проблеми за решаване?

— Питах се — каза той, — коя ли книга ще прочетеш най-напред.

— Няма да е книга — отвърна Мейзи, докато пъхаше ключа в ключалката. — А писмо.