Джефри Арчър
Греховете на бащата (42)

42.

Разбираш ли, че си умрял?

Мигновено ли се случва? Дали просто изведнъж преставаш да бъдеш?

Беше сигурно само едно — образите, които се появяваха пред Хари като актьори в Шекспирова пиеса. Излизаха на сцената и след това напускаха, но той не можеше да каже със сигурност дали става въпрос за комедия, трагедия или историческа драма.

Главният герой не се променяше и се играеше от жена, която се представяше забележително, а останалите сякаш се явяваха и напускаха по нейна заповед. А после очите му се отвориха и до него стоеше Ема.

Когато Хари се усмихна, цялото й лице грейна. Тя се наведе и го целуна нежно по устните.

— Добре дошъл у дома.

И в този момент той осъзна не само колко я обича, но и че вече нищо няма да е в състояние да ги раздели. Взе нежно ръката й.

— Ще се наложи да ми помогнеш — започна той. — Къде съм? И откога съм тук?

— В Бристолската болница, от малко повече от месец. Известно време беше на косъм, но нямам намерението да те губя за втори път.

Хари стисна ръката й и се усмихна. После отново потъна в дълбок сън.

 

 

Когато се събуди, беше тъмно и усети, че е сам. Опита се да си представи какво ли е станало с всички през последните пет години — в края на краищата те би трябвало да мислят, че е погребан в морето, досущ като в „Дванайсета нощ“.

Майка му беше ли прочела писмото, което й бе написал? Джайлс беше ли използвал цветната си слепота, за да се измъкне от армията? Хюго беше ли се върнал в Бристол, след като се е убедил, че Хари вече не представлява заплаха за него? Живи ли бяха все още сър Уолтър Барингтън и лорд Харви? Имаше и още една мисъл, която се връщаше отново и отново. Дали Ема не изчакваше удобен момент да му каже, че в живота й има друг?

Внезапно вратата се отвори, вътре се втурна малко момче и с викове „Тате, тате, тате!“ скочи на леглото му и го прегърна.

Ема се появи секунди по-късно и загледа как двамата мъже в живота й се срещат за първи път.

Хари си спомни за собствената си снимка като момче, която майка му държеше над камината на Стил Хаус Лейн. Нямаше нужда да му казват, че това е негово дете, и изпита тръпка, за каквато изобщо не бе подозирал, че е възможна. Вгледа се по-внимателно в момчето, което скачаше в леглото — светлата коса, сините очи и ъгловатата челюст, също като на бащата на Хари.

— Боже мой — промълви той и припадна.

 

 

Когато се свести, Ема седеше до леглото. Хари се усмихна и попита:

— След като вече се запознах със сина си, има ли и други изненади?

Ема се поколеба и се усмихна стеснително.

— Не знам откъде да започна.

— От началото, ако може — каза Хари. — Както с всяка добра история. Само не забравяй, че за последен път се видяхме на сватбата ни.

Ема започна с пътуването си до Шотландия и раждането на сина им Себастиан. Тъкмо натискаше звънеца на апартамента на Кристин в Манхатън, когато Хари заспа.

 

 

Когато се събуди отново, тя още беше до него.

Хари хареса описанието на Филис и Алистър и макар едва да си спомняше детектив Коловски, никога нямаше да забрави Сефтън Джелкс. Когато стигна до края на историята, Ема прекосяваше Атлантика със самолет на път за Англия, седнала до мистър Харолд Макмилан.

Даде му копие на „Дневникът на един осъден“.

— А какво стана с Пат Куин? — каза Хари.

На Ема й бе трудно да намери подходящите думи.

— Убит е от мината, нали? — тихо попита Хари.

Ема наведе глава. Тази вечер Хари не каза нито дума повече.

 

 

Всеки ден носеше нови изненади — естествено, животът на всички беше продължил през петте години, откакто Хари не ги беше виждал.

Майка му дойде да го види на следващия ден. Хари страшно се зарадва и се почувства горд, че тя може великолепно да чете и пише и че е заместник-управител на хотела, но се натъжи, когато му призна, че така и не е отворила донесеното от д-р Уолас писмо, преди то да изчезне.

Хари смени темата.

— Виждам, че носиш годежен пръстен. А също и венчален.

Майка му се изчерви.

— Да, исках да те видя сама, преди да се срещнеш с пастрока си.

— С пастрока ми? — повтори Хари. — Познавам ли го?

— О, да — отвърна тя и щеше да му каже за кого се е омъжила, ако той не беше заспал отново.

 

 

Следващия път се събуди посред нощ. Запали нощната лампа и зачете „Дневникът на един осъден“. Усмихна се на няколко пъти, преди да стигне до последната страница.

Не се изненада на нищо от онова, което Ема му разказа за Макс Лойд, особено след повторната поява на Сефтън Джелкс на сцената. Но остана поразен, когато Ема му каза, че книгата моментално е станала бестселър и че продължението е пожънало още по-големи успехи.

— Продължение ли? — не разбра Хари.

— Първият ти дневник, за случилото се с теб, преди да попаднеш в Лейвънхам. Току-що излезе в Англия. Застана на върха на всички класации, също като в Америка. Това ми напомня, че мистър Гинзбърг продължава да ме пита кога може да очаква първия ти роман, за който намекваш в „Дневникът на един осъден“.

— Имам достатъчно идеи за поне пет-шест романа — отвърна Хари.

— Че тогава защо не започнеш да ги пишеш? — попита Ема.

 

 

Когато същия следобед се събуди, до него седяха майка му и мистър Холкомби. Държаха се за ръце като млади влюбени. Хари никога не беше виждал майка си толкова щастлива.

— Не може да сте пастрокът ми — запротестира Хари, докато двамата се здрависваха.

— Определено съм — отвърна мистър Холкомби. — Всъщност трябваше да поискам ръката на майка ти още преди двайсет години, но просто не мислех, че съм достатъчно добър за нея.

— И продължавате да не сте достатъчно добър, сър — каза Хари и се ухили. — Но пък това се отнася и за двама ни.

— Ако трябва да съм откровен, ожених се за майка ти заради парите й.

— Какви пари? — учудено попита Хари.

— Десетте хиляди долара, които ни изпрати мистър Джелкс. С тях успяхме да си купим къща в провинцията.

— За което ще ти бъдем вечно благодарни — обади се Мейзи.

— Не благодарете на мен — рече Хари. — А на Ема.

И ако беше изненадан от откритието, че майка му се е омъжила за мистър Холкомби, това бе нищо в сравнение с шока, когато в стаята влезе Джайлс, облечен в униформата на лейтенант от Уесекския полк. И сякаш това не беше достатъчно, гърдите му бяха окичени с медали, сред които и Военният кръст. Но когато Хари го попита как го е заслужил, Джайлс смени темата.

— Смятам да се кандидатирам за парламента на следващите избори — заяви той.

— Кой избирателен район ти даде тази чест? — попита Хари.

— Бристолското пристанище — отвърна Джайлс.

— Но това е крепост на лейбъристите.

— Смятам да се кандидатирам като лейбърист.

Хари не се опита да скрие изненадата си.

— И какво е довело до тази рязка промяна? — попита той.

— Един ефрейтор, с когото служех на фронта, Бейтс…

— Да не говориш за Тери Бейтс?

— Да, познаваше ли го?

— Разбира се. Най-умното хлапе в класа ми в „Мериууд“, а също и най-добрият спортист. Напусна училище на дванайсет, за да започне работа при баща си — Бейтс и син, касапи.

— Именно затова се кандидатирам като лейбърист — каза Джайлс. — Тери имаше точно толкова право да отиде в Оксфорд, колкото ти или аз.

 

 

На следващия ден Ема и Себастиан дойдоха въоръжени с писалки, моливи, тефтери и гумичка. Ема заяви, че му е дошло време да зареже мисленето и да започне да пише.

През дългите часове, в които Хари не можеше да заспи или просто бе сам, мислите му се връщаха към романа, който смяташе да напише, ако не се беше спасил от Лейвънхам.

Започна да нахвърля скици на героите. Детективът му трябваше да е чешит, оригинален тип, за когото се надяваше да стане част от ежедневието на читателите, подобно на Поаро, Холмс или Мегре.

Накрая се спря на името Уилям Уоруик. Уилям беше втори син на граф Уоруик, отказал възможността да следва в Оксфорд, за най-голямо отвращение на баща си, защото искал да стане полицай. Героят му в общи линии се основаваше на приятеля му Джайлс. След три години патрулиране по улиците на Бристол Бил, както е известен на колегите си, щеше да стане детектив инспектор, подчинен на главен инспектор Блейкмор — същия, който се бе намесил, когато вуйчото на Хари Стан беше арестуван и несправедливо обвинен за кражба на пари от сейфа на Хюго Барингтън.

Лейди Уоруик, майката на Бил, щеше да бъде изградена по образа на Елизабет Барингтън; Бил щеше да има приятелка на име Ема, а дядовците му лорд Харви и сър Уолтър Барингтън щяха да се появяват на страниците само от време на време, за да предложат мъдрите си съвети.

Всяка вечер Хари четеше изписаните през деня страници и всяка сутрин кошчето до леглото трябваше да бъде изпразвано.

 

 

Хари винаги очакваше с нетърпение посещенията на Себастиан. Синът му беше пълен с енергия, любознателен и хубав като майка си, както го дразнеха всички.

Себастиан често задаваше въпроси, които никой друг не смееше да зададе — какво е да си в затвора? Колко немци си убил? Защо двамата с мама не сте женени? Хари успяваше да се измъкне от повечето, но виждаше, че детето е твърде умно, и се боеше, че не след дълго ще го хване натясно.

 

 

Всеки път, когато бе сам, Хари продължаваше да работи върху плана на романа си.

Докато работеше като помощник-библиотекар в Лейвънхам, беше прочел над сто криминалета и имаше чувството, че някои от образите, на които бе попаднал в затвора и в армията, могат да му осигурят материал за доста романи — Макс Лойд, Сефтън Джелкс, директор Суонсън, Хеслер, полковник Клевърдън, капитан Хейвънс, Том Брадшоу и Пат Куин. Особено Пат Куин.

През следващите няколко седмици се потопи в някакъв собствен свят, но трябваше да признае, че начинът, по който някои от посетителите му бяха прекарали последните пет години, беше по-странен и от художествена измислица.

 

 

Когато мина да го види сестрата на Ема, Грейс, Хари не й каза, че изглежда много пораснала от последния път, когато я бе виждал; но пък по онова време Грейс беше все още ученичка. Сега караше последна година в Кеймбридж и изпитите й наближаваха. Разказа му с гордост, че в продължение на две години е работила в една ферма и се върнала в университета едва след като се убедила, че войната е спечелена.

Хари се натъжи, когато научи от лейди Барингтън за кончината на съпруга й сър Уолтър — човека, на когото се възхищаваше най-много след Стария Джак.

Вуйчо му Стан така и не дойде да го види.

Дните отминаваха и Хари мислеше дали да не повдигне темата за бащата на Ема, но имаше усещането, че дори споменаването на това име е табу.

А една вечер, след като докторът каза на Хари, че скоро ще го изпишат, Ема легна до него на леглото и му каза, че баща й е мъртъв.

Когато завърши разказа си, Хари рече:

— Никога не си била добра в преструвките, скъпа, така че може би е време да ми кажеш защо цялата фамилия е така на тръни.