Джефри Арчър
Греховете на бащата (44)

44.

Ема нахълта в библиотеката с писмо в ръка. Тъй като рядко прекъсваше Хари, докато пишеше, той разбра, че трябва да е нещо важно, и остави писалката си.

— Съжалявам, скъпи — каза тя, докато сядаше, — но се появи нещо важно и дойдох да го споделя с теб.

Хари се усмихна на жената, която обожаваше. Представата й за важно можеше да варира от това, че Себ е полял котката с вода, до „обаждат се от кабинета на председателя на Камарата на лордовете и искат да говорят спешно с теб“. Облегна се и зачака да разбере в коя категория ще попадне тази новина.

— Току-що получих писмо от баба Филис — каза тя.

— Пред която всички благоговеем — подразни я Хари.

— Не се подигравай — сгълча го Ема. — Тя повдигна въпрос, който може да ни помогне да докажем, че папа не е твой баща.

Този път Хари пропусна остроумната забележка.

— Знаем, че ти и майка ти сте с кръвна група нулева отрицателна — продължи Ема. — Ако моят баща е с положителен резус-фактор, той не може да бъде твой баща.

— Обсъждали сме това неведнъж — напомни й Хари.

— Но ако успеем да докажем, че кръвната група на баща ми се различава от твоята, бихме могли да се оженим. Естествено, стига все още да искаш да се ожениш за мен.

— Само не тази сутрин, скъпа — с престорено отегчение отвърна Хари. — Разбираш ли, тъкмо съм на път да извърша убийство.

Тя се усмихна.

— Както и да е, нямаме представа коя кръвна група е бил баща ти, защото въпреки значителния натиск от страна на майка ти и на сър Уолтър той упорито отказваше да се подложи на тест. Така че може би ще се наложи да й отговориш и да й обясниш, че този въпрос ще трябва да си остане загадка.

— Не е задължително — упорито заяви Ема. — Защото баба Филис следи внимателно случая и смята, че може да намери решение, за което не сме се замисляли.

— Следи, като всяка сутрин си купува „Бристол Ивнинг Поуст“ от будката на ъгъла на Шейсет и пета, нали?

— Не, тя чете „Таймс“, дори да е с една седмица закъснение — не се предаваше Ема.

— И какво? — попита Хари, на когото вече му се искаше да продължи със своето убийство.

— Казва, че учените вече могат да установят кръвната група много след смъртта на човек.

— Скъпа, да не си намислила да наемем Бърк и Хеър^[1] да ексхумират тялото?

— Не — отвърна Ема. — Но тя също посочва, че когато баща ми бил убит, артерията му била срязана, така че върху килима и дрехите му е попаднало голямо количество кръв.

Хари стана, прекоси стаята и вдигна телефона.

— На кого се обаждаш? — попита Ема.

— На главен детектив инспектор Блейкмор, който се занимаваше със случая. Може да е малко вероятно, но се кълна, че никога вече няма да се подигравам на баба ти Филис.

 

 

— Нещо против да пуша, сър Хари?

— Разбира се, че не, главен инспектор.

Блейкмор запали цигара и вдиша дълбоко.

— Отвратителен навик — рече той. — Сър Уолтър е виновен.

— Сър Уолтър? — повтори Хари.

— Рали^[2], не Барингтън.

Хари се разсмя и седна на стола срещу детектива.

— С какво мога да ви помогна, сър Хари?

— Предпочитам да ме наричате мистър Клифтън.

— Както желаете, сър.

— Надявах се, че бихте могли да ми дадете известна информация относно смъртта на Хюго Барингтън.

— Боя се, че това зависи от човека срещу мен, защото мога да водя този разговор със сър Хари Барингтън, но не и с мистър Хари Клифтън.

— Защо не с мистър Клифтън?

— Защото мога да обсъждам детайли по случаи като този единствено с членове на семейството.

— В такъв случай ще се върна отново на сър Хари.

— И как мога да ви помогна, сър Хари?

— Когато Барингтън е бил убит…

— Не беше убит — каза главният инспектор.

— Но от публикациите във вестниците останах с впечатление…

— Важното е онова, което не се съобщава във вестниците. Но ако трябва да съм честен, журналистите нямаха възможност да огледат местопрестъплението. Ако го бяха направили — каза Блейкмор, преди Хари да успее да зададе следващия си въпрос, — щяха да забележат ъгъла, под който ножът за писма е влязъл във врата на сър Хюго и е прекъснал артерията му.

— Това важно ли е?

— Когато огледах тялото, забелязах, че острието на ножа сочи нагоре, а не надолу. Ако искам да убия някого — продължи Блейкмор, като стана от мястото си и взе една линийка, — и ако съм по-висок и по-тежък от жертвата си, щях да вдигна ръка и да нанеса удар надолу, ето така. Но ако съм по-нисък и по-лек, и най-вече ако се защитавам — Блейкмор коленичи пред Хари и погледна нагоре към него, насочвайки линийката към врата му, — това би могло да обясни ъгъла, под който е влязло острието. От тази позиция дори е възможно той сам да е паднал върху острието, което ме накара да заключа, че е далеч по-вероятно да е бил убит при самозащита, а не предумишлено.

Хари се замисли върху думите на главния инспектор.

— Използвахте думите „по-нисък и по-лек“, както и „самозащита“ — рече той. — Да не би да намеквате, че смъртта на Барингтън може да е дело на жена?

— От вас би станал първокласен детектив — каза Блейкмор.

— А знаете ли коя е въпросната жена? — попита Хари.

— Имам известни подозрения — призна Блейкмор.

— Тогава защо не сте я арестували?

— Защото е доста трудно да арестуваш човек, който по-късно се хвърля под влака.

— Боже мой — промълви Хари. — И през ум не ми е минавало, че между тези два инцидента може да има връзка.

— Защо да ви минава? По това време дори не сте били в Англия.

— Да, но след като излязох от болницата, издирих всеки вестник, в който се споменава за смъртта на сър Хюго. Успяхте ли да откриете коя е била дамата?

— Не, тялото беше в такова състояние, че не можеше да се идентифицира. Но един колега от Скотланд Ярд, с когото работих навремето по един случай, ми каза, че сър Хюго живеел с някаква жена в Лондон в продължение на повече от година и че тя родила дъщеря малко след като той се върнал в Бристол.

— Става дума за детето, открито в кабинета на Барингтън ли?

— Същото — отвърна Блейкмор.

— И къде е то сега?

— Нямам представа.

— Можете ли поне да ми кажете името на жената, с която е живял Барингтън?

— Не, нямам право — отвърна Блейкмор и угаси цигарата си в препълнения пепелник. — Не е тайна обаче, че сър Хюго е използвал услугите на частен детектив, който в момента е безработен и може би ще е склонен да говори срещу скромно възнаграждение.

— Накуцващият мъж — рече Хари.

— Роджър Мичъл, адски добър полицай, докато не го освободиха като инвалид.

— Има обаче един въпрос, на който Мичъл няма да може да отговори, а предполагам, че вие ще можете. Казахте, че ножът за писма е прекъснал артерията. Това вероятно означава, че е имало много кръв?

— Наистина имаше — отвърна главният инспектор. — Когато пристигнах, сър Хюго лежеше в локва кръв.

— Имате ли представа какво е станало с костюма, който е носел сър Хюго в момента на смъртта си? Или с килима?

— Не, сър. След като случаят се приключи, всички лични вещи на покойния се връщат на най-близките му роднини. Колкото до килима, той си беше в кабинета, когато приключих с разследването.

— Много ми помогнахте, главен инспектор. Изключително съм ви благодарен.

— За мен бе удоволствие, сър Хари. — Блейкмор стана и изпрати Хари до вратата. — Позволете да споделя, че „Дневникът на един осъден“ ми хареса много и макар обикновено да не обръщам внимание на слухове, прочетох, че може би пишете детективски роман. След днешния разговор очаквам с нетърпение да го прочета.

— Какво ще кажете да ви пратя чернова, за да споделите с мен мнението си на професионалист?

— В миналото, сър Хари, вашето семейство не се интересуваше особено от професионалното ми мнение.

— Позволете да ви уверя, че мистър Клифтън определено се интересува — отвърна Хари.

 

 

След като излезе от полицейското управление, Хари отиде до Имението, за да разкаже новината на Ема. Тя го изслуша внимателно и когато той приключи, го изненада с първия си въпрос.

— Инспектор Блейкмор каза ли ти какво е станало с момиченцето?

— Не, това като че ли не го интересуваше особено. Но пък защо да го интересува?

— Защото тя може да е Барингтън и съответно моя сестра!

— Ама че глупаво от моя страна — промълви Хари и я прегърна. — Изобщо не ми мина през ума.

— Защо да ти минава? — попита Ема. — Ти самият си имаш предостатъчно грижи. Защо като начало не се обадиш на дядо ми и не го попиташ дали знае какво е станало с килима? Остави тревогите за момиченцето на мен.

— Аз съм голям късметлия, да знаеш — рече Хари и я пусна с неохота.

— Хайде, действай — подкани го Ема.

Но когато Хари се обади на лорд Харви, той каза:

— Килимът ли? Смених го няколко дни след като полицията приключи с разследването.

— И къде е сега? — попита Хари.

— Лично го хвърлих в пещите на корабостроителницата и го гледах как изгаря, докато не стана на пепел — отвърна лорд Харви.

На Хари му идеше да изругае, но се въздържа.

Когато седнаха да обядват, попита мисис Барингтън дали знае какво се е случило с дрехите на сър Хюго. Елизабет му отговори, че е заръчала на полицията да се отърве от тях както намери за добре.

След обяда Хари се върна в Барингтън Хол и се обади в местното полицейско управление. Попита дежурния сержант дали може да си спомни какво се е случило с дрехите на сър Хюго Барингтън след приключването на разследването.

— Всичко трябва да е записано в дневника, сър Хари. Ако ми дадете секунда, ще проверя.

Секундите се оказаха повечко, но накрая сержантът отново се обади.

— Как само лети времето — рече той. — Забравих колко отдавна бе този случай. Успях да намеря детайлите, които ви интересуват.

Хари затаи дъх.

— Изхвърлили сме ризата, бельото и чорапите, но сме предали едно сиво палто, една кафява филцова шапка, един тъмнозелен костюм от туид и чифт кафяви кожени спортни обувки на мис Пенхалигън, която раздава всички непоискани вещи от името на Армията на спасението. Тя не е от лесните — добави сержантът, без да се впуска в подробности.

 

 

На табелката на тезгяха пишеше „Мис Пенхалигън“.

— Това е изключително непорядъчно, сър Хари — заяви жената зад тезгяха. — Изключително непорядъчно.

Хари се радваше, че бе взел Ема със себе си.

— Но може да се окаже невероятно важно за двама ни — каза той и хвана Ема за ръка.

— Не се съмнявам в това, сър Хари, но въпреки всичко е изключително непорядъчно. Не мога да си представя какво ще си помисли началникът ми.

Хари пък не можеше да си представи, че мис Пенхалигън си има началник. Тя им обърна гръб и започна да изучава подредената редица класьори на лавицата, по която не се допускаше да падне нито прашинка. Накрая извади един класьор с надпис 1943 и го постави на тезгяха. Отвори го и прелисти няколко страници, преди да открие онова, което търсеше.

— Като че ли никой не е поискал кафявата филцова шапка. Всъщност тук пише, че тя все още е в склада. Палтото е било дадено на някой си мистър Стивънсън, костюмът е попаднал у лице, известно като Стария Джоуи, а кафявите обувки — у мистър Уотсън.

— Имате ли представа къде бихме могли да открием тези джентълмени? — попита Ема.

— Рядко могат да се открият поотделно — отвърна мис Пенхалигън. — През лятото никога не се отдалечават много от общинския парк, а през зимата ги настаняваме в нашия приют. Сигурна съм, че по това време на годината ще ги откриете в парка.

— Благодаря, мис Пенхалигън — каза Хари и я дари с топла усмивка. — Изключително много ни помогнахте.

Мис Пенхалигън грейна.

— За мен бе удоволствие, сър Хари.

— Може пък в крайна сметка да свикна с обръщението „сър Хари“ — каза той на Ема, докато излизаха от сградата.

— Не и ако още храниш надежди да се ожениш за мен — отвърна тя. — Защото аз нямам желание да бъда лейди Барингтън.

 

 

Хари го забеляза да лежи на една пейка в парка с гръб към тях. Беше завит със сиво палто.

— Извинете, че ви досаждам, мистър Стивънсън — каза Хари, като го докосна леко по рамото, — но се нуждаем от помощта ви.

Човекът протегна мръсна ръка, но не се обърна. Хари пусна половин крона в шепата му. Мистър Стивънсън захапа монетата и обърна глава, за да разгледа Хари по-добре.

— Какво искате?

— Търсим Стария Джоуи — меко рече Ема.

— Ефрейторът заема пейка номер едно поради възрастта и чина си. Това е пейка номер две и ще заема пейка номер едно, след като Стария Джоуи умре, което означава, че няма да чакам дълго. Мистър Уотсън е на пейка номер три, така че ще получи пейка номер две, когато аз получа пейка номер едно. Вече го предупредих, че ще има да чака дълго, преди да се озове на пейка номер едно.

— А случайно да знаете дали Стария Джоуи все още притежава зелен костюм от туид? — попита Хари.

— Никога не го сваля — отвърна мистър Стивънсън. — Направо е станал част от него — добави и се изкиска. — Той получи костюма, на мен се падна палтото, а мистър Уотсън взе обувките. Казва, че малко го стягали, но не се оплаква много. Никой от нас не поиска шапката.

— И къде можем да намерим пейка номер едно? — попита Ема.

— Където си е била винаги — на естрадата, под козирката. Джоуи я нарича палат. Но малко не е наред с главата поради факта, че още страда от шока от бойното поле. — Мистър Стивънсън им обърна гръб поради факта, че вече си беше изработил половината крона.

На Хари и Ема не им бе трудно да открият естрадата и Стария Джоуи, който се оказа единственият наоколо. Седеше като глътнал бастун в средата на пейка номер едно, сякаш беше трон. Ема успя да разпознае стария костюм на баща си и без да вижда избледнелите петна кръв, но се запита как ли ще успеят да убедят бездомника да се раздели с него.

— Какво искате? — подозрително попита Стария Джоуи, когато те изкачиха стъпалата на естрадата и нахълтаха в кралството му. — Ако сте хвърлили око на пейката ми, забравете, защото собствеността е по-силна от закона, както винаги напомням на мистър Стивънсън.

— Не, не искаме пейката ви — любезно рече Ема, — но се питахме дали не желаете нов костюм.

— Не, благодаря, мис, с този съм си много добре. Топли ме, така че не искам друг.

— Но ние ще ви дадем нов, който ще бъде също толкова топъл — каза Хари.

— Стария Джоуи не е направил нищо лошо — отвърна той и се обърна към тях.

Хари зяпна медалите на гърдите му, както и нашивката, която бе зашил на ръкава си.

— Нужна ми е помощта ви, ефрейтор — рече той.

Стария Джоуи скочи, застана мирно и отдаде чест.

— Щикът е сложен, сър, само заповядайте и момчетата са готови за атака.

Хари се засрами.

На следващия ден Ема и Хари се върнаха с дебело палто, нов вълнен костюм и обувки за Стария Джоуи. Мистър Стивънсън обикаляше наперено парка с новия си блейзър и сив панталон, а мистър Уотсън от пейка номер три остана възхитен от двуредното си спортно сако и кавалерийски бричове, но тъй като не се нуждаеше от други обувки, помоли Ема да ги даде на мистър Стивънсън. Ема предаде останалите дрехи от гардероба на сър Хюго на благодарната мис Пенхалигън.

Хари напусна парка с изцапания с кръв зелен костюм от туид на сър Хюго Барингтън.

 

 

Професор Инчкейп изучава известно време петната от кръв през микроскопа, след което изказа мнението си.

— Ще трябва да направя още няколко теста, преди да дам окончателен отговор, но дотук съм сигурен, че ще съм в състояние да ви кажа от каква кръвна група са тези петна.

— Слава богу — каза Хари. — Колко време ще ви е нужно, за да получите резултатите?

— Два дни, предполагам — отвърна професорът. — Най-много три. Ще ви се обадя веднага щом ги получа, сър Хари.

— Да се надяваме, че ще се обадите на мистър Клифтън.

 

 

— Обадих се в кабинета на председателя на Камарата на лордовете — рече лорд Харви — и ги уведомих, че се провеждат тестове на кръвта от дрехите на Хюго. Ако кръвната група е положителна, лорд канцлерът със сигурност ще поиска от Правната комисия да преразгледа решението си в светлината на новите доказателства.

— Но ако не получим резултатите, за които се надяваме, тогава какво? — попита Хари.

— Лорд канцлерът ще насрочи дебат в дневния ред на Парламента след изборите. Но да се надяваме, че резултатите на професор Инчкейп ще направят това ненужно. Между другото, Джайлс знае ли какво правиш?

— Не, сър, но днес ще прекараме следобеда заедно, така че ще мога да го уведомя.

— Само не ми казвай, че ще те агитира предизборно.

— Боя се, че да, макар много добре да знае, че ще гласувам за торите. Все пак го уверих, че майка ми и вуйчо ми Стан ще го подкрепят.

— Не позволявай пресата да научава, че няма да гласуваш за него, защото журналистите търсят всякакви поводи да забият клин помежду ви. Не им е изгодно да сте близки приятелчета.

— Още една причина да се надявам, че професорът ще ни даде подходящите резултати, с които да се сложи краят на тази мъка.

— Дано — заключи лорд Харви.

 

 

Уилям Уоруик тъкмо се канеше да разреши престъплението, когато телефонът иззвъня. Хари още държеше пистолета, докато прекосяваше библиотеката и вдигаше слушалката.

— Обажда се професор Инчкейп. Мога ли да говоря със сър Хари?

За един жесток миг художествената измислица се смени с реалността. На Хари не му беше нужно да чува какви са резултатите.

— На телефона — отвърна той.

— Боя се, че новините не са такива, на каквито се надявахте — каза професорът. — Кръвната група на сър Хюго е с отрицателен резус-фактор, така че възможността той да е ваш баща не може да се отхвърли въз основа на тези сведения.

Хари набра номера на Ашкомб Хол.

— Харви — отговори така познатият глас.

— Обажда се Хари, сър. Боя се, че ще се наложи да се обадите на лорд канцлера и да му кажете, че ще има дебат.