Джефри Арчър
Греховете на бащата (33)

33.

Опелото на сър Уолтър беше в „Сейнт Мери Редклиф“ и покойният президент на „Барингтън Шипинг Лайн“ със сигурност щеше да се гордее, ако можеше да види църквата така препълнена и да чуе прочувствената възхвала на епископа на Бристол.

След службата опечалените се изредиха да поднесат съболезнованията си на сър Хюго, който стоеше край северната врата на църквата до майка си. Той можеше да обясни на онези, които го питаха, че дъщеря му е заседнала в Ню Йорк, макар че не можеше да им каже каква е причината да бъде там, и че синът му Джайлс, с когото се гордееше безкрайно, е в германски лагер за военнопленници във Вайнсберг — информация, която бе получил от майка си предишната вечер.

По време на службата лорд и лейди Харви, бившата съпруга на Хюго Елизабет и дъщеря им Грейс седяха на първия ред в църквата, възможно най-далеч от Хюго. Всички поднесоха съболезнованията си на опечалената вдовица, след което показно си тръгнаха, без да показват, че са го забелязали.

Мейзи Клифтън седеше в дъното на църквата с наведена глава и излезе веднага щом епископът даде последната си благословия.

Когато изпълнителният директор на компанията Бил Фрамптън пристъпи да стисне ръката на новия президент и да изрази съболезнованията си, Хюго му каза само:

— Очаквам да ви видя в кабинета си утре сутринта в девет.

Мистър Фрамптън се поклони.

След погребението бе даден прием в Барингтън Хол и Хюго се смеси с опечалените, някои от които скоро щяха да открият, че вече не работят за Барингтънови. След като и последният гост си тръгна, Хюго се качи в спалнята си и се преоблече за вечеря.

Влезе в трапезарията, водейки майка си под ръка, и след като я настани да седне, зае мястото на баща си начело на масата. По време на вечерята, докато наоколо нямаше прислуга, каза на майка си, че въпреки опасенията на баща си вече се е променил.

И продължи в същия дух: опитваше се да я убеди, че компанията е в сигурни ръце и че има вълнуващи планове за бъдещето.

 

 

На следващата сутрин в 9:23 часа Хюго мина със своето „Бугати“ през портала на корабостроителницата за първи път от две години. Паркира на мястото на президента и се качи в кабинета на баща си.

Когато излезе от асансьора на четвъртия етаж, видя Бил Фрамптън да крачи напред-назад по коридора пред кабинета му с червена папка под мишница. Но пък Хюго и без това беше възнамерявал да го кара да чака.

— Добро утро, Хюго — каза Фрамптън.

Хюго мина покрай него, без да му отговори.

— Добро утро, мис Потс — каза на старата си секретарка, сякаш изобщо не беше отсъствал. — Ще ти кажа кога съм готов да се видя с мистър Фрамптън — добави и влезе в кабинета.

Седна на бюрото на баща си — все още мислеше за него като за бюро на баща си и се запита колко ли дълго ще остане това чувство — и започна да чете „Таймс“. След влизането на американците и руснаците във войната много повече хора започваха да вярват в победата на Съюзниците. Накрая остави вестника и нареди:

— Извикайте мистър Фрамптън, мис Потс.

Изпълнителният директор влезе в кабинета на президента с усмивка на лице и каза:

— Добре дошъл отново, Хюго.

Хюго го изгледа безизразно и отвърна:

— Господин президент.

— Извинете, господин президент — каза мъжът, който бе член на борда на „Барингтънс“ още от времето, когато Хюго ходеше по къси панталонки.

— Бих искал да ме запознаете с финансовото състояние на компанията.

— Разбира се, господин президент. — Фрамптън отвори червената папка, която носеше, и тъй като президентът не му беше предложил да седне, остана прав.

— Баща ви — започна той — успя да преведе разумно компанията през тежките времена и въпреки няколкото удара, сред които и нощните бомбардировки на германците в началото на войната, с помощта на държавни поръчки успяхме да издържим на бурята и би трябвало да сме в добра форма след края на този ужасен конфликт.

— Прескочете глупостите и говорете по същество — нареди му Хюго.

— Миналата година — продължи директорът, като обърна една страница, — компанията излезе с печалба от трийсет и седем хиляди и четиристотин паунда и десет шилинга.

— Не бива да забравяме и десетте шилинга, нали така — отбеляза Хюго.

— Баща ви мислеше точно по същия начин — каза Фрамптън, без да долови сарказма.

— А тази година?

— Резултатите от полугодието показват, че можем да разчитаме на същите резултати като миналогодишните, а може би дори и на по-добри.

Обърна на следващата страница.

— Колко свободни места има в момента в борда? — попита Хюго.

Внезапната смяна на темата свари Фрамптън неподготвен и той трябваше да обърне няколко страници, преди да отговори.

— Три. За съжаление, лорд Харви, сър Дерек Сенклер и капитан Хейвънс напуснаха след смъртта на баща ви.

— Радвам се да го чуя — каза Хюго. — Спестяват ми труда да ги изхвърля лично.

— Да смятам ли, господин президент, че не желаете да записвам думите ви в отчета за срещата?

— Изобщо не ми пука дали ще го направите, или не — отвърна Хюго.

Изпълнителният директор сведе глава.

— А вие кога се пенсионирате? — зададе следващия си въпрос Хюго.

— След два месеца навършвам шейсет, но ако предвид обстоятелствата смятате…

— Какви обстоятелства?

— Тъй като тепърва прохождате, така да се каже, вероятно ще можете да ме убедите да остана още една-две години.

— Браво на вас — рече Хюго и изпълнителният директор се усмихна за втори път тази сутрин. — Но недейте да се натоварвате заради мен. Два месеца ме уреждат напълно. Какво е най-голямото предизвикателство пред нас в момента?

— Наскоро кандидатствахме за голяма държавна поръчка да заемем търговския си флот на Военноморските сили — каза Фрамптън, след като се окопити. — Не сме фаворитите, но мисля, че баща ви се представи доста добре, когато инспекторите посетиха компанията в началото на годината, така че вероятно ни разглеждат като сериозен кандидат.

— Кога ще разберем резултатите?

— Боя се, че няма да е скоро. Държавните служители не са пригодени за високи скорости — добави той и се разсмя на собствената си шега. — Освен това ви подготвих няколко доклада, за да бъдете в течение за първата ви среща на борда утре.

— Не мисля да свиквам много срещи на борда — каза Хюго. — Вярвам в едноличното ръководство, вземането на решения и отстояването им. Все пак можете да оставите докладите на секретарката ми. Ще ги прегледам, когато намеря време.

— Както желаете, господин президент.

Секунди след като Фрамптън напусна кабинета му, Хюго също излезе и докато минаваше покрай бюрото на мис Потс, каза:

— Отивам в банката.

— Да се обадя ли на мистър Прендъргаст, че желаете да се срещнете с него? — попита секретарката, докато бързаше след него по коридора.

— Категорично не — отвърна Хюго. — Искам да го изненадам.

— Имате ли някакви поръчки за мен, докато отсъствате, сър Хюго? — попита мис Потс, докато той влизаше в асансьора.

— Да. Като се върна, искам табелата на вратата да е сменена.

Мис Потс се обърна и погледна към вратата на кабинета. Върху златната табела пишеше Сър Уолтър Барингтън, президент.

Вратата на асансьора се затвори.

 

 

Докато влизаше в центъра на Бристол, Хюго си мислеше, че първите му няколко часа като президент са минали повече от чудесно. Най-сетне всичко в света беше така, както трябваше да бъде. Паркира луксозната си кола пред „Национална провинциална банка“ на Корн стрийт, наведе се и взе от пода една кутия за обувки.

Влезе в банката, мина покрай рецепцията и тръгна право към кабинета на управителя. Почука небрежно и влезе. Стреснатият мистър Прендъргаст скочи на крака, а Хюго сложи кутията на бюрото му, разположи се в креслото срещу него и каза:

— Надявам се, че не съм прекъснал нещо важно.

— Разбира се, че не, сър Хюго — отвърна Прендъргаст, взираше се в кутията. — За вас съм на разположение по всяко време.

— Радвам се да го чуя, Прендъргаст. Какво ще кажете като за начало да ми кажете докъде стигнаха нещата с Броуд стрийт?

Банкерът забърза през стаята, отвори един шкаф и извади от него дебела папка. Постави я на бюрото и започна да прелиства страниците.

— А, да — каза накрая. — Точно това търсех.

Хюго барабанеше нетърпеливо с пръсти по облегалката на креслото.

— От всички двайсет и два обекта, които прекратиха дейността си на Броуд стрийт от началото на бомбардировките, седемнайсет вече приеха предложението ви за двеста паунда или по-малко за терените — Роланд цветарят, Бейтс касапинът, Мейкпийс…

— А мисис Клифтън? Тя прие ли предложението ми?

— За жалост не, сър Хюго. Мисис Клифтън каза, че няма да се съгласи на по-малко от четиристотин паунда, и ви даде срок до идния петък да приемете предложението й.

— Виж я ти проклетницата. Е, можете да й кажете, че двеста паунда е последното ми предложение. Тази жена никога не е имала на свое име и пукнат петак, така че не вярвам, че ще ни се наложи да чакаме твърде дълго, преди да се вразуми.

Прендъргаст се покашля леко по онзи начин, който Хюго помнеше много добре.

— Ако успеете да купите всички терени на улицата, с изключение на този на мисис Клифтън, четиристотин паунда могат да се окажат доста разумна цена.

— Тя блъфира. Достатъчно е просто да изчакаме.

— Щом казвате.

— Казвам. А и без това познавам подходящия човек, който да я убеди, че ще е по-разумно да се съгласи на двеста паунда.

Прендъргаст не изглеждаше особено убеден, но се задоволи да попита само:

— Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Да — каза Хюго и отвори кутията за обувки. — Можете да депозирате тези пари в личната ми сметка и да издадете нова чекова книжка.

— Разбира се, сър Хюго — отвърна Прендъргаст. — Ще ги преброя и ще ви издам разписка и чекова книжка.

— Но ще трябва и да изтегля незабавно една част, защото съм хвърлил око на една „Лагонда“ V12.

— Победителката от Льо Ман — каза Прендъргаст. — Но пък вие винаги сте били пионер в тази област.

Хюго се усмихна и стана.

— Обадете ми се веднага щом мисис Клифтън осъзнае, че ще получи само двеста лири и нито пени повече.

 

 

— Стан Танкок още ли работи при нас, мис Потс? — попита Хюго, когато се върна в кабинета си.

— Да, сър Хюго — отвърна секретарката му и влезе след него в кабинета. — Работи като товарач на пристанището.

— Искам да го видя незабавно — каза президентът и се пльосна в креслото си зад бюрото.

Мис Потс забързано излезе.

Хюго се загледа в натрупаните по бюрото папки, които би трябвало да прочете преди следващата среща на борда. Отвори най-горната — списък на исканията на трейдюниона след последната им среща с управата. Беше стигнал до точка четири (две седмици годишна платена отпуска), когато на вратата се почука.

— Танкок е тук, господин президент.

— Благодаря, мис Потс. Да влезе.

Стан Танкок влезе в кабинета, свали платненото си кепе и застана пред бюрото на президента.

— Искали сте да ме видите, шефе? — Гласът му бе малко нервен.

Хюго погледна набития небръснат докер, чието бирено шкембе не оставяше много място за гадаене къде отива по-голямата част от заплатата му в петък вечер.

— Имам работа за теб, Танкок.

— Да, шефе — вече по-обнадеждено каза Стан.

— Свързана е със сестра ти Мейзи Клифтън и терена, който притежава на Броуд стрийт, където навремето беше заведението на Тили. Знаеш ли нещо за него?

— Да, шефе. Някакъв тип й предложил за него двеста лири.

— Така ли? — каза Хюго, докато вадеше портфейла си от вътрешния си джоб. Измъкна шумоляща банкнота от пет паунда и я сложи на бюрото. Спомни си същото облизване на устните, същите свински очички като миналия път, когато беше подкупил това същество. — Танкок, искам да се погрижиш сестра ти да приеме предложението, но без да подозира, че имам нещо общо с това.

И плъзна петте паунда по бюрото.

— Няма проблем. — Стан вече не гледаше президента, а единствено банкнотата.

Хюго потупа портфейла си.

— Ще има още от тези в деня, в който тя подпише договора.

— Смятайте го за готово, шефе.

— Съжалявам за племенника ти — небрежно добави Хюго.

— Така му било писано — отвърна Стан. — Много си виреше носа, ако питате мен.

— Чух, че бил погребан в морето.

— Да, преди повече от две години.

— Как разбрахте?

— Корабният лекар дойде при сестра ми.

— И е потвърдил, че младият Клифтън е бил погребан в морето?

— Разбира се. Дори донесе писмо от някакъв негов другар, който бил на борда, когато Хари умрял.

— Писмо? — повтори Хюго и се наведе напред. — Какво пишеше в него?

— Нямам представа, шефе. Мейзи така и не го отвори.

— И какво стана с писмото?

— Още си е над камината.

Хюго извади още една банкнота от пет паунда.

— Бих искал да го видя.