Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sins of the Father, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Греховете на бащата.

Английска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-309-6

История

  1. — Добавяне

Ема Барингтън
1939 — 1941

6.

— Себастиан Артър Клифтън — каза Ема, докато подаваше спящото дете на баба му.

Мейзи грейна. За първи път взимаше внука си в ръце.

— Нямаше да ми позволят да дойда да ви видя, преди да ме пратят в Шотландия — рече Ема, без да си прави труда да скрие недоволството си. — Затова ви се обадих веднага щом пристигнах в Бристол.

— Много мило от твоя страна — рече Мейзи. Взираше се напрегнато в мъничкото момче и се опитваше да се убеди, че Себастиан е наследил светлата коса и ясните сини очи на съпруга й.

Ема седеше на масата в кухнята, усмихваше се и отпиваше от чая си. Типично за Мейзи — беше запомнила марката, „Ърл Грей“. И сандвичите със сьомга и краставичка, любимите на Хари, които сигурно бяха изчерпали бюджета й за храна. Огледа се и погледът й спря върху гредата на камината, където имаше тонирана фотография на редник от Първата война. На Ема страшно й се искаше да може да види нюанса на скритата под каската коса или дори цвета на очите. Дали бяха сини като на Хари, или кафяви като нейните? Артър Клифтън изглеждаше дързък и смел в армейската си униформа. Ъгловатата челюст и решителният поглед показваха на Ема, че е служил с гордост на страната си. Погледът й се премести върху по-нова снимка на Хари с хора на училище „Сейнт Бийд“ малко преди гласът му да мутира; до нея, подпрян на стената, имаше пощенски плик с характерния почерк на Хари. Ема предположи, че това е последното писмо, което е написал на майка си, преди да загине. Запита се дали Мейзи ще й позволи да го прочете. Стана, отиде до камината и с изненада откри, че пликът не е отварян.

— Толкова съжалявам, че е трябвало да напуснеш Оксфорд — каза Мейзи, когато видя, че Ема се взира в плика.

— Трябваше или да продължа образованието си, или да родя детето на Хари, така че нямаше място за двоумение — отвърна Ема, без да откъсва поглед от плика.

— Сър Уолтър ми каза, че брат ти Джайлс е постъпил в Уесекския полк, но за съжаление…

— Виждам, че сте получили писмо от Хари — прекъсна я Ема, която вече не можеше да се сдържа.

— Не, не е от Хари — каза Мейзи. — А от някой си лейтенант Томас Брадшоу, който е служил с него на „Девониън“.

— И какво пише този лейтенант Брадшоу? — попита Ема, макар прекрасно да виждаше, че пликът е запечатан.

— Нямам представа — отвърна Мейзи. — Донесе ми го някой си доктор Уолас и каза, че в писмото се изказват съболезнования. Не исках да ми се припомня отново за смъртта на Хари и затова така и не го отворих.

— Но не е ли възможно писмото да хвърли някаква светлина върху случилото се на „Девониън“?

— Не ми се вярва — отвърна Мейзи. — В края на краищата те са се познавали само от няколко дни.

— Искате ли да ви го прочета, мисис Клифтън? — попита Ема: даваше си сметка, че на Мейзи й е неудобно да признае, че не може да чете.

— Не, мила, благодаря ти — отговори Мейзи. — В края на краищата това няма да ни върне Хари, нали?

— Така е — съгласи се Ема. — Но ще ми позволите ли поне аз да го прочета? Може би така ще намеря известен покой.

Водата в чайника започна да завира.

— Германците бомбардират нощем пристанището — рече Мейзи. — Надявам се, че доковете на Барингтън не са пострадали силно.

— Засега се разминаваме с пряко попадение — отвърна Ема и с неохота прие факта, че няма да й бъде позволено да прочете писмото. — Пък и не ми се вярва дори германците да се осмелят да пуснат бомба върху дядо.

Мейзи се разсмя и за момент Ема си помисли дали да не грабне плика от камината и да го отвори преди майката на Хари да успее да я спре. Хари обаче не би одобрил подобно нещо. Ако Мейзи напуснеше стаята дори за момент, Ема щеше да отвори плика, като го постави на парата от чайника, да провери подписа и да го върне на мястото му, преди тя да се върне.

Мейзи обаче сякаш четеше мислите й, защото остана да си седи до камината и не помръдна нито за миг.

— Дядо спомена, че трябва да ви поздравя — каза Ема, която все още нямаше намерение да се отказва.

Мейзи се изчерви и започна да приказва за новото й назначение в „Гранд Хотел“. Погледът на Ема все така не се откъсваше от плика. Внимателно оглеждаше отделните букви в адреса — трябваше да ги запечата в паметта си като на снимка, докато се върне в Имението. Когато Мейзи й върна малкия Себастиан с извинението, че се налага да се връща на работа, Ема се изправи с неохота, но не и преди да хвърли един последен поглед върху писмото.

По обратния път до Имението се стараеше да запази в ума си формата на буквите; слава богу, Себастиан беше заспал. Веднага щом колата спря на чакъла пред предните стъпала, Хъдсън отвори задната врата, за да може Ема да слезе и да отнесе сина си в къщата. Тя го понесе право към детската, където ги чакаше бавачката. За голяма изненада на жената, Ема целуна Себастиан по челото и излезе, без да каже нито дума.

Щом се озова в стаята си, отключи главното чекмедже на писалището си и извади купчината писма, които й бе написал Хари през годините.

Най-напред провери главното Х от подписа — просто и решително, също като буквата върху неразпечатания плик на Мейзи на Стил Хаус Лейн. Това й вдъхна кураж да продължи нататък. Затърси главно К и накрая го намери на една коледна картичка, където имаше и бонус — М от „мила“ — същите М и К като при „Мисис Клифтън“ от плика. Хари със сигурност е жив, повтаряше си тя. Намирането на „Бристол“ бе лесна работа, но „Англия“ й създаде повече трудности, докато не попадна на негово писмо от Италия, когато двамата още бяха ученици. Отне й повече от час да изреже всички 40 букви и цифри, преди да успее да възпроизведе адреса върху плика.

Мисис М. Клифтън

Стил Хаус Лейн 27

Бристол

Англия

Изтощена, Ема се отпусна на леглото. Нямаше представа кой е Томас Брадшоу, но едно беше сигурно — неразпечатаният плик над камината на Мейзи беше надписан от Хари и поради някаква причина, известна единствено на него, той не искаше тя да знае, че все още е жив. Запита се дали е нямало да размисли, ако е знаел, че тя е бременна, преди да замине на онова фатално плаване.

Отчаяно й се искаше да сподели новината, че Хари може и да е жив, с майка си, дядо си, с Грейс и, разбира се, с Мейзи, но си даваше сметка, че трябва да запази мълчание, докато не открие по-сигурно доказателство от едно неотворено писмо. В главата й започна да се оформя план.

 

 

Ема не слезе за вечеря, а остана в стаята си и продължи да се опитва да проумее защо Хари ще иска всички, освен майка му да смятат, че е умрял през онази ужасна нощ.

Когато си легна малко преди полунощ, можеше да приеме само едно — че явно постъпката му е била въпрос на чест. Може би горкият лишен от илюзии глупчо си е въобразил, че по този начин я освобождава от евентуалните отговорности, които би могла да чувства към него. Нима не беше разбрал, че от първата им среща на рождения ден на брат й, когато бе едва десетгодишна, в живота й никога не би могло да има друг мъж?

Семейството на Ема беше много доволно, когато осем години по-късно двамата с Хари се сгодиха. С изключение на баща й, който толкова дълго бе живял с лъжа — лъжа, която бе разкрита едва в деня на сватбата им. Двамата стояха пред олтара и тъкмо се канеха да произнесат клетвите си, когато Стария Джак сложи неочакван край на церемонията. Разкритието, че бащата на Ема може да е баща и на Хари, не беше и никога нямаше да може да сложи край на любовта й към него. Никой не се изненада, че Хари постъпи като джентълмен, докато бащата на Ема остана верен на себе си и се държа като мерзавец. Единият се изправи срещу фактите, докато другият се изхлузи през задната врата и изчезна безследно.

Много преди да поиска ръката на Ема, Хари ясно беше казал, че ако избухне война, незабавно ще напусне Оксфорд и ще постъпи в Кралския флот. По принцип беше инат, но в това отношение бе направо непоносим. Ема знаеше, че няма смисъл да се опитва да го разубеждава — никакъв довод не можеше да го накара да промени решението си. Освен това той я беше предупредил, че няма да се върне в университета, преди германците да са капитулирали.

Ема също бе напуснала преждевременно Оксфорд, но за разлика от Хари, тя нямаше друг избор. За нея нямаше шанс да се върне. В Съмървил не се гледаше с добро око на бременността, още повече ако не си омъжена за бащата. Решението й сигурно бе съкрушило сърцето на майка й. Елизабет Барингтън страшно много искаше дъщеря й да получи образованието, което бе отказано на самата нея единствено заради пола й. Олекна й мъничко чак когато следващата година по-малката сестра на Ема, Грейс, спечели стипендия за Гъртън Колидж в Кеймбридж и още от самото начало засенчи и най-добрите студенти от силния пол.

Щом бременността на Ема започна да личи, тя отиде в имението на дядо си в Шотландия, за да роди детето на Хари. Фамилията Барингтън не раждаше незаконни деца, поне не и в Бристол. Себастиан вече пълзеше из замъка, когато на блудната дъщеря й бе разрешено да се върне в Имението. Елизабет искаше да останат в Мългелри до приключването на войната, но на Ема й беше дошло до гуша да се крие в затънтения шотландски замък.

Един от първите, които посети след връщането си, беше дядо й сър Уолтър Барингтън. Именно той й каза, че Хари е постъпил на служба на „Девониън“ с намерението да се върне в Бристол в рамките на следващия месец и да се прехвърли като моряк на „Резолюшън“. Хари така и не се върна и мина месец и половина преди Ема да узнае, че морето се е превърнало в гроб за любимия й.

Сър Уолтър се беше нагърбил да посети лично всеки член на семейството и да съобщи трагичната новина. Започна с мисис Клифтън, макар да знаеше, че тя вече е научила за случилото се от д-р Уолас, който й бе предал писмото на Томас Брадшоу. След това замина за Шотландия, за да каже на Ема. Остана изненадан, че внучката му не проля нито една сълза — но пък Ема просто беше отказала да приеме, че Хари е мъртъв.

След завръщането си в Бристол сър Уолтър посети Джайлс и му съобщи новината. Най-добрият приятел на Хари потъна в безутешно мълчание и никой от роднините не бе в състояние да го утеши. Лорд и лейди Харви приеха стоически вестта за смъртта на Хари. Седмица по-късно, когато всички се събраха да почетат паметта на капитан Джак Тарант в Бристолската гимназия, лорд Харви сподели, че се радва, че на Стария Джак не му се е наложило да научава какво се е случило с протежето му.

Единственият човек от семейството, когото сър Уолтър отказа да посети, бе синът му Хюго. Беше обяснил, че не знае как да се свърже с него, но когато Ема се върна в Бристол, сър Уолтър призна, че дори да знае, не би си направил труда, и добави, че баща й е вероятно единственият, който би се зарадвал на смъртта на Хари. Ема премълча, но беше сигурна, че дядо й е прав.

След гостуването при Мейзи на Стил Хаус Лейн Ема прекарваше дълги часове сама в стаята си и непрекъснато мислеше какво да прави с откритието си. Накрая реши, че няма как да разбере съдържанието на писмото, което бе останало недокоснато над камината повече от година, без да развали отношенията си с Мейзи. Бе обаче твърдо решена не само да докаже на целия свят, че Хари е жив, но и да го открие, където и да се намираше. С тази мисъл си уговори нова среща с дядо си. В края на краищата сър Уолтър беше единственият, освен Мейзи, който се бе срещал с д-р Уолас, и съответно бе най-добрият й шанс да разкрие загадъчната самоличност на Томас Брадшоу.