Джефри Арчър
Греховете на бащата (45)

45.

Джайлс бе така увлечен в предизборната си кампания за Камарата на представителите от Бристолското пристанище, а Хари бе така погълнат от работа покрай издаването на „Уилям Уоруик и случаят със слепия свидетел“, че когато получиха покана да обядват в неделя в извънградската къща на лорд Харви, и двамата си помислиха, че става дума за някакво семейно събиране. Когато обаче се появиха в Ашкомб Хол, от другите членове на семейството нямаше и следа.

Лоусън не ги заведе в дневната или трапезарията, а право в кабинета на Негово Благородие. Откриха лорд Харви зад бюрото му, пред което бяха разположени два стола. Домакинът явно не беше в настроение за празни приказки.

— От кабинета на председателя на Камарата на лордовете ми съобщиха, че за шести септември е насрочен парламентарен дебат, който ще определи кой от вас двамата ще наследи фамилната титла. Разполагаме с два месеца за подготовка. Аз ще открия дебата от първия ред и очаквам отпор от страна на лорд Престън.

— Какво се опитва да постигне той? — попита Хари.

— Иска да срине системата на наследяване и, което му прави чест, изобщо не се церемони по въпроса.

— Може би ако успея да се срещна с него и го запозная със становището си… — започна Хари.

— Той не се интересува нито от теб, нито от становището ти — каза лорд Харви. — Ще използва дебата просто като трибуна, за да изрази своите известни на всички виждания за принципа на унаследяване.

— Но ако му пиша…

— Аз вече му писах — каза Джайлс. — И той не си направи труда да ми отговори, макар да сме от една партия.

— Според него въпросът е много по-важен от един частен случай — каза лорд Харви.

— Подобна непримиримост не го ли поставя в лоша позиция спрямо останалите лордове? — попита Хари.

— Не е задължително — отвърна лорд Харви. — Навремето Рег Престън беше активист на един трейдюнион, докато Рамзи Макдоналд не му предложи място в Камарата на лордовете. Винаги е бил много добър оратор и откакто седна на червените скамейки, се превърна в човек, когото не можеш да си позволиш да подценяваш.

— Имаш ли някаква представа как ще се раздели камарата? — попита Джайлс.

— Правителствените активисти ми казват, че нещата ще са на кантар. Лейбъристите ще застанат зад Рег, защото не могат да си позволят да подкрепят наследствения принцип.

— А торите? — попита Хари.

— Повечето ще подкрепят мен — ако не за друго, то защото не биха понесли да видят как се нанася удар по принципа на собствената им територия. Естествено, ще има и един-двама заблудени, за които ще трябва да се погрижа.

— Ами либералите? — попита Джайлс.

— Един бог знае, макар да обявиха, че ще гласуват свободно.

— Свободно? — не разбра Хари.

— В смисъл, че няма да има натиск от партийното ръководство — обясни Джайлс. — Всеки представител може да реши на чия страна да застане.

— И накрая, да не забравяме и независимите — продължи лорд Харви. — Те ще изслушат аргументите на двете страни и след това ще решат накъде ги насочва съвестта им. Така че ще открием как смятат да гласуват едва когато се стигне до разделянето на групи.

— С какво можем да помогнем? — попита Хари.

— Ти, Хари, си писател, а ти, Джайлс, си политик. В тези си качества можете да ми помогнете за подготвянето на речта ми. Всеки принос от ваша страна е добре дошъл. Ще нахвърляме основните неща, докато обядваме.

Докато вървяха към трапезарията, нито Джайлс, нито Хари не помислиха да споменават на домакина си такива дребни неща като предстоящите избори и премиери на нови книги.

— Кога излиза книгата ти? — попита Джайлс, докато пътуваха обратно към Барингтън Хол.

— На двайсети юли — отвърна Хари. — Иначе казано, след изборите. Издателите искат да направя турне из страната и да раздавам автографи, а също и да дам няколко интервюта за пресата.

— Внимавай — предупреди го Джайлс. — Журналистите изобщо няма да те питат за книгата, а само за мнението ти кой следва да наследи титлата.

— Колко пъти трябва да им казвам, че единственият ми интерес е към Ема и че съм готов да жертвам всичко, за да мога да прекарам остатъка от живота си с нея? — попита Хари, на когото вече му идваше до гуша. — Можеш да задържиш имуществото, титлата и всичко, което върви с нея, стига аз да имам Ема.

„Уилям Уоруик и случаят със слепия свидетел“ се прие добре от критиците, но Джайлс се оказа прав. Журналистите като че ли не се интересуваха от амбициозния млад детектив от Бристол, а от най-близкия приятел на автора Джайлс Барингтън и шансовете му да си върне фамилната титла. Всеки път, когато Хари им казваше, че не се интересува от титли, това само ги убеждаваше още повече в противното.

Относно „битката за наследството на Барингтън“, както я кръстиха журналистите, всички вестници, с изключение на „Дейли Телеграф“ подкрепяха красивия, дързък, утвърдил се сам, популярен и умен възпитаник на гимназията, израснал, както непрекъснато се напомняше на читателите, по задните улички на Бристол.

Хари използваше всяка възможност да напомни на същите журналисти, че Джайлс му е съученик от Бристолската гимназия, че сега е депутат лейбърист от Бристолското пристанище, че е носител на Военния кръст от Тобрук, че е бил първенец по крикет през първата си година в Оксфорд и че определено не е избирал произхода си. Вярната му подкрепа на приятеля му само го направи още по-популярен сред пресата и обществеността.

Въпреки че беше избран в Камарата на представителите с над три хиляди гласа преднина и вече бе заел мястото си на зелените скамейки, Джайлс знаеше, че след по-малко от месец на червените пейки в другия край на коридора ще се проведе дебат, който ще реши бъдещето му, както и бъдещето на Хари.