Джефри Арчър
Греховете на бащата (43)

43.

На следващата сутрин Хари се събуди и откри, че майка му и цялата фамилия Барингтън са насядали около леглото му.

Единствените отсъстващи бяха Себастиан и вуйчо му Стан; явно беше решено, че нито единият, нито другият може да допринесе особено за сериозния разговор.

— Докторът каза, че можеш да се прибереш у дома — рече Ема.

— Чудесна новина — отвърна Хари. — Само че къде е „у дома“? Ако това означава да се върна в Стил Хаус Лейн при вуйчо ми Стан, предпочитам да остана в болницата… или дори в затвора.

Никой не се разсмя.

— Аз живея в Барингтън Хол — каза Джайлс. — Защо не се преместиш при мен? Бог ми е свидетел, че има достатъчно стаи.

— Както и библиотека — вметна Ема. — Така няма да имаш извинение да не работиш върху романа си.

— И ще можеш да идваш на гости на Ема и Себастиан, когато пожелаеш — добави Елизабет Барингтън.

Известно време Хари не отговори.

— Всички сте много мили — най-сетне рече той. — Моля ви, не мислете, че не съм благодарен, но не мога да повярвам, че е бил нужен цял семеен съвет, който да реши къде ще живея.

— Искаме да поговорим с теб по един друг въпрос — обади се лорд Харви, — и семейството ме помоли аз да говоря от името на всички.

Хари се изправи в леглото си и насочи цялото си внимание към дядото на Ема.

— Възникна сериозен въпрос относно бъдещето на имуществото на Барингтън — започна лорд Харви. — Условията в завещанието на Джошуа Барингтън се оказаха същински юридически кошмар, съизмерим единствено с „Джарндайс срещу Джарндайс“^[1], и може да се окаже също толкова разоряващ.

— Но аз нямам интерес нито към титлата, нито към имуществото — каза Хари. — Единственото ми желание е да докажа, че Хюго Барингтън не е мой баща, за да мога да се оженя за Ема.

— Амин — отвърна лорд Харви. — Възникнаха обаче някои усложнения, с които трябва да те запозная.

— Направете го, сър, защото не виждам къде може да има проблем.

— Ще се опитам да обясня. След ненавременната смърт на Хюго поговорих с лейди Барингтън. Тя трябваше да плати два тежки данъка наследство, а аз прехвърлих седемдесетте, така че й казах, че би било разумно двете ни компании „Барингтънс“ и „Харвис“ да обединят силите си. Разбираш, че това стана по време, когато все още те смятахме за мъртъв. Затова изглеждаше, че всички спорове около това кой ще наследи титлата и имуществото са решени, макар и нещастно, и че е възможно Джайлс да застане начело на фамилията.

— И все още може да го направи, ако питате мен — рече Хари.

— Проблемът е, че се намесиха и други заинтересовани страни и сега усложненията далеч не се ограничават с хората в тази стая. След убийството на Хюго аз станах президент на обединената компания и поканих Бил Фрамптън да се върне като изпълнителен директор. Без много фанфари „Барингтън Харви“ изплати на акционерите си доста добри дивиденти през последните две години, въпреки пречките от страна на хер Хитлер. След като разбрахме, че си още жив, се обърнахме за юридическа консултация към кралски съветник сър Данвърс Баркър, за да сме сигурни, че не нарушаваме условията в завещанието на Джошуа Барингтън.

— Ако бях отворила по-рано писмото… — тихо промълви Мейзи.

— Сър Данвърс ни увери — продължи лорд Харви, — че ако се откажеш от претенциите си върху титлата или имуществото, можем да продължим да работим по същия начин като през предишните две години. Той дори състави необходимия документ.

— Ако някой ми даде писалка, с радост ще го подпиша — каза Хари.

— Де да беше така лесно — рече лорд Харви. — И сигурно щеше да бъде, ако „Дейли Експрес“ не надуши историята.

— Боя се, че в случая вината е моя — обади се Ема. — След успеха на книгата ти от двете страни на Атлантика медиите са полудели от желание да разберат кой ще наследи титлата на Барингтън — сър Хари или сър Джайлс?

— Тази сутрин в „Нюз Кроникъл“ излезе карикатура — рече Джайлс. — Двамата с теб като противници на рицарски турнир, Ема седи на подиума с кърпичка в ръка, мъжете дюдюкат, а жените крещят окуражително.

— Какъв е намекът? — попита Хари.

— Цялата нация е разделена — каза лорд Харви. — Мъжете като че ли се интересуват само от това кой ще получи титлата и имуществото, а всички жени искат да видят за втори път Ема пред олтара. Всъщност вие двамата изместихте дори Кари Грант и Ингрид Бергман от първите страници.

— Но нали след като подпиша документа и се откажа от претенциите, публиката ще изгуби интерес и ще насочи вниманието си другаде?

— Би могло да стане така, ако не беше замесен и кралският хералдмайстор.

— Кой е пък той? — попита Хари.

— Кралският представител, когато трябва да се реши кой следва да наследи дадена титла. В деветдесет и девет процента от случаите той просто изпраща удостоверяващо писмо на следващия наследник. В редките случаи, когато има разногласия, препоръчва въпросът да бъде уреден в кабинета на съдията.

— Само не ми казвайте, че се е стигнало дотам — рече Хари.

— Боя се, че стигна. Съдия Шоукрос отсъди в полза на Джайлс, но само при условие, че след като се възстановиш напълно, писмено ще се откажеш от правата си върху титлата и имуществото, като позволиш те да преминат от баща на син.

— Е, вече съм напълно възстановен, така че да си уредим среща със съдията и да решим въпроса веднъж завинаги.

— Не бих искал нищо повече — рече лорд Харви, — но се боя, че това решение вече ни е отнето.

— Този път от кого? — попита Хари.

— От един лейбърист от Камарата на лордовете, лорд Престън — каза Джайлс. — Научил историята от пресата и зададе писмен въпрос на министъра на вътрешните работи с искане да определи кой от нас следва да стане барон. След това даде пресконференция, на която твърдеше, че нямам право да наследя титлата, защото истинският кандидат лежи в безсъзнание в някаква болница в Бристол и не е в състояние да изкаже становището си.

— Какво му пука на някакъв лейбърист дали титлата се наследява от мен или от Джайлс?

— Когато от пресата му зададоха същия въпрос — отвърна лорд Харви, — той заяви, че ако Джайлс наследи титлата, това ще бъде класически пример на класови предразсъдъци и че е съвсем справедливо синът на докера да може да предяви претенциите си.

— Но в това няма никаква логика — каза Хари. — Защото ако аз съм син на докер, Джайлс така или иначе ще наследи титлата.

— Няколко души писаха до „Таймс“ и изказаха абсолютно същото мнение — рече лорд Харви. — Но тъй като предстоят избори, министърът на вътрешните работи се измъкна от въпроса и каза на благородния си приятел, че ще отнесе въпроса до кабинета на председателя на Камарата на лордовете. Лорд канцлерът пък го прехвърли на Правната комисия и седем учени мъже дебатираха надълго и нашироко и накрая взеха решение с четири срещу три гласа. В твоя полза, Хари.

— Но това е безумно. Защо не са се обърнали към мен?

— Ти беше в безсъзнание — напомни му лорд Харви. — Пък и така или иначе, те обсъждаха закона, а не мнението ти, така че решението им си остава, освен ако не бъде отхвърлено след обжалване в Камарата на лордовете.

Хари нямаше думи.

— Така че положението е следното — продължи лорд Харви. — Сега ти си сър Хари и мажоритарен акционер в „Барингтън Харви“, а също така собственик на имотите на Барингтън и, както е посочено в оригиналното завещание, на всичко, което върви към титлата.

— В такъв случай ще обжалвам решението на Правната комисия и ясно ще заявя, че желая да се откажа от титлата — твърдо заяви Хари.

— Иронията е в това, че не можеш — рече Джайлс. — Единствено аз мога да обжалвам решението, но нямам намерение да го правя, освен ако не получа благословията ти.

— Разбира се, че имаш благословията ми — каза Хари. — Но се сещам и за едно много по-лесно решение.

Всички го погледнаха.

— Мога просто да се самоубия.

— Не става — отсече Ема и седна на леглото до него. — Вече опита на два пъти и виж докъде стигна.