Джефри Арчър
Времето ще покаже (7)

5.

Преподобният Самюъл Оукшот (Оксфорд) стоеше разкрачен в центъра на подиума и гледаше благо надолу към паството си — защото директорът на „Сейнт Бийд“ възприемаше учениците си именно като паство.

Хари, който седеше на първата редица, се взираше към плашещата фигура, издигаща се над него. Д-р Оукшот бе висок доста над метър и осемдесет, с гъста посивяваща коса и дълги буйни бакенбарди, благодарение на които изглеждаше още по-заплашително. Дълбоките му сини очи сякаш те пронизваха и той като че ли изобщо не мигаше, а плетеницата от бръчки по челото му загатваше за голяма мъдрост. Прочисти гърлото си и се обърна към момчетата.

— Колеги от „Бийд“ — започна той. — Отново сме се събрали в началото на новата учебна година, несъмнено подготвени да се изправим пред всички предизвикателства, които могат да изникнат пред нас. За най-големите ученици — той се обърна към дъното на залата, — нямате нито миг за губене, ако искате да ви бъде предложено място в учебното заведение, което сте избрали на първо място. Никога не се задоволявайте с второто място.

— За средните класове — погледът му се премести в центъра на залата, — това ще бъде време, когато откриваме кои от вас са предопределени за по-големи неща. Когато се върнете догодина, дали ще станете префект, надзирател, капитан на пансиона или на някой спортен отбор? Или просто ще сте от масата?

Няколко момчета сведоха глави.

— Следващото ни задължение е да посрещнем с добре дошли новите момчета и да направим всичко по силите си, за да ги накараме да се чувстват като у дома. Те тепърва поемат щафетата по дългото надбягване на живота. Ако темпото се окаже твърде тежко, един-двама от вас могат да отпаднат — предупреди той, докато гледаше към първите три редици. — „Сейнт Бийд“ не е училище за слабохарактерни. Така че гледайте да не забравяте думите на великия Сесил Роудс: „Ако сте извадили късмета да се родите англичани, значи сте изтеглили голямата награда в лотарията на живота“.

Събралото се множество избухна в спонтанни аплодисменти. Директорът слезе от подиума и поведе следващата го опашка учители по централната пътека към изхода и яркото утро навън.

Окриленият Хари бе твърдо решен да не разочарова директора. Излезе след по-големите момчета от залата, но в момента, в който се озова във вътрешния двор, въодушевлението му бе помрачено. Група ученици от по-горните класове се смееха в единия ъгъл, с ръце в джобовете, за да покажат, че са префекти.

— Ето го — каза един от тях и посочи Хари.

— Значи така изглеждал един уличен никаквец — обади се друг.

Третият — беше Фишър, дежурният префект предишната вечер, добави:

— Той е животно и наш дълг е да се погрижим да се върне в естествената си среда колкото се може по-бързо.

— Ако не им обръщаш внимание — каза Джайлс Барингтън на Хари, — скоро ще им омръзне и ще започнат да тормозят някой друг.

Хари не беше особено убеден, така че изтича право в класната стая.

Когато влезе мистър Фробишър, първата мисъл на Хари бе дали и той не го смята за уличен никаквец, който не заслужава мястото си в „Сейнт Бийд“.

— Добро утро, момчета — каза мистър Фробишър.

— Добро утро, сър — отвърнаха момчетата, докато класният им ръководител заемаше мястото си пред черната дъска.

— Първият ви урок тази сутрин е по история — започна той. — Тъй като искам да ви опозная, ще започнем с прост тест, за да видим какво знаете, или може би колко малко знаете. Колко съпруги е имал Хенри Осми?

Няколко ученици вдигнаха ръце.

— Абът — каза мистър Фробишър, след като погледна схемата на бюрото си и посочи едно момче на първия ред.

— Шест, сър — незабавно последва отговорът.

— Добре. А може ли някой да ги изброи по име?

Този път вдигнатите ръце бяха по-малко.

— Клифтън?

— Катерина Арагонска, Ан Болейн, Джейн Сиймур, после още една Ан, ако не се лъжа… — каза Хари и замълча.

— Ан Клевска. Може ли някой да назове останалите две?

Само една ръка остана вдигната.

— Дийкинс — каза Фробишър, след като се консултира със схемата си.

— Катрин Хауърд и Катрин Пар, която е единствената, надживяла Хенри. И дори се омъжила повторно.

— Много добре, Дийкинс. А сега да превъртим часовника с няколко века напред. Кой е командвал флота ни в битката при Трафалгар?

Всички в стаята вдигнаха ръце.

— Матюс — каза той и кимна към един особено настоятелен ученик.

— Нелсън, сър.

— Правилно. А кой е бил премиер по това време?

— Херцог Уелингтън, сър — отвърна Матюс, този път не толкова уверено.

— Не — каза мистър Фробишър. — Не е бил Уелингтън, макар да е съвременник на Нелсън. — Огледа класа, но само ръцете на Клифтън и Дийкинс продължаваха да стърчат. — Дийкинс.

— Пит младши, от хиляда седемстотин осемдесет и трета до хиляда осемстотин и първа и от хиляда осемстотин и четвърта до хиляда осемстотин и шеста.

— Точно така, Дийкинс. А кога е бил премиер Железния херцог?

— От хиляда осемстотин двайсет и осма до хиляда осемстотин и трийсета, както и през хиляда осемстотин трийсет и четвърта — отговори Дийкинс.

— А може ли някой да ми каже коя е била най-голямата му победа?

Барингтън вдигна ръка за първи път.

— Ватерлоо, сър! — извика той, преди мистър Фробишър да успее да избере някой друг.

— Да, Барингтън. И кого е победил Уелингтън при Ватерлоо?

Барингтън замълча.

— Наполеон — прошепна му Хари.

— Наполеон, сър — уверено рече Барингтън.

— Правилно, Клифтън — усмихна се Фробишър. — А Наполеон също ли е бил херцог?

— Не, сър — каза Дийкинс, след като никой друг не се опита да отговори на въпроса. — Той основал Първата френска република, а след това се обявил за император.

Мистър Фробишър не беше изненадан от отговора на Дийкинс, тъй като той беше стипендиант за отличен успех, но бе впечатлен от познанията на Клифтън.

В края на краищата той бе стипендиант хорист, а през годините Фробишър беше установил, че надарените хористи, подобно на талантливите спортисти, рядко се представят добре извън основната си област. Клифтън вече показваше, че е изключение от това правило. Мистър Фробишър си помисли, че няма да е зле да разбере кой е обучавал момчето.

Когато звънецът оповести края на часа, мистър Фробишър каза:

— Следващият ви урок ще е по география с мистър Хендерсън, а той не е от учителите, които обичат да чакат. Съветвам ви през междучасието да намерите класната му стая и да сте заели местата си много преди да е влязъл.

Хари се държеше плътно до Джайлс, който сякаш знаеше на пръсти цялото училище. Докато вървяха заедно през двора, осъзна, че някои от момчетата снишават гласове, докато минаваха покрай тях, а едно-две дори се обръщаха да ги гледат.

Благодарение на безбройните съботни сутрини със Стария Джак Хари се представи добре на урока по география, но по математика, който беше последният час за сутринта, никой не можеше да се сравнява с Дийкинс и дори учителят остана силно впечатлен от него.

Когато тримата седнаха да обядват, Хари усети как стотици погледи следят всяко негово движение. Престори се, че не забелязва, и просто повтаряше онова, което правеше Джайлс.

— Приятно е да знам, че мога да те науча на нещо — каза Джайлс, докато белеше ябълка с ножа си.

На Хари много му хареса първият урок по химия следобед, особено когато учителят му позволи да запали бунзеновата горелка. Не се отличи обаче по естествознание, последния урок за деня, защото беше единственото момче, чийто дом си нямаше градина.

Когато прозвуча последният звънец, останалите от класа отидоха да играят, а Хари се яви в параклиса за първата си хорова репетиция. Отново забеляза, че всички го зяпат, но този път поради доста добри причини.

Но веднага щом излезе от параклиса, стана обект на полугласните подигравки на учениците, които се връщаха от игрищата.

— Това ли е нашият малък уличник? — попита един.

— Да не повярваш, няма си четка за зъби — каза друг.

— Разбрах, че нощем спял долу на доковете — обади се трети.

Дийкинс и Барингтън ги нямаше никакви и Хари забърза към пансиона, като гледаше да избягва събралите се на групички момчета.

По време на вечерята любопитните погледи не се набиваха така на очи, но само защото Джайлс ясно бе дал да се разбере на всички, които можеха да го чуят, че Хари е негов приятел. Джайлс обаче не беше в състояние да му помогне, когато след часовете за самостоятелна подготовка всички се качиха в спалното и откриха стоящия до вратата Фишър, който явно очакваше Хари.

Когато момчетата започнаха да се събличат, префектът каза високо:

— Съжалявам за миризмата, господа, но един от вашите идва от къща без баня. — Едно-две момчета се захилиха с надеждата да спечелят благоволението на Фишър. Хари не му обърна внимание. — При това уличникът си няма не само баня, но дори и баща.

— Баща ми е бил добър човек и се е сражавал за родината — гордо заяви Хари.

— Какво те кара да мислиш, че имах предвид теб, Клифтън? — каза Фишър. — Разбира се, освен ако не си и момчето, чиято майка работи като… — направи кратка пауза, — хотелска сервитьорка.

— Сервитьорка в хотел — поправи го Хари.

Фишър грабна един пантоф и каза гневно:

— Да не си посмял да ми отговаряш, Клифтън. Наведи се и си сложи ръцете на ръба на леглото.

Хари се подчини и Фишър му нанесе шест жестоки удара. Хари изпълзя в леглото си, като се мъчеше да сдържи сълзите си.

Преди да изгаси осветлението, Фишър добави:

— С нетърпение очаквам да ви видя отново утре вечер, когато ще продължа приказката за лека нощ за Клифтънови от Стил Хаус Лейн. Чакайте само да научите за вуйчо Стан.

Следващата вечер Хари научи, че вуйчо му е лежал година и половина в затвора за кражба с взлом. Това откритие бе по-лошо и от боя с пантоф. Изпълзя в леглото си, като се питаше дали баща му не е все още жив, но в затвора и дали това не е истинската причина никой в къщата да не споменава за него.

Почти не спа три нощи поред и никакви успехи в класната стая и възхищението, което будеше в параклиса, не можеха да го накарат да спре да мисли за следващия неизбежен сблъсък с Фишър. И най-малкият повод като капка вода извън умивалника, поставена малко накриво възглавница или смъкнат чорап гарантираше, че Хари ще опита още шест от най-добрите удари на дежурния префект — наказание, което се изпълняваше пред цялото спално, но едва след като Фишър е добавил поредния епизод от хрониките на Клифтън. На петата вечер на Хари вече му беше дошло до гуша и дори Джайлс и Дийкинс не бяха в състояние да го утешат.

По време на самоподготовката в петък, докато останалите обръщаха страниците на учебника по латински на Кенеди, Хари заряза Цезар и галите и се зае да разработва план, който да гарантира, че Фишър никога повече няма да го тормози. Когато вечерта си легна — след като Фишър беше открил обвивката от шоколад до леглото му и отново го беше нашибал с пантофа — планът беше готов. Хари остана буден дълго след изгасването на светлините и не помръдна, докато не се увери, че всички са заспали.

Нямаше представа колко е часът, когато се измъкна от леглото. Облече се съвсем тихо и запристъпва на пръсти между леглата, докато не стигна отсрещния край на помещението. Отвори прозореца и нахлулият студен въздух накара момчето от най-близкото легло да се размърда. Хари се прехвърли на пожарния изход, затвори прозореца и слезе по стълбата. Тръгна по края на ливадата, като се криеше в сенките от пълната луна, която сякаш светеше към него като прожектор.

С ужас откри, че порталът на училището е заключен. Но това не можеше да го спре. Намери сенчесто място, прескочи стената, затича по пътя и не спря, докато не стигна пристанището. Нощната смяна тъкмо си тръгваше и Хари с облекчение видя, че вуйчо му не е сред работниците.

Когато и последният докер си отиде, Хари бавно тръгна по кея и покрай редицата кораби. Забеляза, че на един комин гордо се мъдри буквата Б, и си помисли за приятеля си, който сигурно спеше дълбоко. Дали някога…

Запита се дали Стария Джак също не спи. Въпросът му намери отговора си, когато стигна до вагона и познатият глас каза:

— Не стой така, Хари, а влизай, че ще измръзнеш.

Хари отвори вратата — Стария Джак тъкмо палеше свещта, влезе и се стовари на седалката срещу него.

— Избяга ли? — попита Стария Джак.

Хари така се сепна от директния въпрос, че не отговори веднага.

— Да, избягах — призна накрая.

— И несъмнено идваш да ми кажеш защо си взел това паметно решение.

— Не го взех аз — отвърна Хари. — Друг го взе.

— Кой?

— Един Фишър.

— Учител или ученик?

— Префектът на спалното ми — каза Хари и трепна. После разказа на Стария Джак всичко, което се бе случило през първата му седмица в „Сейнт Бийд“.

Старецът отново го изненада, защото когато той завърши историята си, каза:

— Аз съм виновен.

— Но защо? — попита Хари. — Не бихте могли да ми помогнете повече.

— Напротив, бих могъл — отвърна Стария Джак. — Трябваше да те подготвя за онзи вид снобизъм, който никоя друга нация не може да имитира. Трябваше да посветя повече време на значението на училищната вратовръзка, отколкото на географията и историята. А вместо това се надявах, че нещата са се променили след войната, която трябваше да сложи край на всички войни. Явно това не важи за „Сейнт Бийд“. — Умисли се и дълго мълча, после попита: — И какво смяташ да правиш сега, момчето ми?

— Ще избягам. Ще се кача на първия кораб, който ме вземе — отвърна Хари.

— Добра идея — отбеляза Стария Джак. — Защо пък да не играеш точно по свирката на Фишър?

— Какво имате предвид?

— Нищо. Само това, че нищо няма да достави на Фишър по-голямо удоволствие от това да разкаже на приятелчетата си, че уличният никаквец е долен страхливец, но пък какво може да се очаква от сина на баща докер и майка сервитьорка?

— Но Фишър е прав. Не съм от класата му.

— Не, Хари, проблемът е, че Фишър вече разбира, че той не е от твоята класа и никога няма да бъде.

— Да не искате да кажете, че трябва да се върна там? — не повярва Хари.

— В крайна сметка решението си е изцяло твое — рече Стария Джак. — Но ако бягаш всеки път, когато се сблъскаш с разни Фишъровци по света, ще свършиш като мен. Един от масата, ако ми позволиш да цитирам директора.

— Но вие сте страхотен човек — каза Хари.

— Можеше и да бъда, ако не бях избягал, когато се сблъсках с моя Фишър — отвърна Стария Джак. — Предпочетох обаче лесния изход и мислех само за себе си.

— Но за кого другиго да мисля?

— Като начало, за майка си — рече Стария Джак. — Не забравяй всички жертви, която направи тя, за да ти осигури по-добър старт в живота, отколкото е мечтала някога. А също и за мистър Холкомби, който ще вини себе си, когато открие, че си избягал. Не забравяй и мис Мънди, която ходатайстваше за теб, упражняваше натиск и посвети безброй часове, за да е сигурна, че си достатъчно добър, за да спечелиш стипендията. И когато се стигне до претеглянето на всички „за“ и „против“, Хари, съветвам те да поставиш Фишър на едното блюдо на везната, а Барингтън и Дийкинс на другото, защото подозирам, че Фишър бързо ще стане абсолютно незначителен, докато Барингтън и Дийкинс със сигурност ще се окажат важни приятели за цял живот. Ако избягаш, те ще са принудени да слушат как Фишър непрекъснато им натяква, че не си бил човекът, за когото са те смятали.

Хари помълча известно време, после бавно се изправи.

— Благодаря, сър.

И без да каже нито дума повече, отвори вратата на купето и излезе.

Тръгна бавно по кея, гледаше огромните товарни кораби, които скоро щяха да отплават за далечни земи. Продължи да върви, докато не стигна до изхода от доковете, откъдето побягна към града. Когато стигна портала на училището, той вече беше отворен и часовникът над главния вход всеки момент щеше да удари осем.

Въпреки телефонното обаждане мистър Фробишър трябваше да отиде до директора и да докладва, че едно от момчетата му липсва. Когато погледна през прозореца на кабинета си, зърна Хари да се промъква между дърветата към пансиона. Момчето предпазливо отвори входната врата, докато проехтяваше последният удар на часовника, и се озова лице в лице с директора на пансиона.

— По-добре побързай, Клифтън — каза му мистър Фробишър. — Иначе ще изпуснеш закуската.

— Да, сър — отвърна Хари и се затича по коридора.

Стигна мензата точно преди вратите да се затворят и се настани между Барингтън и Дийкинс.

— За момент си помислих, че тази сутрин ще трябва сам да си лижа купата — каза Барингтън.

Хари избухна в смях.

Този ден не срещна Фишър и вечерта с изненада откри, че имат нов дежурен префект. За първи път от цяла седмица спа спокойно.