Джефри Арчър
Времето ще покаже (53)

51.

Хари вървеше по кея към „Девониън“. Малкият куфар в ръката му го караше да се чувства като ученик в първия учебен ден. Какъв ли ще е директорът? До Джайлс ли ще спи, или до Дийкинс? Дали няма да попадне на някой като Стария Джак? Ще има ли някой Фишър на борда?

Макар сър Уолтър да бе предложил да дойде с него и да го представи на капитана, Хари бе сметнал, че това няма да е най-добрият начин да спечели симпатиите на екипажа.

Спря за момент и се вгледа в древното корито, на което щеше да прекара следващия месец. Сър Уолтър му беше казал, че „Девониън“ е построен през 1913 г., когато в океаните все още господствали платноходите и моторизираният товарен кораб се смятал за последна дума на техниката. А сега, двайсет и шест години по-късно, не му оставаше много време преди да бъде изваден от употреба и да бъде закаран в онази част на пристанището, където нарязваха старите кораби за скрап.

Сър Уолтър беше намекнал също, че тъй като на капитан Хейвънс му оставала само една година до пенсия, собствениците сигурно щели да го бракуват заедно с кораба му.

По документи „Девониън“ имаше екипаж от трийсет и седем души, но както при много товарни кораби, това число не беше съвсем точно — готвачът и миячът, наети в Хонконг, не фигурираха в списъка, както и един-двама матроси, които бягаха от закона и нямаха желание да се връщат в родината си.

Хари бавно се качи по подвижния мост. Стигна края му и не помръдна, докато не получи разрешение да стъпи на палубата. След всичките години мотаене из пристанището познаваше много добре корабния правилник. Погледна към мостика и прие, че човекът, който е там, трябва да е капитан Хейвънс. Сър Уолтър му беше казал, че първият офицер на един търговски кораб е всъщност старши моряк, но на борда обръщението към него задължително е капитан. Капитан Хейвънс изглеждаше по-скоро на петдесет, отколкото на шейсет. Беше як мъж със загрубяло от морето лице и тъмна, късо подстригана брада, която наред с оплешивяващата глава го караше да прилича на Джордж V.

Щом забеляза Хари да чака в края на подвижния мост, капитанът каза нещо на стоящия до него помощник и слезе на палубата.

— Капитан Хейвънс — представи се отривисто. — Вие трябва да сте Хари Клифтън. — Ръкува се с Хари. — Добре дошли на борда на „Девониън“. Бяхте ми препоръчан.

— Трябва да ви предупредя, сър — започна Хари, — че това е първото ми…

— Известно ми е — каза Хейвънс по-тихо и мина на „ти“, — но по-добре да не го разгласяваш, ако не искаш престоят ти на кораба да се превърне в същински ад. И каквото и да правиш, не споменавай, че идваш от Оксфорд, защото повечето от тази шайка — той посочи работещите на палубата матроси — ще си помислят, че това е просто името на някой кораб. Ела. Ще ти покажа каютата на четвъртия офицер.

Хари тръгна след капитана; усещаше как поне десет чифта подозрителни очи следят всяко негово движение.

— На кораба има още двама офицери — продължи капитанът. — Главният машинист Джим Патерсън прекарва по-голямата част от живота си долу в машинното отделение, така че ще го виждаш само по време на хранене, при това не всеки път. Служи с мен вече четиринайсет години и честно казано, съмнявам се, че това старо корито ще успее да преполови дори Ламанша, та какво остава за Атлантическия океан, ако не е той да се справя с него. Третият офицер, Том Брадшоу, е на мостика. Той е при мен само от три години, така че още не си е отработил пътните. Не говори много за себе си, но който и да го е обучавал, със сигурност си е знаел работата, защото е страшно добър.

Хейвънс се вмъкна в един люк и заслиза по тясна стълба към долната палуба.

— Това е моята каюта — каза той, докато водеше Хари по коридора, — а тази е на мистър Патерсън. — Спря пред нещо, което приличаше на врата на килер. — Това е твоята. — Бутна вратата, но тя се отвори само на няколко сантиметра и се блъсна в тясно дървено легло. — Няма да влизам, защото няма да има място за двама ни. На леглото има дрехи. След като се преоблечеш, се качи на мостика. Отплаваме след по-малко от час. Излизането от пристанището вероятно ще е най-интересната част от пътуването, докато не стигнем Куба.

Хари се промуши през полуотворената врата и трябваше да я затвори след себе си, за да има достатъчно място, за да се преоблече. Провери нещата, които бяха оставени грижливо сгънати на койката — два дебели сини пуловера, две бели ризи, два чифта сини панталони, три чифта сини вълнени чорапи и платнени обувки с дебели гумени подметки. Наистина сякаш отново беше в училище. Всички неща имаха нещо общо — изглеждаха така, сякаш са били носени от доста хора преди него. Но пък бяха чисти. Той бързо се преоблече и разопакова багажа си.

Тъй като имаше само едно чекмедже, напъха малкия куфар с цивилните дрехи под леглото — единственото нещо, което идеално се побираше в каютата. Отвори вратата, промуши се в коридора и тръгна да търси стълбата. Намери я и отново се озова на палубата. Загледаха го още няколко чифта подозрителни очи.

— Мистър Клифтън — каза капитанът, когато Хари за първи път стъпи на мостика, — това е третият офицер Том Брадшоу, който ще изведе кораба в открито море веднага щом получим разрешение от пристанищните власти. Между другото, мистър Брадшоу, една от задачите ни по време на това пътуване е да научим това пале на всичко, което знаем, така че когато след месец се върне в Бристол, екипажът на „Резолюшън“ да го помисли за изпечен морски вълк.

Дори мистър Брадшоу да каза нещо, думите му бяха заглушени от две дълги изсвирвания на сирена. Хари беше чувал неведнъж този сигнал, показващ, че двата влекача са на място и са готови да измъкнат „Девониън“ от пристанището. Капитанът натъпка щипка тютюн в очуканата си лула, а мистър Брадшоу отговори на сигнала с двойно изсвирване на корабната сирена, за да потвърди, че са готови за заминаване.

— Готови за отплаване, мистър Брадшоу — каза капитан Хейвънс и драсна клечка кибрит.

Мистър Брадшоу махна покривалото от една месингова тръба и каза в нея:

— Всички двигатели бавно напред, мистър Патерсън. Влекачите са на място и готови да ни изведат от пристанището. — Говореше с лек американски акцент.

— Всички двигатели бавно напред, мистър Брадшоу — долетя глас през тръбата.

Хари загледа как екипажът изпълнява задачите си. Четирима, двама на носа и двама на кърмата, освобождаваха дебелите въжета от кнехтовете на кея. Други двама прибираха подвижния мост.

— Следете лоцмана — каза капитанът между две дръпвания. — Неговата работа е да ни изведе от пристанището. След като го направи, мистър Брадшоу ще поеме командването. Ако се окажете достатъчно добър, мистър Клифтън, може би ще ви бъде разрешено да заемете мястото му след около година, но не и преди да съм се пенсионирал и мистър Брадшоу да е поел командването.

Тъй като Брадшоу дори не направи опит да се усмихне, Хари не каза нищо и продължи да наблюдава работата на екипажа.

Беше изумен колко гладко става всичко. „Девониън“ с лекота се отдели от кея и с помощта на двата влекача бавно се насочи към изхода на пристанището, по река Ейвън и под висящия мост.

— Знаете ли кой е построил този мост, мистър Клифтън? — попита капитанът, като извади лулата от устата си.

— Айзъмбард Кингдъм Брунел, сър — отвърна Хари.

— А защо не е доживял до откриването му?

— Защото местният съвет останал без пари и той умрял преди завършването на моста.

Капитанът се намръщи.

— Остава да ми обясните, че е кръстен на ваше име — каза той и отново захапа лулата.

Не проговори, докато влекачите не стигнаха до остров Бари. Чуха се отново две дълги изсвирвания на сирени, влекачите освободиха въжетата си и обърнаха към пристанището.

„Девониън“ може и да беше старо корито, но Хари бързо разбра, че капитан Хейвънс и екипажът му много добре знаят как да се оправят с него.

— Поемете управлението, мистър Брадшоу — каза капитанът, когато на мостика се появи нов чифт очи, този път дръпнати. Собственикът им носеше две чаши горещ чай. — Лу, по време на плаването на мостика ще има трима офицери, така че се погрижи мистър Клифтън също да получава чай.

Китаецът кимна и изчезна под палубата.

След като светлините на пристанището изчезнаха зад хоризонта, вълните започнаха да стават все по-големи и по-големи и корабът се заклати от една страна на друга. Хейвънс и Брадшоу стояха разкрачени, сякаш бяха залепени за палубата, а Хари непрекъснато трябваше да се хваща за нещо, за да не се катурне. Когато китаецът се появи с трета чаша, Хари предпочете да не споменава на капитана, че чаят е студен и че майка му обикновено слага в него и захар.

Тъкмо започна да се чувства малко по-уверено и дори да се наслаждава на изживяването, капитанът каза:

— Няма какво да правите тук тази вечер, мистър Клифтън. По-добре слезте долу да подремнете. Явете се утре в седем и двайсет, за да поемете вахтата на закуска.

Хари отвори уста да възрази, но видя, че Брадшоу се подсмихва, така че каза:

— Лека нощ, сър.

Бавно се заклатушка към стълбата. Усещаше как с всяка стъпка го следят все повече и повече очи.

— Сигурно е пътник — каза нечий глас достатъчно високо, за да го чуе.

— Не, офицер е — обади се втори глас.

— Че каква е разликата?

Няколко мъже се разсмяха.

След като се върна в каютата си, Хари се съблече и легна на тясната дървена койка. Опита се да намери положение, при което хем да не падне, хем да не се блъска в стената при люлеенето на кораба. Не разполагаше дори с леген или люк, през който да повърне.

Мислите му отново се насочиха към Ема. Запита се дали още е в Шотландия, или се е върнала в Имението. А може би вече се бе установила в Оксфорд. Дали Джайлс щеше да се чуди къде е, или сър Уолтър вече му бе казал, че е отплавал и че ще постъпи на „Резолюшън“ веднага щом се върне в Бристол? И дали майка му щеше да се пита къде е изчезнал? Може би трябваше да наруши златното й правило и да я прекъсне по време на работа. Накрая си помисли за Стария Джак и изведнъж се почувства виновен, понеже си даде сметка, че няма да присъства на погребението му.

Нямаше откъде да знае, че собственото му погребение ще бъде преди това на Стария Джак.