Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Only Time Will Tell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Времето ще покаже

ИК „БАРД“ ООД, София, 2011

ISBN: 978-954-655-223-5

История

  1. — Добавяне

49.

Когато най-сетне събра сили да отвори безбройните писма, покриващи пода около вратата, Хари попадна на едно от секретарката на Стария Джак в Лондон.

Сохо Скуеър

Лондон

Сряда, 2 август, 1939 г.

Уважаеми мистър Клифтън,

Вероятно ще получите това писмо едва след като се върнете от медения си месец в Шотландия, но се питам дали капитан Тарант не е останал в Оксфорд след сватбата.

Той не се яви в службата в понеделник сутринта и никой не го е виждал, така че си помислих дали нямате представа как мога да се свържа с него.

С нетърпение очаквам отговор.

С уважение,

Филис Уотсън

Явно Стария Джак беше забравил да съобщи на мис Уотсън, че ще отиде до Бристол да прекара няколко дни със сър Уолтър и ясно да покаже, че макар да е станал причина за развалянето на сватбата и да е напуснал борда на компанията, си остава близък приятел на президента на „Барингтънс“. Тъй като в купчината неотворена поща нямаше второ писмо от мис Уотсън, Хари прие, че Стария Джак явно се е върнал на Сохо Скуеър и вече е на работното си място.

Прекара цялата сутрин в отговаряне на всяко писмо, което бе пренебрегнал; толкова много хора му изказваха съчувствието си и не беше тяхна вина, че му напомняха за нещастието му. Изведнъж реши, че трябва да се махне колкото се може по-далеч от Оксфорд. Вдигна телефона и помоли да го свържат с Лондон. Половин час по-късно телефонистката се обади и му каза, че номерът давал непрекъснато заето. След това опита да намери сър Уолтър в Барингтън Хол, но там телефонът само звънеше и звънеше. Разочарован, че не може да се свърже с никой от тях, Хари реши да последва една от максимите на Стария Джак — „Размърдай си четирибуквието и направи нещо полезно“.

Грабна куфара, който беше приготвил за медения си месец в Шотландия, слезе долу и каза на портиера, че заминава за Лондон и няма да се върне до началото на семестъра.

— Ако ме търси Джайлс Барингтън — добави, — моля да му съобщите, че съм отишъл да работя за Стария Джак.

— Стария Джак — повтори портиерът и си записа името на хвърчащо листче.

По пътя към Падингтън Хари прочете в „Таймс“ за последните официални контакти между Лондон и Берлин. Започваше да си мисли, че мистър Чембърлейн е единственият, който все още вярва във възможността да се постигне мир. „Таймс“ предсказваше, че Великобритания ще се окаже въвлечена във война в близките дни и че премиерът не може да се надява да запази поста си, ако германците не обърнат внимание на ултиматума му и нахлуят в Полша.

По-нататък Гръмовержеца изказваше предположение, че в крайна сметка ще се стигне до формирането на коалиционно правителство, водено от външния министър лорд Халифакс (достоен човек), а не от първия лорд на Адмиралтейството Уинстън Чърчил (непредвидим и сприхав). Въпреки очевидната неприязън на пресата към Чърчил Хари смяташе, че точно в този момент Великобритания не се нуждае от „достоен човек“, а от човек, който не се страхува да натрие носа на нахалника.

Когато слезе от влака на Падингтън, видя десетки, дори стотици униформени мъже и младежи. Вече беше решил в кои части да постъпи веднага след обявяването на войната. Докато се качваше в автобуса до Пикадили, през ума му мина мрачната мисъл, че ако загине, докато служи на страната си, ще реши всички семейни проблеми на Барингтънови — с изключение на един.

Опашката имигранти пред сградата на Сохо Скуеър изглеждаше още по-дълга и окаяна. Докато се качваше към третия етаж, неколцина бегълци отново се дръпнаха да му направят път, предполагайки, че е някой от служителите. Хари се надяваше, че в следващия час ще стане такъв.

Стигна третия етаж и влезе в кабинета на мис Уотсън. Откри я да попълва формуляри, да издава пътни листа, да урежда настаняване и да дава малки суми на отчаяни хора. Когато го видя, лицето й грейна.

— Кажи ми, че капитан Тарант е с теб — бяха първите й думи.

— Не е — отвърна Хари. — Мислех, че вече се е върнал в Лондон. Именно затова съм тук. Питах се дали нямате нужда от още служители.

— Много мило от твоя страна, Хари — каза тя, — но най-полезното, което можеш да направиш за мен, е да откриеш капитан Тарант. Без него работата изобщо не върви.

— Последната ми информация е, че е отседнал при сър Уолтър Барингтън в дома му в Глостър, но това бе най-малко преди две седмици.

— Не сме го виждали, откакто замина за Оксфорд за сватбата ви — каза мис Уотсън, докато се опитваше да успокои още двама имигранти, които не знаеха нито дума английски.

— Някой да е звънял в апартамента му да провери дали не е там? — попита Хари.

— Няма телефон, а и аз не съм се прибирала вкъщи вече не помня откога — отвърна мис Уотсън и кимна към огромната опашка.

— Къде живее той? — попита Хари.

— Жилищен блок „Принц Едуард“ на Ламбет Уолк, апартамент двайсет и три. Вземи автобус единайсет до Ламбет, след това питай. И благодаря, Хари.

Хари се обърна и тръгна към стълбите. Нещо не беше наред. Стария Джак никога не би напуснал поста си, без да обясни причината на мис Уотсън.

— Забравих да попитам: как мина меденият ти месец? — извика тя след него.

Хари реши, че е достатъчно далеч, че да не я е чул.

Върна се на Пикадили и се качи в двуетажен автобус, претъпкан с войници. Минаха по Уайтхол, който бе пълен с офицери, после през площада на Парламента, където огромна тълпа чакаше някакви новини от Камарата на представителите. Автобусът продължи през Ламбет Бридж и когато стигнаха Албърт Ембанкмънт, Хари слезе.

Едно вестникарче, което крещеше: „Великобритания очаква отговора на Хитлер“, му каза да тръгне по втората пряка вляво, после по третата вдясно и добави презрително:

— Всички знаят къде е Ламбет Уолк.

Хари се затича, сякаш го гонеха, и не спря, докато не стигна жилищния блок. Беше толкова занемарен и разнебитен, че се запита на кой ли принц Едуард е кръстен. Отвори вратата, която едва ли щеше да оцелее още дълго на пантите си, и бързо изкачи стъпалата, като ловко стъпваше между боклуците, които не бяха събирани от дни.

Стигна втория етаж, спря пред апартамент 23 и почука на вратата, но отговор не последва. Почука отново, този път по-силно, но отново никой не отговори. Изтича надолу по стълбите да намери някой, който работи в сградата. В сутерена откри старец, настанен в по-древен и от него стол: пушеше ръчно свита цигара и прелистваше „Дейли Мирър“.

— Виждали ли сте капитан Тарант? — остро попита Хари.

— Не и през последните две седмици, сър — отвърна старецът, скочи на крака и едва не зае стойка „мирно“.

— Имате ли ключ за апартамента му?

— Да, сър, но имам право да го използвам единствено при спешни случаи.

— Уверявам ви, че случаят е спешен — каза Хари, обърна се и се втурна обратно нагоре, без да чака отговора му.

Старецът го последва, макар и не така бързо. Когато го настигна и отключи, Хари бързо обиколи стаите, но от Стария Джак нямаше и следа. Последната врата, пред която спря, беше затворена. Почука леко, опасявайки се от най-лошото. Когато не последва отговор, предпазливо отвори, но видя само прилежно оправено легло. Да не би приятелят му все още да беше при сър Уолтър?

Благодари на портиера, излезе на улицата и спря такси, тъй като не искаше да губи време в непознатия град.

— До гара Падингтън. Бързам.

— Всички бързат напоследък — отбеляза шофьорът, докато потегляше.

След двайсет минути Хари стоеше на перон 6, но до заминаването на влака оставаха още петдесет минути. Използва времето да си купи сандвич и чай („Имаме само със сирене, сър“) и да телефонира на мис Уотсън, за да й каже, че Стария Джак не се е връщал в апартамента си. Ако изобщо беше възможно, тя звучеше още по-изтормозено, отколкото при срещата им.

— Заминавам за Бристол — каза й Хари. — Ще звънна веднага щом го открия.

Докато влакът излизаше от столицата през изпълнените с пушек предградия, Хари реши, че няма друг избор, освен да отиде направо в кабинета на сър Уолтър на пристанището, дори това да означаваше да се натъкне на Хюго Барингтън. Намирането на Стария Джак определено бе по-важно от всичко друго.

Най-сетне влакът влезе в Темпъл Мийдс. Хари знаеше двата автобуса, които трябва да вземе, без да му се налага да пита вестникарчето на ъгъла, крещящо с пълно гърло: „Великобритания очаква отговора на Хитлер“. Същото заглавие, но този път с бристолски акцент. След половин час Хари беше на портала и каза на пазача:

— Имам среща със сър Уолтър.

— Разбира се, сър. Знаете ли как да стигнете до кабинета му?

— Да, благодаря — отвърна Хари.

Тръгна бавно към сградата, в която не бе влизал никога. Замисли се какво ли ще направи, ако се озове лице в лице с Хюго Барингтън, преди да е стигнал до вратата на сър Уолтър.

С облекчение видя, че ролс-ройсът на президента е паркиран на обичайното място; още по-голямо бе облекчението му, че от лъскавото „Бугати“ на Хюго Барингтън няма и следа. И тъкмо преди да влезе в Барингтън Хаус, погледна към железопътния вагон. Възможно ли бе? Обърна се и закрачи към „вагонетката“, както се изразяваше Стария Джак след втората чаша уиски.

Почука леко по стъклото, сякаш отиваше на посещение във величествен дом. Не се появи иконом, така че той отвори вратата и се качи. Тръгна по коридора към първа класа и го откри, седнал на обичайното си място.

Това бе първият път, когато Хари видя Стария Джак да носи кръста „Виктория“.

Седна срещу приятеля си и си припомни първия път, когато бе седял тук. Сигурно беше на около пет, краката му не достигаха пода. После си помисли за нощта, когато бе избягал от „Сейнт Бийд“ и мъдрият стар джентълмен го бе убедил да се върне навреме за закуска. Спомни си как Стария Джак бе дошъл да чуе солото му в църквата, когато гласът му започна да мутира. Как бе казал пренебрежително, че това е дребна пречка. А след това дойде денят, когато научи, че не е успял да спечели стипендия за Бристолската гимназия, което беше сериозен провал. Въпреки неуспеха му Стария Джак му беше подарил часовника „Ингерсол“, който носеше и до днес. През последната година в училището Стария Джак беше дошъл от Лондон да го гледа в ролята на Ромео и Хари го бе запознал с Ема. И никога нямаше да забрави деня, когато Джак седеше на сцената като настоятел на училището и гледаше как Хари получава наградата по английски.

А сега Хари никога нямаше да може да му благодари за безбройните приятелски постъпки през годините и за помощта, за която нямаше как да се отплати. Взираше се в човека, когото беше обичал и за когото бе смятал, че никога няма да умре. Докато двамата седяха в първа класа, слънцето на младостта му залезе.