Джефри Арчър
Времето ще покаже (14)

12.

Опитите на Мейзи да си намери работа се оказаха сложни, донякъде поради факта, че неотдавна правителството бе издало директива към всички работодатели да наемат служили в армията мъже, преди да търсят други кандидати. Това бе част от обещанието на Лойд Джордж, че британските войници ще се върнат у дома в страна, достойна за герои.

Макар че след всеотдайната си служба във фабриките за муниции по време на войната жените над трийсет получиха право да гласуват на последните избори, когато ставаше дума за работа в мирно време, те оставаха на края на опашката. Мейзи реши, че най-добрият й шанс е да потърси работа, за каквато мъжете не биха си помислили, или защото смятат, че е много тежка, или защото заплащането е мизерно. С тази нагласа се нареди пред сградата на най-големия работодател в града „У. Д. & Х. О. Уилс“ и когато редът й дойде, попита служителя:

— Вярно ли е, че търсите хора за опаковане в цигарената фабрика?

— Да, но си много млада, миличка — отговори й той.

— На двайсет и две съм.

— Много си млада — повтори той. — Ела пак след две-три години.

Мейзи се върна на Стил Хаус Лейн навреме, за да подели с Хари и майка си купа пилешка супа и по филия хляб от миналата седмица.

На следващия ден се нареди на още по-дългата опашка пред търговците на вино „Харви“. Когато три часа по-късно редът й дойде, някакъв мъж с колосана бяла яка и тънка черна вратовръзка й каза, че наемали само кандидати с опит.

— И как мога да събера опит? — попита Мейзи, като се мъчеше гласът й да не звучи отчаяно.

— Като се включите в програмата ни за обучение.

— В такъв случай се включвам — каза тя на колосаната яка.

— На колко сте години?

— На двайсет и две.

— Твърде сте възрастна.

Мейзи повтори всяка дума от едноминутното интервю на майка си, докато деляха още по-оскъдна порция от същата тенджера и крайчето от същия самун.

— Винаги можеш да опиташ на пристанището — каза майка й.

— Какво имаш предвид, мамо? Да се запиша за докер ли?

Майката на Мейзи не се разсмя, но пък и Мейзи не помнеше кога се е смяла за последно.

— Там винаги има работа за чистачки — каза тя. — И Бог знае, че са ти длъжници.

На следващата сутрин Мейзи беше будна и облечена много преди слънцето да изгрее и тъй като нямаше закуска, тръгна гладна по дългия път към пристанището.

Когато пристигна, каза на човека при портала, че търси работа като чистачка.

— Обърнете се към мисис Нетълс — каза той и кимна към голямата тухлена сграда, в която едва не беше влязла така неотдавна. — Тя се занимава с наемане и уволняване на чистачки.

Човекът явно не я помнеше от предишното й идване.

Мейзи тръгна плахо към сградата и спря, защото върволица елегантно облечени мъже с шапки, палта и чадъри тъкмо влизаха през двойната врата.

Стоеше вцепенена, трепереше от студения въздух и се опитваше да събере кураж да ги последва. Видя една жена с престилка да влиза през друга врата отстрани на сградата и забърза след нея.

— Какво искате? — попита с подозрение жената, когато Мейзи я настигна.

— Търся работа.

— Добре — каза жената. — Ще се намери работа за младо момиче. Идете при мисис Нетълс — добави тя и посочи малка врата, която можеше да се обърка с врата на шкаф за метли.

Мейзи отиде до нея и почука.

— Влизайте — обади се уморен глас.

Мейзи отвори вратата и се озова пред жена на възраст колкото майка й, седнала на единствения стол и заобиколена от кофи, парцали и няколко големи калъпа сапун.

— Казаха ми да се явя при вас, ако търся работа.

— Правилно са ви казали. Стига да искате да си скършите гърба от работа дълги часове за мизерни пари.

— Какви са часовете и какво е плащането? — попита Мейзи.

— Можете да започнете в три сутринта и да приключвате към седем, преди писарушките да се явят в излизаните си кабинети. Или можете да започнете в седем вечерта и да работите до полунощ, както си решите. Плащането е едно и също — по шест пенса на час.

— Ще взема и двете смени — каза Мейзи.

— Добре. Елате довечера в седем и ще ви обясня какво и как. Аз съм Вера Нетълс. Вие как се казвате?

— Мейзи Клифтън.

Мисис Нетълс я изгледа, отиде до вратата и я отвори.

— Тук няма работа за вас, мисис Клифтън.

 

 

През следващия месец Мейзи се опита да си намери работа в магазин за обувки, но управителят не смяташе, че може да назначи жена с продупчени обувки; в един галантериен магазин, където интервюто приключи веднага щом откриха, че не може да смята; и в една цветарница, където не искаха да наемат продавачка, която никога не е имала градина. В отчаянието си Мейзи си потърси работа като сервитьорка в местната кръчма, но собственикът й отказа с обяснението, че циците й били малки.

В неделя Мейзи коленичи пред олтара в „Рождество Христово“ и помоли Бог за помощ.

Помощта се яви в лицето на мис Мънди, която каза на Мейзи, че има приятелка, собственичка на кафене на Броуд стрийт, която търсела сервитьорка.

— Но аз нямам никакъв опит — каза Мейзи.

— Това може да се окаже предимство — отвърна мис Мънди. — Мис Тили е много особена и предпочита да обучава персонала си по свой начин.

— Може да реши, че съм твърде стара или прекалено млада.

— Не си нито твърде стара, нито прекалено млада — каза мис Мънди. — И бъди сигурна, че не бих ти казала за тази работа, ако не смятах, че ставаш за нея. Трябва обаче да те предупредя, Мейзи, че мис Тили е много взискателна относно точността. Иди в кафенето утре преди осем часа. Закъснееш ли, това ще е не само първото впечатление, което ще направиш, но и последното.

На следващата сутрин в шест сутринта Мейзи стоеше пред кафенето на Тили и два часа не помръдна. В осем без пет някаква пухкава елегантно облечена жена на средна възраст с прибрана на кок коса и очила за четене, кацнали на върха на носа й, обърна табелката „ЗАТВОРЕНО“ на „ОТВОРЕНО“ и пусна премръзналата Мейзи вътре.

— Имате работата, мисис Клифтън — бяха първите думи на новата й шефка.

 

 

Хари оставаше на грижите на баба си, докато Мейзи беше на работа. Макар да й плащаха само девет пенса на час, тя можеше да задържа половината си бакшиш, така че в края на добра седмица докарваше в къщата до три паунда. Имаше и един неочакван бонус. След като в шест вечерта табелката „ОТВОРЕНО“ се обръщаше на „ЗАТВОРЕНО“, мис Тили позволяваше на Мейзи да вземе за вкъщи останалата храна. Никой клиент не биваше да произнася думата „вчерашна“.

След половин година мис Тили беше толкова доволна от напредъка на Мейзи, че й повери грижите за собствените си осем маси, а след още половин година някои от редовните посетители настояваха да ги обслужва именно Мейзи. Мис Тили реши проблема, като увеличи масите й на дванайсет и вдигна заплатата й на един шилинг на час. При две заплащания седмично Мейзи отново успя да си върне годежния пръстен и сватбената халка, а сребърната цедка за чай отново се появи на обичайното си място.

 

 

Ако Мейзи трябваше да е честна, освобождаването на Стан за добро поведение след година и половина събуди у нея смесени чувства.

Хари, който вече беше на три и половина, трябваше да се върне в стаята на майка си и Мейзи се опитваше да не мисли колко спокойно беше, докато Стан го нямаше.

Изненада се, когато брат й си върна старата работа на доковете, сякаш нищо не се беше случило. Това само я убеди, че той знае много повече за изчезването на Артър, отколкото казва, независимо колко го притискаше. Веднъж, когато прекали с настояването, дори я удари. Макар че на следващата сутрин мис Тили се престори, че не забелязва синината около окото й, някои от клиентите не бяха така дискретни и затова Мейзи никога повече не повдигна въпроса пред брат си. А всеки път, когато Хари питаше за баща си, Стан се придържаше към семейната практика и казваше:

— Баща ти умря във войната. Бях до него, когато го улучи куршумът.

 

 

Мейзи прекарваше колкото може повече от свободното си време с Хари. Мислеше си, че след като тръгне в „Мериууд“, животът й ще стане много по-лек. Воденето на Хари до училището обаче означаваше допълнителни разходи за билети за трамвая, за да не закъснее за работа. Следобед си взимаше почивка, за да може да го вземе от училище. След като му наливаше чай, го оставяше на грижите на баба му и се връщаше на работа.

Хари ходеше на училище само от няколко дни, но по време на седмичната баня Мейзи забеляза по гърба му следи от пръчка.

— Кой те би? — остро попита тя.

— Директорът.

— Защо?

— Не знам, мамо.

Когато видя шест нови белега, преди да са избледнели старите, Мейзи отново разпита Хари, но и този път той не й каза. При третото появяване на белезите тя си облече палтото и тръгна към начално училище „Мериууд“ с намерението да каже на учителя му какво мисли за него.

Мистър Холкомби изобщо не беше такъв, какъвто си го представяше. На първо място, едва ли бе много по-възрастен от нея и стана, когато тя влезе — нещо, което изобщо не бе характерно за учителите, каквито ги помнеше от своите години в „Мериууд“.

— Защо директорът бие сина ми? — рязко попита тя, преди мистър Холкомби да успее да й предложи да седне.

— Защото непрекъснато бяга, мисис Клифтън. Изчезва веднага след сутрешния сбор и се връща следобед за футболния мач.

— И къде прекарва деня?

— На пристанището, предполагам — отвърна мистър Холкомби. — Може би вие ще можете да ми обясните защо.

— Защото вуйчо му работи там, а той непрекъснато обяснява на Хари, че училището е загуба на време, понеже рано или късно ще постъпи на работа при Барингтън.

— Надявам се това да не стане — рече мистър Холкомби.

— Защо? — попита Мейзи. — Работата беше достатъчно добра за баща му.

— Може би. Но няма да е достатъчно добра за Хари.

— Какво искате да кажете? — възмути се Мейзи.

— Хари е умно дете, мисис Клифтън. Много умно. Ако успеете да го убедите да идва редовно на училище, може да пожъне големи успехи.

Мейзи изведнъж се запита дали някога ще разбере кой от двамата мъже в живота й е истинският баща на Хари.

— Някои умни деца откриват какви заложби имат едва след като напуснат училище — продължи мистър Холкомби, — и после прекарват остатъка от живота си, съжалявайки за пропилените години. Искам да съм сигурен, че Хари няма да попадне в тяхната категория.

— Какво да направя? — попита Мейзи и най-сетне седна.

— Убедете го да влиза в часовете и да не ходи на доковете всеки ден. Кажете му колко ще се гордеете, ако се представя добре в клас, а не само на футболното игрище — което, ако случайно не знаете, мисис Клифтън, не е стихията му.

— Стихия?

— Извинете. Но дори Хари вече би трябвало да знае, че никога няма да попадне в училищния отбор, още по-малко в „Бристол Сити“.

— Ще направя всичко по силите си — обеща Мейзи.

— Благодаря, мисис Клифтън — каза мистър Холкомби, докато тя ставаше да си тръгне. — Ако успеете да го убедите, не се съмнявам, че в дългосрочен план това ще е много по-ефективно от пръчката на директора.

От този ден Мейзи започна да проявява много по-голям интерес към онова, което е правил Хари в училище. Харесваше й да слуша разказите му за мистър Холкомби и на какво го е учил през деня и тъй като белезите вече не се появяваха, прие, че синът й е престанал да бяга. Но една вечер, преди да си легне, Мейзи провери спящото си дете и откри, че белезите отново са тук, по-червени и по-дълбоки от предишните. Нямаше нужда да отива при мистър Холкомби, защото той намина през кафенето на следващия ден.

— Успя да издържи часовете ми цял месец — каза мистър Холкомби. — А после отново изчезна.

— Не знам какво да направя — безпомощно рече Мейзи. — Вече спрях джобните му и му казах да не очаква нито пени от мен, ако не ходи на училище. Истината е, че вуйчо му Стан има много по-голямо влияние върху него от мен.

— Още по-жалко — отбеляза мистър Холкомби. — Все пак може би намерих решение на нашия проблем, мисис Клифтън. Само че то няма надежда да се сбъдне без пълното ви съдействие.

 

 

Мейзи прие, че няма да се омъжи отново, макар да бе само на двайсет и шест. В края на краищата вдовиците с деца за полите не бяха особено голяма примамка, след като навсякъде беше пълно със свободни момичета. Фактът, че продължаваше да носи пръстените си от годежа и сватбата, може би намаляваше още повече предложенията, които получаваше в кафенето, макар че един-двама продължаваха да правят опити. Не броеше милия стар мистър Крадик, който просто харесваше да държи ръката й.

Мистър Аткинс беше един от редовните клиенти на мис Тили и обичаше да сяда на една от масите, обслужвани от Мейзи. Отскачаше повечето сутрини, винаги поръчваше чисто кафе и парче плодов кейк. За изненада на Мейзи, след като веднъж плати сметката си, той я покани на кино.

— Грета Гарбо в „Плът и дявол“ — каза той с надеждата, че ще прозвучи по-съблазнително.

Това не бе първият път, когато някой клиент я канеше да излязат, но Аткинс бе първият млад и добре изглеждащ мъж, проявяващ интерес към нея.

Досега редовният й отговор успяваше да отблъсне и най-настоятелните ухажори.

— Много мило от ваша страна, мистър Аткинс, но предпочитам да прекарвам свободното си време със сина си.

— Нима не можете да направите изключение поне за една вечер? — попита той. Явно нямаше намерение да се отказва лесно като другите.

Мейзи бързо погледна лявата си ръка — беше свалила годежния пръстен преди доста време и вече изобщо не личеше, че го е носила.

Чу се да казва отново: „Много мило от ваша страна, мистър Аткинс“, след което се съгласи да се срещнат в четвъртък вечерта, след като сложи Хари да спи.

— Казвайте ми Еди — каза той и остави шест пенса бакшиш.

Мейзи бе впечатлена, когато Еди пристигна с „Флатноуз Морис“ да я откара до киното. И за нейна изненада единственото, което направи той, докато седяха на задния ред, бе да гледа филма. Тя нямаше да възрази, ако я беше прегърнал през рамото. Всъщност мислеше си докъде да му позволи да стигне на първата среща.

След спускането на завесата органът засвири и всички се изправиха, за да изпеят националния химн.

— Да пийнем нещо? — попита я Еди, докато излизаха.

— Трябва да се върна, преди трамваите да са спрели.

— Мейзи, не е нужно да се тревожиш за трамваите, щом си с Еди Аткинс.

— Добре, но за малко — съгласи се тя и той я поведе към сладкарницата от другата страна на улицата.

— С какво се занимаваш, Еди? — попита Мейзи, когато той сложи на масата две оранжади.

— В развлекателния бизнес съм — отговори той, но не се впусна в подробности. — Не е нужно да питам ти с какво се занимаваш, нали?

След втората оранжада си погледна часовника и каза:

— Утре трябва да ставам рано, така че е по-добре да те откарам до вас.

По пътя към Стил Хаус Лейн Мейзи му разказа за Хари и как се надява синът й да постъпи в хора на „Рождество Христово“. Еди като че ли проявяваше искрен интерес и когато колата спря пред номер 27, тя го зачака да я целуне. Той обаче просто слезе, отвори й вратата и я изпрати до стъпалата.

Мейзи седна в кухнята и разказа на майка си всичко, което се бе случило — по-точно не се бе случило — тази вечер. Единственото, което каза баба, бе:

— Каква му е играта?