Джефри Арчър
Времето ще покаже (24)

22.

Училището е най-щастливото време от живота, твърдеше Р. С. Шериф^[1], но опитът на Хюго Барингтън не беше такъв. Въпреки това имаше чувството, че на сина му Джайлс учението ще му дойде „по-отръки“, както се изрази баща му.

Опита се да не си спомня какво се бе случило през първия му ден в училище преди двайсет и четири години. Отидоха до „Сейнт Бийд“ с лъскав файтон — той, баща му, майка му и по-големият му брат Николас, който тъкмо бе направен училищен капитан. Хюго избухна в сълзи, когато някаква друга гнида го попита най-невинно вярно ли е, че дядо му е бил докер. Сър Уолтър се гордееше, че баща му „сам се издърпал за тирантите“, но при осемгодишните първото впечатление си остава най-дълбоко. „Дядо бил докер. Дядо бил докер! Плачи, бебчо! Плачи, бебчо!“ — скандираше цялото спално помещение.

Днес синът му Джайлс щеше да пристигне в „Сейнт Бийд“ с ролс-ройса на сър Уолтър Барингтън. Хюго искаше да откара сина си със собствената си кола, но баща му не искаше и да чуе. „Три поколения Барингтънови са учили в «Сейнт Бийд» и Итън. Внук ми трябва да пристигне със стил“ — заяви той.

Хюго не посочи на баща си, че все още никой не е предложил на Джайлс място в Итън и че е напълно възможно момчето да има собствени идеи къде предпочита да учи. „Да не дава господ — все едно чу гласа на баща си. — Собствените идеи намирисват на бунт, а бунтовете трябва да се потушават.“

Джайлс не беше продумал, откакто излезе от къщата, макар че през последния един час майка му не беше престанала нито за миг да се суети около единствения им син. Ема се беше разплакала, когато й казаха, че няма да дойде с тях, а Грейс (още едно момиче; нямаше да си прави труда да опитва отново) се вкопчи в ръката на бавачката и им махаше от горното стъпало, докато се отдалечаваха.

По-важни неща от женската част от семейството вълнуваха Хюго, докато колата бавно минаваше по тесните пътища към града. Дали щеше да види за първи път Хари Клифтън? Дали щеше да го приеме като другия син, когото бе искал, но никога нямаше да има, или от самото начало щеше да се убеди твърдо, че момчето не може да е негово?

Трябваше да внимава и да избягва майката на Клифтън. Дали изобщо щеше да я познае? Неотдавна беше научил, че работи като сервитьорка в Палмовия салон на хотел „Роял“, където ходеше често, когато имаше делови срещи в града. Сега се налагаше да се ограничи с редки посещения привечер, при това едва след като се увери, че работното й време е свършило.

Братът на Мейзи Стан Танкок беше освободен от затвора, след като излежа половината от тригодишната си присъда. Хюго така и не разбра какво се е случило с детектив инспектор Блейкмор, но след онази вечеря не го видя повече. По време на процеса срещу Танкок показания даде някакъв млад сержант, който явно не се съмняваше кой е виновникът.

След като Танкок се озова на сигурно място зад решетките, приказките около съдбата на Артър Клифтън бързо секнаха. В бизнес, в който смъртта е нещо обичайно, Артър Клифтън се превърна в поредната единица от статистиката и след половин година лейди Харви гордо пусна на вода „Мейпъл Лийф“^[2].

Когато представиха последните сметки пред борда, се оказа, че „Барингтънс“ са излезли от проекта със загуба от 13 712 паунда. Хюго не предложи и в бъдеще да се занимават с корабостроене, а сър Уилям никога не отвори дума по темата. През следващите години компанията се върна към традиционния си бизнес на спедитор и продължи да жъне нови и нови успехи.

След като Стан беше откаран в местния затвор, Хюго реши, че повече никога няма да чуе за него. Малко преди освобождаването на Танкок обаче заместник-началникът на Бристолския затвор се обади на мис Потс и помоли за среща. Когато се видяха, заместникът помоли Барингтън да върне Танкок на старото му място, в противен случай нямало почти никаква надежда да си намери работа. Отначало Хюго остана доволен да чуе това, но след като се позамисли, промени решението си и прати главния си бригадир Фил Хаскинс да посети Танкок в затвора и да му каже, че ще си върне работата, но при едно условие — никога повече да не споменава името Артър Клифтън. Направи ли го, да си обира крушите и да си търси препитание другаде. Танкок беше приел предложението с благодарност и през годините ставаше все по-ясно, че спазва своята част от уговорката.

Ролс-ройсът спря пред портала на „Сейнт Бийд“ и шофьорът побърза да отвори задната врата. Доста хора се обърнаха да ги погледнат, било с възхищение, било със завист.

Джайлс явно не се радваше на това внимание и бързо се отдалечи, сякаш не искаше да има нищо общо нито с шофьора, нито с родителите си. Майка му го догони, наведе се и му вдигна чорапите, след което прегледа за последен път ноктите му. През това време Хюго се взираше в лицата на безбройните деца и се питаше дали моментално ще познае момчето, което не бе виждал никога.

И изведнъж го видя — вървеше нагоре по склона само, без майка или баща. Погледна зад него и забеляза някаква жена, която гледаше след детето — жена, която никога нямаше да забрави. Сигурно и двамата се питаха дали Хюго изпраща един или двама синове на първия им учебен ден в „Сейнт Бийд“.

 

 

Когато Джайлс се разболя от дребна шарка и трябваше да прекара няколко дни в лечебницата, баща му си даде сметка, че това е шансът му да докаже, че Хари Клифтън не е негов син. Не каза на Елизабет, че смята да ходи на свиждане на Джайлс, тъй като не искаше тя да се мотае наоколо, докато задава на старшата медицинска сестра един на пръв поглед невинен въпрос.

След като бе приключил със сутрешната поща, Хюго каза на мис Потс, че ще се отбие до „Сейнт Бийд“ да види сина си и да не го чака в близките два часа. Замина за града и паркира пред Фробишър Хаус. Много добре помнеше къде е лечебницата, тъй като самият той бе неин редовен посетител, докато пребиваваше в училището.

Джайлс седеше в леглото и му мереха температурата. Лицето му грейна, щом го видя.

Старшата медицинска сестра стоеше до леглото и гледаше показанията на пациента си.

— Паднала е до трийсет и седем и две. Няма да изпуснете първия урок в понеделник сутринта, млади човече — заяви тя, докато тръскаше термометъра. — Мистър Барингтън, ще ви оставя, за да прекарате малко време насаме със сина си.

— Благодаря, сестро — отвърна Хюго. — Възможно ли е да поговоря с вас на излизане?

— Разбира се, мистър Барингтън. Ще съм в кабинета си.

— Не ми изглеждаш чак толкова зле, Джайлс — отбеляза Хюго, след като сестрата излезе.

— Добре съм, папа. Честно казано, надявах се, че сестрата ще ме пусне в събота сутринта, за да мога да играя с отбора.

— Ще поговоря с нея на излизане.

— Благодаря, папа.

— Е, как вървят нещата?

— Не толкова зле — отвърна Джайлс. — Но само защото деля един кабинет с двете най-умни момчета в класа.

— И кои са те? — попита баща му, изпълнен с ужас от предстоящия отговор.

— Единият е Дийкинс, най-умното момче в училището. Другите дори не говорят с него, понеже го мислят за зубрач. Най-добрият ми приятел обаче е Хари Клифтън. Той също е много умен, но не чак колкото Дийкинс. Сигурно си го чувал да пее в хора. Сигурен съм, че ще го харесаш.

— Но Клифтън не е ли син на някакъв докер? — попита Хюго.

— Да. И също като дядо, той не крие този факт. Но откъде знаеш това, папа?

— Мисля, че имаше някакъв Клифтън, който работеше за компанията. — Хюго вече съжаляваше, че се е изпуснал.

— Това трябва да е било много преди твоето време, папа — каза Джайлс. — Баща му бил убит във войната.

— Кой ти каза? — попита Хюго.

— Майката на Хари. Тя е сервитьорка в хотел „Роял“. Отидохме там на чай за рождения му ден.

На Хюго му се искаше да попита кога е бил рожденият ден на Клифтън, но се страхуваше, че ще прекали с въпросите.

— Много поздрави от майка ти — смени темата той. — Мисля, че в близките дни ще дойде да те види с Ема.

— Гадост. Само това ми трябваше — рече Джайлс. — Дребна шарка и посещение от ужасната ми сестра.

— Не е чак толкова зле — разсмя се баща му.

— Още по-зле е — отвърна Джайлс. — И имам чувството, че Грейс няма да е много по-различна. Папа, те трябва ли да идват с нас на ваканцията?

— Да, разбира се.

— Питах се дали Хари Клифтън може да дойде с нас в Тоскана това лято. Никога не е бил в чужбина.

— Не — отсече Хюго малко по-твърдо от нужното. — Ваканциите са изключително за семействата, не да се делят с непознати.

— Но Хари не е непознат — възрази Джайлс. — Той е най-добрият ми приятел.

— Не — повтори Хюго. — И точка по въпроса.

Джайлс го погледна разочаровано.

— Е, какво искаш за рождения си ден, момчето ми? — побърза да попита Хюго, та отново да смени темата.

— Най-новото радио — без колебание отвърна Джайлс. — Модел „Робъртс Рилайабъл“.

— Разрешено ли е да имате радиоприемници в училище?

— Да, но можем да ги пускаме само през уикендите — отвърна Джайлс. — Ако те хванат да слушаш след изгасването на светлините или през седмицата, ще ти го конфискуват.

— Ще видя какво мога да направя. Ще си идваш ли за рождения ден?

— Да, но само за чай. Трябва да се върна в училище навреме за самостоятелната подготовка.

— В такъв случай ще се опитам да намина — каза Хюго. — Сега ще тръгвам. Искам да поговоря и със старшата сестра.

— Не забравяй да я попиташ дали ще ме пусне в събота сутринта — напомни му Джайлс, докато баща му излизаше, за да се погрижи за истинската цел на посещението си.

 

 

— Много се радвам, че успяхте да се отбиете, мистър Барингтън. Това ще ободри Джайлс до края на заболяването му — каза старшата сестра, след като Хюго влезе в кабинета й. — Но както сам виждате, той вече е почти здрав.

— Да, и се надява, че ще го пуснете в събота сутринта, за да може да излезе на игрището.

— Сигурна съм, че е възможно — отвърна сестрата. — Казахте, че искате да говорим за нещо друго?

— Да, сестро. Както знаете, Джайлс страда от далтонизъм. Просто исках да попитам дали това му създава някакви трудности.

— Никакви, за които да ми е известно — отговори сестрата. — А и да има някакви, със сигурност не му пречат да удря червена топка през зелено игрище, докато не стигне до бялата черта.

Барингтън се разсмя, след което продължи със следващите добре премислени думи.

— Когато аз бях в „Сейнт Бийд“, често ми се подиграваха, защото бях единственото момче с далтонизъм.

— Бъдете сигурен, че никой не се подиграва ни Джайлс — каза старшата сестра. — Пък и без това най-добрият му приятел страда от същия недъг.

 

 

На връщане Хюго си мислеше, че трябва да се направи нещо преди нещата да станат неуправляеми. Реши отново да поговори с полковник Данвърс.

Каза на мис Потс, че не желае да го безпокоят, изчака тя да излезе и вдигна телефона.

— Обажда се Хюго Барингтън, полковник.

— Как си, момчето ми? — попита Данвърс.

— Добре, сър. Питах се дали не можете да ме посъветвате по един личен въпрос.

— Споделяй, друже.

— Търся нов началник на охраната и реших, че ще можете да ме насочите в правилната посока.

— Всъщност познавам един човек, който вероятно отговаря на изискванията, но не съм сигурен дали още е свободен. Ще проверя и ще ти се обадя.

Началникът на полицията спази обещанието си и звънна на следващата сутрин.

— Човекът, когото имах предвид, в момента е на непълен работен ден и търси нещо по-постоянно.

— Какво можете да ми разкажете за него? — попита Хюго.

— Беше подготвян за по-високи постове в системата, но се наложи да напусне, понеже бе лошо ранен, докато се опитваше да залови престъпник по време на обира в Мидланд Банк. Сигурно помниш историята. Дори националната преса писа. По мое мнение той е идеалният кандидат за твоите хора и, честно казано, ще си късметлия, че го имаш. Ако проявяваш интерес, ще ти дам подробностите в писмен вид.

 

 

Барингтън се обади на Дерек Мичъл от дома си, тъй като не искаше мис Потс да разбере какво е намислил.

Уговори си среща с бившия полицай в шест вечерта в понеделник, в хотел „Роял“, след като мисис Клифтън щеше да си е тръгнала и Палмовият салон щеше да е празен.

Хюго пристигна няколко минути по-рано и се насочи право към една маса в отсрещния край на помещението, за която при други обстоятелства не би и помислил. Настани се зад колоната, където срещата му с Мичъл щеше да остане незабелязана. Докато чакаше, превъртя наум списъка с въпроси, които се нуждаеха от отговор, ако смяташе да се довери на абсолютно непознат.

В шест часа без три минути през въртящата се врата мина висок, добре сложен мъж със стойката на военен. Тъмносиният му блейзър, сивите спортни панталони, късо подстриганата коса и лъснатите до блясък обувки недвусмислено намекваха за живот, подчинен на строга дисциплина.

Хюго стана и вдигна ръка, сякаш викаше келнер. Мичъл бавно прекоси помещението, без да се опитва да скрие лекото куцане — раната, която според Данвърс беше причината да бъде пенсиониран от полицията по инвалидност.

Хюго си спомни последния път, когато му се наложи да се среща лице в лице с полицай, но този път той щеше да задава въпросите.

— Добър вечер, сър.

— Добър вечер, Мичъл — каза Хюго, докато се ръкуваха.

След като Мичъл се настани, Хюго разгледа по-внимателно счупения му нос и намачканите уши и си спомни от бележките на полковник Данвърс, че човекът навремето се е състезавал за Бристол.

— Мичъл, от самото начало ще кажа — започна Хюго, без да си губи времето, — че онова, което искам да обсъдя с вас, е строго поверително и трябва да остане само между нас. — Мичъл кимна. — Всъщност е толкова поверително, че дори полковник Данвърс няма представа за истинската причина, поради която исках да се видим. Определено не търся човек, който да оглави охраната ми.

Лицето на Мичъл остана непроницаемо и той мълчаливо зачака по-нататъшните обяснения.

— Нуждая се от частен детектив — продължи Хюго. — Единствената му работа е да ми докладва всеки месец за действията на една жена, която живее в града и всъщност работи в този хотел.

— Разбирам, сър.

— Искам да зная всичко, с което се е заела, било то професионално или лично, колкото и незначително да изглежда. Тя нито за миг, повтарям, нито за миг не бива да заподозре, че проявявате интерес към нея. Така че преди да разкрия името й, ще ви попитам дали се смятате за способен да изпълните подобно поръчение?

— Тези неща никога не са лесни, но не са и невъзможни — каза Мичъл. — Като млад полицай участвах под прикритие в една операция, която осигури на един особено отвратителен тип шестнайсет години зад решетките. Ако той влезе в този хотел сега, сигурен съм, че няма да ме познае.

Едва сега Хюго си позволи да се усмихне за първи път.

— Преди да продължа — каза той, — трябва да зная дали сте готов да поемете подобно поръчение?

— Това зависи от няколко неща, сър.

— По-точно?

— Дали ще бъде постоянна работа, защото в момента работя като нощна охрана за една банка.

— Утре им дайте заявление за напускане — каза Хюго. — Не искам да работите за никого другиго.

— Какво е работното време?

— Сам си го определяте.

— А заплащането?

— Ще ви плащам по осем паунда седмично, един месец предплата, а освен това ще покривам основателните ви разходи.

Мичъл кимна и каза:

— Мога ли да ви предложа да плащате в брой, сър, така че нищо да не бъде проследено до вас?

— Изглежда разумно — отвърна Хюго, който вече и сам бе взел това решение.

— А как желаете ежемесечните доклади, писмено или устно?

— Устно. Искам колкото се може по-малко неща на хартия.

— В такъв случай е добре да се виждаме на различни места и никога в един и същи ден от седмицата. Така ще е по-малко вероятно някой да се натъкне на нас повече от един път.

— За мен няма проблем — каза Хюго.

— Кога желаете да започна, сър?

— Започнахте преди половин час — каза Барингтън, извади от вътрешния си джоб един лист и плик с 32 паунда и ги подаде на Мичъл.

Мичъл прочете бавно и внимателно името и адреса на листа, след което го върна на новия си шеф.

— Сър, ще ми трябва и личният ви номер, както и подробности за това как и къде мога да се свържа с вас.

— В кабинета ми, всяка вечер между пет и шест — каза Хюго. — Никога не бива да ме търсите у дома, освен ако няма спешен случай — добави той и извади писалката си.

— Просто ми кажете номера, сър, не е необходимо да го записвате.