Джефри Арчър
Времето ще покаже (20)

18.

Всеки път, когато на номер 27 пристигаше тънък кафяв плик, Мейзи приемаше, че е от Бристолската гимназия и най-вероятно съдържа поредната сметка за обучението на Хари плюс допълнителните „екстри“, както обичаха да ги описват от Бристолската общинска фондация.

На връщане от работа винаги се отбиваше в банката, за да вложи дневните приходи в деловата сметка и своя дял от бакшишите в отделна сметка, наречена „Хари“, с надеждата, че в края на всяко тримесечие ще има достатъчно пари, за да покрие поредната такса за гимназията.

Отвори плика и макар че не можеше да прочете бързо всички думи, позна подписа и видя сметката — 37 паунда и 10 шилинга. Сумата бе на границата на възможностите й, но след като мистър Холкомби й бе прочел последния доклад за Хари, тя трябваше да се съгласи с него — инвестицията наистина се оказваше добра.

— Имайте предвид, че разходите няма да са по-малки, когато Хари завърши гимназията — предупреди я мистър Холкомби.

— Защо да не са по-малки? — попита Мейзи. — Едва ли ще му е трудно да си намери работа след цялото това образование и ще може да плаща собствените си сметки.

Мистър Холкомби поклати тъжно глава, сякаш някой от не така добрите му ученици не е успял да схване смисъла на думите му.

— Надявам се, че когато завърши гимназията, Хари ще поиска да продължи да учи английски и литература в Оксфорд.

— И колко ще продължи това? — попита Мейзи.

— Три, може би четири години.

— Доста книги ще прочете за толкова време.

— Напълно достатъчно, за да си намери работа.

Мейзи се разсмя.

— Може би накрая ще стане учител като вас.

— Той не е като мен — отвърна мистър Холкомби. — Мисля, че най-вероятно ще стане писател.

— Човек може ли да си изкарва хляба като писател?

— Определено, стига да го четат. Но ако не се получи, вие сте права — в крайна сметка може да стане учител като мен.

— Бих се радвала — каза Мейзи, без да усети иронията му.

Прибра плика в чантата си. Когато следобед минеше през банката, трябваше да се увери, че в сметката на Хари има най-малко 37 паунда и 10 шилинга, преди да реши дали да разпише чек за пълната сума. Патрик й беше казал, че когато превишиш кредита си, печели единствено банката. Досега училището обикновено й бе отпускало две-три седмици гратис, но Патрик бе обяснил, че подобно на кафенето, гимназията също трябва да направи баланса си в края на всеки срок.

Не й се наложи да чака дълго трамвая и след като седна, мислите й отново се върнаха към Патрик. Не би признала на никого, дори на майка си, колко й липсва той.

Сепна се от една пожарна, която задмина трамвая с пусната сирена. Повечето пътници зяпаха след нея през прозорците. След като пожарната изчезна, Мейзи отново се замисли за „При Тили“. След изхвърлянето на Боб Бъроуз от банката й казаха, че кафенето е започнало да прави стабилна печалба всеки месец и към края на годината дори може да счупи рекорда на мис Тили от 112 лири и 10 шилинга, което щеше да й позволи да започне да връща част от кредита. Може би дори щяха да й останат достатъчно пари за нови обувки за Хари.

Слезе от трамвая в края на Виктория стрийт. Докато вървеше към Бедминстър Бридж, погледна часовника си, подарен й от Хари, и отново си помисли за сина си. Седем и трийсет и две — имаше предостатъчно време да отвори кафенето и да е готова да обслужи първия си клиент в осем. Винаги й ставаше приятно да види малка опашка, чакаща на тротоара, докато обръща табелката от ЗАТВОРЕНО на ОТВОРЕНО.

Точно преди да стигне Хай стрийт, покрай нея профуча втора пожарна и Мейзи видя стълба черен дим, който се издигаше високо в небето. Когато зави по Броуд стрийт, сърцето й затуптя по-бързо. Трите пожарни и полицейска кола бяха паркирани в полукръг пред „При Тили“.

Мейзи се затича.

— Не, не може да е кафенето ми! — извика тя и видя няколко души от персонала, събрали се на групичка от другата страна на улицата. Една от сервитьорките плачеше.

Мейзи беше само на няколко метра от мястото, където преди се намираше входната врата, когато един полицай й препречи пътя и не й позволи да продължи нататък.

— Но аз съм собственичката! — запротестира Мейзи, докато гледаше невярващо димящите въглени от онова, което доскоро бе най-популярното кафене в града. Очите й се насълзиха и тя се закашля от гъстия дим. Взираше се в овъглените останки на блестящия някога тезгях; пласт пепел покриваше пода, където до вчера вечерта бяха подредени столовете и масите с техните безупречно чисти покривки.

— Много съжалявам, мадам, но заради собствената ви безопасност трябва да ви помоля да отидете при хората си от другата страна на улицата — каза полицаят.

Мейзи въздъхна и обърна гръб на останките от заведението си. Преди да стигне отсрещния тротоар го видя, застанал в края на тълпата. Щом погледите им се срещнаха, той се обърна и се отдалечи.

Детектив инспектор Блейкмор отвори бележника си и погледна през масата към заподозряната.

— Можете ли да ми кажете къде бяхте към три часа сутринта, мисис Клифтън?

— У дома, спях — отвърна Мейзи.

— Има ли някой, който да потвърди това?

— Ако въпросът ви означава дали по това време в леглото до мен е имало друг, детектив инспектор, отговорът е не. Защо питате?

Полицаят си записа нещо, което му даде малко повече време да помисли.

— Опитвам се да открия дали е замесен още някой — каза накрая.

— В какво да е замесен? — попита Мейзи.

— В палежа — отвърна той, наблюдаваше я внимателно.

— Но кой би поискал да подпали „При Тили“? — остро попита Мейзи.

— Надявах се, че ще можете да ми помогнете по този въпрос — каза Блейкмор. И замълча с надеждата, че мисис Клифтън ще добави нещо, за което по-късно ще съжалява. Тя обаче мълчеше.

Детектив инспектор Блейкмор не можеше да реши дали мисис Клифтън е изключително хладнокръвна, или просто наивна. Познаваше обаче един човек, който би могъл да отговори на този въпрос.

Мистър Фрамптън стана от бюрото си, ръкува се с Мейзи и я поведе към един стол.

— Много съжалявам за пожара. Слава богу, че няма пострадали. — Мейзи напоследък не беше благодарила много на Бог. — Надявам се, че сградата и всичко в нея е застраховано — добави той.

— О, да — каза Мейзи. — Благодарение на мистър Кейси всичко е добре застраховано, но за съжаление, застрахователната компания отказва да плати каквото и да било, докато полицията не потвърди, че не съм замесена.

— Не мога да повярвам, че полицията ви подозира — каза Фрамптън.

— Кой може да ги обвинява, като се имат предвид финансовите ми проблеми?

— Само въпрос на време е да установят, че подобно предположение е нелепо.

— Аз обаче нямам никакво време — отбеляза Мейзи. — Именно затова дойдох при вас. Трябва да си намеря работа, а при последната ни среща тук май казахте, че ако някога поискам да се върна в „Роял“…

— И бях съвсем искрен — прекъсна я мистър Фрамптън. — Само че не мога да ви върна на предишната ви позиция, защото Сюзан се справя отлично, а наскоро взех три сервитьорки от персонала на кафенето ви, така че нямам свободни места в Палмовия салон. Единственото място, което е свободно в момента, едва ли си заслужава…

— Готова съм на всичко, мистър Фрамптън — каза Мейзи. — Наистина на всичко.

— Някои от клиентите ни споменават, че биха искали да имат възможност да похапнат след затварянето на ресторанта — каза мистър Фрамптън. — Мислех си да предложа ограничено предлагане на кафе и сандвичи след десет вечерта, до отварянето на салона за закуска в шест сутринта. Като начало мога да ви предложа само три паунда седмично, макар че, разбира се, всички бакшиши си остават за вас. Разбира се, бих ви разбрал, ако…

— Съгласна съм.

— Кога ще можете да започнете?

— Довечера.

Когато на изтривалката се появи поредният кафяв плик, Мейзи го напъха в чантата си, без да го отваря, и се запита колко ли време ще мине, преди да получи втори, може би трети и накрая дебел бял плик с писмо не от касиера, а от директора с искане мисис Клифтън да оттегли сина си от училището в края на учебния срок. Ужасяваше се от момента, когато Хари ще трябва да й прочете писмото.

През септември Хари трябваше да започне шести клас и не можеше да скрие вълнението си, когато говореше за „продължаване“ в Оксфорд и учене на литература при самия Алън Килтър, един от най-видните учени на своето време. На Мейзи й се късаше сърцето при мисълта, че ще й се наложи да му каже, че това няма да е възможно.

Първите й няколко нощи в „Роял“ бяха много спокойни и нещата не се промениха особено през следващия месец. Мразеше да седи със скръстени ръце и пристигащите в пет сутринта чистачки често откриваха, че нямат работа в Палмовия салон. Дори в най-заетите нощи Мейзи имаше не повече от петима-шестима клиенти, като някои от тях бяха изхвърлени от бара на хотела след полунощ и предпочитаха да й правят неприлични предложения, вместо да си поръчат кафе или сандвич с шунка.

Повечето от клиентите бяха търговски пътници, които отсядаха само за една нощ, така че шансовете й да си привлече постоянна клиентела не изглеждаха обещаващи, а бакшишите определено нямаше как да се погрижат за кафявия плик, останал неотворен в чантата й.

Мейзи знаеше, че ако иска Хари да остане в Бристолската гимназия и да има поне мъничък шанс да продължи в Оксфорд, може да се обърне за помощ само към един човек. И щеше да го умолява, ако се наложи.