Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Only Time Will Tell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Времето ще покаже

ИК „БАРД“ ООД, София, 2011

ISBN: 978-954-655-223-5

История

  1. — Добавяне

3.

Мейзи изчака външната врата да се затръшне и когато се увери, че Стан е тръгнал на работа, обяви:

— Предложиха ми работа като сервитьорка в хотел „Роял“.

Никой от седящите около кръглата маса не отговори — разговорите на закуска трябваше да следват обичайния си ход и да не изненадват никого. Хари искаше да зададе десетки въпроси, но изчака баба си да заговори първа. Тя пък се зае да си налее втора чаша чай, сякаш изобщо не бе чула думите на дъщеря си.

— Няма ли някой да каже нещо? — попита Мейзи.

— Изобщо не знаех, че си търсила друга работа — осмели се да се обади Хари.

— Не съм — каза Мейзи. — Но миналата седмица мистър Фрамптън, управителят на „Роял“, се отби в „При Тили“ за кафе. После се върна още няколко пъти и ми предложи работа!

— Мислех си, че ти харесва в кафенето — най-сетне се включи в разговора баба. — В края на краищата мис Тили плаща добре, пък и работното време е удобно.

— Харесва ми — каза майката на Хари, — но мистър Фрамптън ми предлага пет паунда седмично и половината от бакшишите. Мога да нося вкъщи до шест паунда всеки петък.

Баба я зяпна втрещено.

— Ще трябва ли да работиш нощем? — попита Хари, след като приключи с облизването на купата на Стан.

— Не — отвърна Мейзи и разроши косата на сина си. — А и освен това ще имам един почивен ден на всеки две седмици.

— Дрехите ти достатъчно натруфени ли са за хотел като „Роял“? — поинтересува се баба.

— Ще ми бъде осигурена униформа и всяка сутрин ще получавам чиста бяла престилка. Хотелът дори си има собствена пералня.

— Не се съмнявам — каза баба. — Но се сещам за един проблем, с който ще трябва да се научим да живеем.

— Какъв по-точно, мамо? — попита Мейзи.

— Може да стане така, че да печелиш повече от Стан, и на него това няма да му хареса. Изобщо.

— Значи просто ще трябва да свикне, нали? — обади се дядо, изказвайки мнението си за първи път от седмици.

 

 

Допълнителните пари щяха да са добре дошли, особено след случилото се в „Рождество Христово“. Мейзи се канеше да излезе от църквата след края на службата, когато мис Мънди закрачи целенасочено към нея по пътеката между скамейките.

— Мога ли да поговоря насаме с вас, мисис Клифтън? — попита тя, обърна се и тръгна към вестиария.

Мейзи забърза след нея като послушно дете. Боеше се от най-лошото. Какви ги беше надробил Хари този път?

Влезе във вестиария след ръководителката на хора и краката й се подкосиха, когато видя преподобния Уотс, мистър Холкомби и още някакъв джентълмен. Докато мис Мънди затваряше тихо вратата зад нея, Мейзи се разтрепери.

Преподобният Уотс я прегърна през рамо и я увери:

— Няма за какво да се безпокоиш, мила. Тъкмо обратното, надявам се, че ще се увериш, че носим добри вести.

И й предложи да седне. Мейзи се подчини, но въпреки това продължаваше да трепери.

След като всички се настаниха, мис Мънди взе думата и каза:

— Искаме да поговорим с вас за Хари, мисис Клифтън.

Мейзи сви устни. Какво бе направило момчето, че трима толкова важни хора да са се събрали заради него?

— Ще говоря направо — продължи ръководителката на хора. — Учителят по музика в „Сейнт Бийд“ се обърна към мен и попита дали Хари няма да се съгласи да кандидатства за хористката им стипендия.

— Но на него много му харесва в „Рождество Христово“ — отвърна Мейзи. — А и къде се намира църквата „Сейнт Бийд“? Дори не съм чувала за нея.

— „Сейнт Бийд“ не е църква — каза мис Мънди. — Това е музикално училище, което осигурява хористи за „Сейнт Мери Редклиф“, прочута с това, че според кралица Елизабет била най-добрата и свята църква в цялата страна.

— Значи ще трябва да напусне не само църквата, но и училището? — невярващо попита Мейзи.

— Опитайте се да погледнете на това като на възможност, която би могла да промени целия му живот, мисис Клифтън — обади се мистър Холкомби.

— Но няма ли да попадне сред наконтени и умни момчета?

— Съмнявам се, че в „Сейнт Бийд“ са много децата, които са по-умни от Хари — рече мистър Холкомби. — Той е най-интелигентното момче, на което съм преподавал. Макар от време на време да се случва някое наше момче да влезе в Бристолската гимназия, досега на никой от учениците ни не е предлаган шанс да постъпи в „Сейнт Бийд“.

— Има и още нещо, което трябва да знаете, преди да решите — каза преподобният Уотс и Мейзи го изгледа още по-тревожно. — Хари ще трябва да напусне дома по време на срока, защото „Сейнт Бийд“ е интернат.

— А, не, дума да не става — заяви Мейзи. — Не мога да си го позволя.

— Това не би трябвало да е проблем — каза мис Мънди. — Щом на Хари му предлагат стипендия, училището не само ще поеме таксите, но и ще му отпуска по десет паунда на срок.

— Но това не е ли от онези училища, където бащите носят костюми с вратовръзки, а майките не работят? — попита Мейзи.

— Още по-лошо — опита се да разведри обстановката мис Мънди. — Учителите носят дълги черни роби и квадратни шапки.

— И все пак — включи се и преподобният Уотс, — поне Хари вече няма да опитва каиша. В „Сейнт Бийд“ са много по-изтънчени. Бият момчетата с пръчки.

Само Мейзи не се разсмя.

— Но защо ще поиска да ни напуска? — попита тя. — Харесва училището и едва ли би се отказал от мястото на солист в хора на „Рождество Христово“.

— Трябва да призная, че за мен загубата ще е още по-голяма, отколкото за него — рече мис Мънди. — Но пък съм сигурна, че Господ не би искал да заставам на пътя на такова надарено дете заради себичните си желания — добави тихо.

— Дори аз да се съглася — изигра последния си коз Мейзи, — това не означава, че и Хари ще каже „да“.

— Миналата седмица говорих с момчето — призна мистър Холкомби. — Той, разбира се, се стресна, но доколкото си спомням, точните му думи бяха: „Бих искал да опитам, сър, но само ако мислите, че съм достатъчно добър“. Но — добави той, преди Мейзи да успее да отвори уста, — ясно даде да се разбере, че ще обмисли предложението единствено ако вие сте съгласна.

 

 

Хари беше едновременно ужасен и развълнуван от мисълта за предстоящия приемен изпит. Безпокойството, че може да се провали и да разочарова толкова много хора, бе толкова силно, колкото и тревогата му, че току-виж успее и ще трябва да замине.

През следващия срок не пропусна нито един урок в „Мериууд“, а когато вечер се връщаше, се качваше право в спалнята, която деляха с вуйчо Стан. Там на светлината на свещ учеше до часове, за чието съществуване преди не бе и подозирал. Понякога майка му го намираше заспал на пода сред купища отворени учебници.

Хари продължаваше да посещава всяка събота сутрин Стария Джак, който като че ли знаеше много за „Сейнт Бийд“ и продължаваше да го учи на толкова много други неща, сякаш знаеше докъде е стигнал мистър Холкомби с преподаването си.

За отвращение на вуйчо Стан събота следобед Хари вече не ходеше с него на „Аштън Гейт“ да гледат „Бристол Сити“, а се връщаше в „Мериууд“, където мистър Холкомби му преподаваше извънредно. Щяха да минат години, преди Хари да разбере, че мистър Холкомби също се беше отказал от редовните си посещения на мачовете на „Робинс“, за да го учи.

С приближаването на изпита Хари започна да се плаши още повече от провала, отколкото от възможността да успее.

Когато денят дойде, мистър Холкомби изпрати най-добрия си ученик до Колстън Хол, където щеше да се проведе двучасовият изпит. Остави Хари пред входа на сградата с думите: „Не забравяй да прочетеш всеки въпрос два пъти, преди да посегнеш към писалката“ — съвет, който беше повтарял сто пъти през последната седмица. Хари се усмихна нервно и стисна ръката на мистър Холкомби, сякаш бяха стари приятели.

Влезе в изпитната зала и се озова сред шейсетина други момчета, които се бяха събрали на групички и си бъбреха. Ясно се виждаше, че много от тях вече се познават, докато самият Хари не познаваше никого. Въпреки това едно-две от момчетата млъкнаха и го погледнаха, докато вървеше към предната част на залата и се мъчеше да изглежда уверен.

— Абът, Барингтън, Дийкинс, Кабът, Клифтън, Фрай…

Хари зае мястото си на първата редица и малко преди часовникът да удари десет, няколко учители с дълги черни тоги и академични шапчици влязоха и поставиха листата с въпросите пред всеки кандидат.

— Господа — каза един учител, който не беше участвал в раздаването на листата, — аз съм мистър Фробишър и съм вашият надзирател. Имате два часа, за да отговорите на стоте въпроса. Успех.

Невидим часовник удари десет. Навсякъде около Хари писалки се потопиха в мастилници и заскърцаха яростно по хартията, но той скръсти ръце, наведе се напред и бавно прочете всеки въпрос. Беше сред последните, които взеха писалката.

Нямаше откъде да знае, че мистър Холкомби крачи напред-назад по тротоара отвън, по-нервен и от ученика си. Нито подозираше, че майка му на всеки няколко минути поглежда към часовника във фоайето на хотел „Роял“, докато сервира сутрешното кафе. Или че мис Мънди е коленичила в мълчалива молитва пред олтара в „Рождество Христово“.

Минута преди часовникът да удари дванайсет листата бяха събрани и момчетата бяха пуснати да излязат от залата — смеещи се, намръщени, потънали в мисли.

Когато мистър Холкомби видя Хари, сърцето му се сви.

— Толкова ли зле беше? — попита той.

Хари не отговори, докато не се увери, че никое момче няма да чуе думите му.

— Изобщо не беше онова, което очаквах.

— Какво искаш да кажеш? — тревожно попита мистър Холкомби.

— Въпросите бяха прекалено лесни — отвърна Хари.

Мистър Холкомби си помисли, че никога през живота си не е чувал по-голям комплимент.

 

 

— Два костюма, мадам, сиви. Един блейзър, тъмносин. Пет ризи, бели. Пет колосани яки, бели. Шест чифта три четвърти чорапи, сиви. Шест чифта бельо, бяло. И една вратовръзка на „Сейнт Бийд“. — Продавачът провери внимателно списъка. — Мисля, че това покрива всичко. О, не, на момчето ще му трябва и училищна шапка. — Бръкна под тезгяха, отвори едно чекмедже, извади фуражка в червено и черно и я сложи на главата на Хари. — Точно по мярка!

Мейзи се усмихна на сина си, изпълнена с гордост. Хари приличаше досущ на ученик от „Сейнт Бийд“.

— Това прави три паунда, десет шилинга и шест пенса, мадам.

Мейзи се опита да прикрие изумлението и ужаса си и прошепна:

— Тези неща не могат ли да се намерят втора ръка?

— Не, мадам, това не е магазин за дрехи втора ръка — отвърна продавачът, който вече беше решил, че на тази клиентка ще й бъде отказано отварянето на сметка.

Мейзи отвори чантата си, извади четири банкноти и зачака рестото. Изпитваше облекчение, че от „Сейнт Бийд“ бяха изплатили стипендията за първия срок предварително — особено като се има предвид, че трябваше да купи и два чифта кожени обувки, черни, с връзки, два чифта гуменки, бели, с връзки, и един чифт чехли, за спалня.

Продавачът се изкашля.

— Момчето ще има нужда и от две пижами и халат.

— Да, разбира се — каза Мейзи с надеждата, че в чантата й са останали достатъчно пари, за да ги плати.

— Да разбирам ли, че момчето учи в музикалното училище? — попита продавачът и отново се вгледа внимателно в списъка.

— Да, точно така — гордо отвърна Мейзи.

— Тогава ще му трябва също и една роба, червена, два стихара, бели, и медальон на „Сейнт Бийд“.

На Мейзи й се прииска да избяга от магазина.

— Тези неща ще му бъдат осигурени от училището, когато отиде на първата репетиция на хора — добави продавачът, докато й връщаше рестото. — Желаете ли още нещо, мадам?

— Не, благодаря — каза Хари, взе двете торби, грабна майка си за ръка и бързо я изведе от „Т. С. Марш, Изискани облекла“.

 

 

Прекара съботната сутрин преди явяването си в „Сейнт Бийд“ със Стария Джак.

— Притесняваш ли се, че ще ходиш в ново училище? — попита го старецът.

— Хич даже — нахакано отвърна Хари.

Стария Джак се усмихна.

— Ужасно ме е страх — призна си Хари.

— Както и всяка нова гнида, както ще ви наричат. Опитай се да гледаш на всичко това, сякаш тръгваш на приключение в нов свят, където всички започват като равни.

— Но в момента, в който ме чуят как говоря, ще разберат, че не съм им равен.

— Може би. Но в момента, в който те чуят как пееш, ще разберат, че те не са равни на теб.

— Повечето ще са от богати семейства с прислуга.

— Това може да послужи като утеха само на по-глупавите — отбеляза Стария Джак.

— А някои ще имат братя в училището и дори бащи и дядовци, които са учили там преди тях.

— Твоят баща беше чудесен човек — каза Стария Джак, — и никой от тях няма по-добра майка от твоята, можеш да си сигурен в това.

— Познавали сте баща ми? — попита Хари, без да успее да скрие изумлението си.

— „Познавам“ би било пресилено — отвърна Стария Джак, — но го наблюдавах отдалеч, както и много други, които работеха на доковете. Беше свестен, храбър и богобоязлив мъж.

— А знаете ли как е умрял? — попита Хари и погледна Стария Джак в очите с надеждата, че най-сетне ще получи честен отговор на въпроса, който го измъчваше от толкова време.

— Какво са ти казали? — предпазливо попита Стария Джак.

— Че бил убит в Голямата война. Но тъй като съм роден през двайсета, дори аз мога да се сетя, че това е невъзможно.

Стария Джак мълча доста дълго. Хари седеше, гледаше го и чакаше.

— Наистина беше лошо ранен във войната, но си прав, това не беше причината за смъртта му.

— Тогава как е умрял? — попита Хари.

— Ако знаех, щях да ти кажа — отвърна Стария Джак. — Но по онова време се носеха толкова много слухове, че не бях сигурен на какво да вярвам. Има обаче някои, особено трима, които несъмнено знаят истината за случилото се онази нощ.

— Вуйчо ми Стан трябва да е един от тях — рече Хари. — Но кои са другите двама?

Стария Джак се поколеба, после каза:

— Фил Хаскинс и мистър Хюго.

— Мистър Хаскинс ли? Бригадирът? — рече Хари. — Той изобщо няма да ми обърне никакво внимание. А кой е мистър Хюго?

— Хюго Барингтън, синът на сър Уолтър Барингтън.

— Семейството, което притежава дока ли?

— Същото — отвърна Стария Джак. Боеше се, че е отишъл твърде далеч.

— И те ли са свестни, храбри и богобоязливи мъже?

— Сър Уолтър е сред най-добрите хора, които съм познавал.

— А синът му? Мистър Хюго?

— Боя се, че не е замесен от същото тесто — каза Стария Джак, без да обяснява повече.