Джефри Арчър
Времето ще покаже (23)

21.

— Детектив инспектор Блейкмор, сър — каза мис Потс и се отдръпна, за да направи път на полицая да влезе в кабинета на административния директор.

Хюго Барингтън внимателно изучаваше инспектора, докато онзи влизаше. Едва ли беше много по-висок от задължителния минимум от метър и седемдесет и пет и имаше няколко излишни килограма, но въпреки това изглеждаше във форма. Беше с шлифер, купен сигурно през годините му на редови полицай, а на главата си носеше кафява филцова шапка по-скорошен модел, показваща, че е станал инспектор сравнително наскоро.

Двамата се ръкуваха и след като седна, Блейкмор извади от вътрешния джоб на сакото си бележник и писалка.

— Както знаете, сър, водя разследване на така наречената кражба, случила се снощи в тази сграда. — Барингтън не хареса израза „така наречената“. — Мога ли като начало да ви попитам кога открихте липсата на парите?

— Разбира се, инспектор — каза Барингтън, като се мъчеше да изглежда колкото се може по-съпричастен и готов да съдейства. — Пристигнах на доковете около седем сутринта и отидох право на депото, за да видя как се е представила нощната смяна.

— Всяка сутрин ли правите това?

— Не, само от време на време — отвърна Хюго. Въпросът го озадачи.

— И колко време прекарахте там?

— Двайсет, може би трийсет минути. После се качих в кабинета си.

— Значи сте били в кабинета си някъде към седем и двайсет, най-късно седем и трийсет.

— Да, приблизително тогава.

— Секретарката ви вече беше ли пристигнала?

— Да, разбира се. Рядко успявам да стигна тук преди нея. Страховита дама е — добави той с усмивка.

— Определено — съгласи се детектив инспекторът. — Значи мис Потс ви е казала, че сейфът ви е отварян?

— Да. Каза, че когато дошла сутринта, намерила вратата му отворена, а част от съдържанието му било пръснато по пода. Незабавно се обадила на полицията.

— Значи не е звъннала първо на вас, така ли, сър?

— Не, инспектор. По това време съм пътувал с колата насам.

— Значи казвате, че секретарката ви е пристигнала преди вас. А вчера вечерта преди нея ли си тръгнахте, сър?

— Не си спомням — каза Барингтън. — Но би било крайно необичайно да си тръгна след нея.

— Да, мис Потс потвърди това — каза детектив инспекторът. — Но тя също каза… — той погледна бележките си, — „Вчера вечерта си тръгнах преди мистър Барингтън, тъй като беше възникнал проблем, за който той трябваше да се погрижи“. — Блейкмор го погледна. — Можете ли да ми кажете за какъв проблем става дума, сър?

— Когато ръководите голяма компания като тази, непрекъснато изникват проблеми — каза Хюго.

— Значи не помните какъв точно проблем е изникнал вчера вечерта?

— Не, инспектор, не помня.

— Когато пристигнахте в кабинета си и открихте вратата на сейфа отворена, каква беше първата ви реакция?

— Проверих какво липсва.

— И какво открихте?

— Всичките ми пари в брой бяха изчезнали.

— Защо сте сигурен, че става въпрос за всички пари?

— Защото намерих този отворен плик върху бюрото си — каза Хюго и му го подаде.

— И колко пари имаше в плика, сър?

— Шейсет и осем паунда и десет шилинга.

— Изглеждате напълно сигурен в това.

— Точно така — каза Хюго. — Това трябва ли да ви изненадва?

— Просто мис Потс ми каза, че в сейфа имало само шейсет паунда, всичките в банкноти по пет. Можете ли да ми кажете, сър, откъде са дошли другите осем паунда и десет шилинга?

Хюго не отговори веднага.

— Понякога държа малко дребни в чекмеджето на бюрото си, инспектор — каза накрая.

— Сумата е доста голяма, за да се опише като „малко дребни“. Както и да е, нека за момент се върнем на сейфа. Когато влязохте в кабинета си сутринта, първото, което сте забелязали, е била отворената врата на сейфа.

— Точно така, инспектор.

— Имате ли ключ за него?

— Да, разбира се.

— Единствено вие ли сте човекът, който знае кода и има ключ, сър?

— Не. Мис Потс също има достъп до сейфа.

— Можете ли да потвърдите, че сейфът е бил заключен, когато си тръгнахте вчера вечерта?

— Да, той винаги е заключен.

— В такъв случай трябва да приемем, че кражбата е направена от професионалист.

— Какво ви кара да мислите така, инспектор? — попита Барингтън.

— Но ако е професионалист — каза Блейкмор, без да обръща внимание на въпроса, — странно е, че е оставил вратата на сейфа отворена.

— Не съм сигурен, че следвам мислите ви, инспектор.

— Ще ви обясня, сър. Професионалните касоразбивачи обикновено оставят всичко така, както си е било, за да не открият незабавно престъплението им. Така разполагат с повече време да се отърват от откраднатото.

— Повече време — повтори Хюго.

— Един професионалист би затворил вратата на сейфа и би си тръгнал с плика, така че да бъде по-вероятно да мине известно време, преди да откриете, че нещо липсва. Опитът ми показва, че някои хора не отварят сейфовете си дни, понякога дори седмици наред. Само аматьор би оставил кабинета ви в такъв хаос.

— Тогава може би става въпрос за аматьор?

— Но в такъв случай как би успял да отвори сейфа, сър?

— Може би по някакъв начин се е добрал до ключа на мис Потс?

— И до кода ли? Но мис Потс ме уверява, че всяка вечер си тръгва с ключа, също като вас, доколкото разбирам, сър. — Хюго замълча за момент. — Ще ми позволите ли да погледна в сейфа?

— Да, разбира се.

— Какво е това? — попита инспекторът и посочи една тънка кутийка на долния рафт на сейфа.

— Нумизматичната ми колекция, инспектор. Моето хоби.

— Ще бъдете ли така добър да я отворите, сър?

— Наистина ли е необходимо? — нетърпеливо попита Хюго.

— Боя се, че да, сър.

Хюго с неохота отвори кутията и извади на бял свят армията златни монети, които бе събрал през годините.

— Така, имаме още една загадка — каза инспекторът. — Нашият крадец взема шейсет паунда от сейфа и осем паунда и десет шилинга от бюрото ви, а зарязва кутия със златни монети, чиято стойност сигурно е значително по-голяма. А да не забравяме и проблема с плика.

— С плика ли? — не разбра Хюго.

— Да, сър, пликът, в който са били парите.

— Намерих го на бюрото ми сутринта.

— Не се съмнявам, сър, но ще забележите, че е бил грижливо отворен.

— Може би с ножа ми за хартия — каза Хюго и го вдигна тържествуващо.

— Напълно възможно, сър, но опитът ми показва, че крадците обикновено разкъсват пликове, а не ги отварят внимателно с нож, сякаш предварително знаят какво има вътре.

— Но мис Потс ми каза, че сте намерили крадеца — посочи Хюго, като се мъчеше да скрие досадата си.

— Не, сър. Намерихме парите, но не съм убеден, че сме пипнали и виновника.

— Но сте намерили част от парите в него?

— Да, сър, намерихме.

— Тогава какво повече ви е нужно?

— Да сме сигурни, че сме заловили правилния човек.

— А кого сте обвинили?

— Не съм казал, че съм го обвинил, сър — отвърна инспекторът и обърна страница от бележника си. — Някой си мистър Станли Танкок, който се оказа един от докерите ви. Името му говори ли ви нещо, сър?

— Не бих казал — отвърна Хюго. — Но ако работи за мен, със сигурност би трябвало да знае къде е кабинетът ми.

— Не се съмнявам, сър, че Танкок е знаел къде е кабинетът ви, защото той твърди, че е идвал при вас вчера около седем вечерта да ви каже, че зет му, някой си мистър Артър Клифтън, е бил затворен в корпуса на кораб, който се строи в корабостроителницата ви, и че ако не дадете заповед да го извадят, щял да умре.

— А, да, спомням си. Вчера слязох на доковете, както ще потвърди и бригадирът ми, но се оказа фалшива тревога и пълна загуба на време за всички. Явно този Танкок просто е искал да разбере къде се намира сейфът, за да може да се върне по-късно и да ме обере.

— Той признава, че е идвал втори път в кабинета — каза Блейкмор и отново обърна страница на бележника си. — Твърди, че тогава сте му предложили шейсет и осем паунда и десет шилинга, ако си държи устата затворена за Клифтън.

— Никога не съм чувал по-възмутително твърдение.

— Тогава да обмислим алтернативата, сър. Да предположим, че някъде между седем и седем и половина вечерта Танкок наистина се връща в кабинета ви с намерението да ви обере. След като успява някак да влезе незабелязан в сградата, той се качва на петия етаж, стига до кабинета ви и отключва сейфа с вашия ключ или с ключа на мис Потс, вкарва кода, вади плика, разрязва го прилежно и вади парите, без изобщо да обръща внимание на кутията със златните монети. Оставя сейфа отворен, пръска част от съдържанието му по пода и оставя грижливо отворения плик на бюрото ви, а после изчезва яко дим.

— Не е задължително да е станало между седем и седем и половина — отсече Хюго. — Може да е дошъл по всяко време до осем сутринта.

— Не мисля, сър — отвърна Блейкмор. — Разбирате ли, Танкок има алиби за времето между осем и единайсет снощи.

— Несъмнено така нареченото „алиби“ е някой от дружките му — каза Барингтън.

— Трийсет и един от тях, според последното преброяване — потвърди детектив инспекторът. — Явно след като е откраднал парите ви, той отишъл в кръчмата „Свинята и свирката“ някъде към осем вечерта и не само че черпил всички, но и изчистил вересиите си. Платил на съдържателя с нова банкнота от пет паунда, която е у мен.

Детективът извади портфейла си, извади банкнотата и я постави на бюрото на Барингтън.

— Съдържателят също добави, че Танкок си тръгнал някъде към единайсет и бил толкова пиян, че двама от приятелите му трябвало да го изпратят до Стил Хаус Лейн, където и го намерихме тази сутрин. Длъжен съм да кажа, сър, че ако Танкок е човекът, който ви е обрал, ние сме спипали изпечен престъпник и ще се гордея, ако го тикна зад решетките. Подозирам, че сте имали предвид именно това, сър — добави той, като гледаше Барингтън право в очите, — когато сте му дали парите.

— И защо да правя това, за бога? — попита Хюго, като се мъчеше да овладее гласа си.

— Защото ако Станли Танкок бъде арестуван и пратен в затвора, никой няма да приеме сериозно историята му за Артър Клифтън. По една случайност никой не е виждал Клифтън от вчера следобед. Затова ще препоръчам на началниците си корпусът на кораба да бъде отворен час по-скоро, за да открием дали наистина става дума за фалшива тревога и дали Танкок е изгубил времето на всички.

 

 

Хюго Барингтън се погледна в огледалото и оправи вратовръзката си. Не беше разказал на баща си за инцидента с Артър Клифтън и за посещението на детектив инспектор Блейкмор. Колкото по-малко знаеше старецът, толкова по-добре. Беше му казал само, че от кабинета му били откраднати пари и че един от докерите е арестуван.

След като си сложи вечерното сако, Хюго седна на ръба на леглото и зачака жена си да приключи с обличането си. Мразеше да закъснява, но знаеше, че никакви приканвания не могат да накарат Елизабет да стане по-експедитивна. Вече беше проверил Джайлс и мъничката му сестра Ема, които спяха дълбоко.

Хюго искаше двама синове — наследник и един в резерва. Ема се оказа неудобство, което означаваше, че ще им се наложи да опитат отново. Баща му беше второ дете и беше изгубил по-големия си брат във войната с бурите в Южна Африка. По-големият брат на Хюго бе убит при Ипър с половината от полка си. Така Хюго можеше да очаква, че един ден не само ще поеме управлението на компанията, но и ще наследи титлата на баща си и семейното богатство.

Така че с Елизабет трябваше да опитат отново. Не че правенето на любов с жена му му доставяше някакво удоволствие. Всъщност не можеше да си спомни дали някога му е било приятно. Напоследък търсеше развлечения другаде.

„Бракът ви е пред Бога“ — казваше майка му. Баща му беше по-практичен. Смяташе, че събирането на първородния му син с единствената дъщеря на лорд Харви е по-скоро сливане, отколкото брак. Когато Николас беше убит на Западния фронт, годеницата му беше прехвърлена на Хюго. Това вече не приличаше на сливане, а по-скоро на придобиване. Хюго не се изненада, когато през първата брачна нощ откри, че Елизабет е девствена — за втори път девствена, ако трябва да сме точни.

Елизабет най-сетне се появи от будоара си и както винаги се извини, че го е накарала да чака. Разстоянието от Имението до Барингтън Хол беше само три километра, а земята между двете къщи принадлежеше на фамилията. Когато няколко минути след осем Хюго и Елизабет влязоха в салона на родителите му, лорд Харви вече беше на второто си шери. Хюго хвърли поглед към останалите гости. Имаше само една двойка, която не познаваше.

Баща му незабавно го поведе към тях и го представи на полковник Данвърс, наскоро назначен за окръжен началник на полицията. Хюго реши да не споменава за сутрешната си среща с детектив инспектор Блейкмор, но малко преди да седнат на вечеря дръпна баща си настрана, за да му разкаже новините около кражбата, без нито веднъж да спомене за Артър Клифтън.

По време на вечерята от супа от дивеч, агне сукалче със зелен фасул и крем брюле разговорът засегна въпроси от посещението на Уелския принц в Кардиф и не особено приятните му изявления в подкрепа на миньорите през последните вносни такси на Лойд Джордж и ефектът им върху спедиторската индустрия, речта на Уинстън Чърчил пред Камарата на представителите, в която той предупреждаваше за превъоръжаването на Германия, до „Домът на разбитите сърца“ на Джордж Бърнард Шоу, който неотдавна бе предизвикал смесени отзиви у критиката. Накрая отново се върнаха към Уелския принц и вълнуващия въпрос как да му намерят подходяща съпруга.

Когато прислугата разчисти масата след десерта, дамите се оттеглиха в салона на кафе, а икономът предложи на господата бренди или портвайн.

— Доставено от мен и внесено от теб — каза сър Уолтър и вдигна чаша към лорд Харви, докато икономът обикаляше масата и предлагаше пури на гостите.

Лорд Харви запали една дебела „Ромео и Жулиета“ и се обърна към зет си.

— Баща ти ми каза, че някакъв мерзавец влязъл с взлом в кабинета ти и откраднал доста пари.

— Да, така е — отвърна Хюго. — Но с радост мога да кажа, че крадецът е заловен. Уви, оказа се един от собствените ни докери.

— Вярно ли е, Данвърс? — попита сър Уолтър. — Значи сте го хванали?

— Чух нещо такова, но не са ми казвали, че има повдигнато обвинение — отговори началникът на полицията.

— Как така? — възмути се лорд Харви.

— Защото онзи тип твърди, че аз съм му дал парите — намеси се Хюго. — Когато детектив инспекторът ме разпита сутринта, започнах да се чудя кой от нас двамата е престъпникът и кой е потърпевшият.

— Съжалявам, че сте го приели така — каза полковник Данвърс. — Мога ли да попитам кой води разследването?

— Детектив инспектор Блейкмор — каза Хюго и добави: — Останах с впечатлението, че май има зъб на семейството ни.

— Когато даваш работа на толкова много хора — каза сър Уолтър, докато оставяше чашата си на масата, — просто е неизбежно да не се намери някой, който да ти има зъб.

— Трябва да призная, че Блейкмор не е прочут с тактичността си — каза Данвърс. — Ще се заема с това и ако се окаже, че е прекалил, ще назнача някой друг да се заеме със случая.