Джефри Арчър
Времето ще покаже (49)

47.

— Не си ли наддала малко, скъпа? — попита майката на Ема, докато се опитваше да закопчае последната кукичка на гърба на сватбената й рокля.

— Не мисля — отвърна Ема и се огледа критично в голямото огледало.

— Зашеметяващо — беше преценката на Елизабет, когато отстъпи назад да огледа премяната на булката.

Бяха пътували няколко пъти до Лондон за ушиването на роклята, с което се зае мадам Рене, собственичка на малък моден бутик в Мейфеър; говореше се, че кралица Мери и кралица Елизабет са нейни патрони. Мадам Рене лично следеше всяка проба и викторианската бродирана дантела около врата и по ръкавите, макар и стара, се съчетаваше естествено с копринения корсаж и широките поли, които тази година бяха на мода. Малката кремава шапчица с украшения, увери ги мадам Рене, била нещо, което щяло да е на мода догодина. Единственият коментар на бащата на Ема по темата беше, когато видя сметката.

Елизабет Барингтън си погледна часовника. Три без деветнайсет.

— Не е нужно да бързаме — каза на Ема, когато на вратата се почука.

Беше сигурна, че е поставила табелката „НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“ на дръжката, и бе казала на шофьора да не ги очаква преди три. При репетицията предишния ден се оказа, че пътуването от хотела до църквата отнема седем минути. Елизабет смяташе Ема да закъснее, както беше модерно. „Нека почакат няколко минути, но без да им даваш повод за тревоги.“ Отново се почука.

— Аз ще отворя — каза Елизабет и отиде до вратата.

Млад пиколо с елегантна червена униформа й подаде телеграма — единайсетата за деня. Елизабет се канеше да затвори, когато той каза:

— Поръчаха ми да ви предам, мадам, че тази е важна.

Първата мисъл на Елизабет бе кой ли е отказал поканата в последния момент. Надяваше се това да не означава пренареждане на официалните места на масата. Отвори телеграмата и я прочете.

— От кого е? — попива Ема, докато нагласяваше шапчицата си още няколко милиметра на една страна и се питаше дали не е килната под твърде рискован ъгъл.

Елизабет й подаде телеграмата. Щом я прочете, Ема избухна в сълзи.

— Моите поздравления, скъпа — каза майка й, извади кърпичка от чантата си и започна да бърше сълзите й. — Бих те прегърнала, но не искам да мачкам роклята ти.

След като реши, че Ема е готова, Елизабет спря да провери собствения си тоалет в огледалото. „Не бива да засенчвате дъщеря си на големия й ден, но в същото време не можете да си позволите да останете незабелязана“ — беше й казала мадам Рене. Елизабет особено харесваше шапката на Норман Хартнел, макар да не беше „шик“, както казваха младите.

— Време е да тръгваме — заяви тя, след като отново си погледна часовника.

Ема се усмихна и погледна роклята, която щеше да облече след приема, когато двамата с Хари щяха да поемат към Шотландия за медения си месец. Лорд Харви им беше предложил замъка Мългелри за две седмици с обещанието, че през това време нито един член на фамилията няма да бъде допуснат в радиус петнайсет километра от него и, което може би бе по-важно, Хари можеше да иска по три порции шотландска яхния всяка вечер, без да му предлагат яребици.

Ема последва майка си по коридора. Когато стигнаха стълбите, вече бе сигурна, че краката й всеки момент ще се подкосят. Докато слизаше, другите гости се дръпнаха настрани, така че нищо да не й пречи.

Портиерът отвори вратата на хотела. Шофьорът на сър Уолтър стоеше до задната врата на ролс-ройса, за да може булката да се настани до дядо си. Докато Ема сядаше, внимателно нагласявайки роклята си, сър Уолтър си сложи монокъла и заяви:

— Изглеждате великолепно, млада госпожице.

— Благодаря, дядо — отвърна тя и го целуна по бузата.

Погледна през задния прозорец и видя майка си да се качва във втори ролс-ройс. Минута по-късно двете коли се включиха в следобедния трафик и поеха бавно към университетската църква „Сейнт Мери“.

— Татко в църквата ли е? — попита Ема, като се мъчеше да скрие безпокойството си.

— Беше сред първите пристигнали — отвърна дядо й. — Мисля, че съжалява, че ми отстъпи привилегията да те дам на младоженеца.

— А Хари?

— Никога не съм го виждал толкова нервен. Джайлс обаче държи всичко под контрол, което май му се случва за първи път. Знам, че цял месец се е готвил за речта си като кум.

— И двамата сме късметлии, че имаме един и същи най-добър приятел — каза Ема. — Знаеш ли, дядо, веднъж четох, че всяка булка се колебае сутринта преди сватбата.

— Това е съвсем естествено, миличка.

— Аз обаче нито за миг не съм се колебала за Хари — каза Ема, докато спираха пред университетската църква. — Зная, че ще изживеем живота си заедно.

Изчака дядо си да слезе от колата, преди да събере полите си и да застане до него на тротоара.

Майка й се завтече да провери тоалета й за последен път, преди да й позволи да влезе в църквата. Елизабет й подаде малък букет бледорозови рози, докато двете шаферки — Грейс и приятелката й от училище Джесика — заставаха зад нея.

— Ти си следващата, Грейс — каза майка й и се наведе да оправи роклята на момичето.

— Само това не — отвърна Грейс достатъчно високо, за да я чуят всички.

Елизабет отстъпи назад и кимна. Двамата епитропи отвориха тежката врата, с което дадоха знак на органиста да засвири „Сватбения марш“ на Менделсон и на събралите се да станат и да посрещнат булката.

Щом пристъпи в църквата, Ема се изненада колко много хора са дошли в Оксфорд да споделят щастието й. Бавно мина по пътеката, водена от дядо си, и всички й се усмихваха, докато вървеше към олтара.

Забеляза мистър Фробишър до мистър Холкомби отдясно на пътеката. Мис Тили, която носеше доста дръзка шапка, беше дошла чак от Корнуол, а д-р Паджет й се усмихна най-топло. Но нищо не можеше да се сравнява със собствената й усмивка, когато видя капитан Тарант — стоеше с наведена глава и изглеждаше малко нелепо с костюм. Хари сигурно беше много доволен, че старият му приятел все пак е решил да дойде. На предния ред беше мисис Клифтън, която явно бе отделила доста време на избирането на тоалета си, тъй като изглеждаше невероятно модно и елегантно. Ема й се усмихна, но за нейна изненада и разочарование бъдещата й свекърва не вдигна глава да я погледне, докато минаваше покрай нея.

И тогава видя Хари, застанал на стъпалата на олтара до брат й — чакаха нея, булката.

Продължи по пътеката, хванала под ръка дядо си — другият й дядо стоеше изпънат на първата редица до баща й, който изглеждаше угрижен. Може би наистина съжаляваше за решението си да не я даде на младоженеца.

Сър Уолтър отстъпи настрани, докато Ема изкачваше четирите стъпала, за да застане до бъдещия си съпруг. Тя се наведе към Хари и прошепна:

— Промених решението си.

Той се опита да не се ухили, докато чакаше продължението.

— В края на краищата стипендиантите в този университет не бива да се женят за по-нископоставени.

— Толкова се гордея с теб, скъпа — отвърна той. — Моите поздравления.

Джайлс се поклони дълбоко в знак на искрено уважение, а публиката зашепна, когато новината се разпространи между редиците.

Музиката спря и капеланът на колежа вдигна ръце.

— Почитаеми гости, събрали сме се тук пред лицето Божие и пред лицето на събралото се множество да съединим този мъж и тази жена в свещен брак…

Ема изведнъж ужасно се притесни. Беше научила наизуст всички отговори, но в момента не можеше да се сети нито един от тях.

— Първо той бил предопределен за раждане на деца…

Ема се опита да се съсредоточи върху думите на капелана, но с нетърпение очакваше да избяга и да остане сама с Хари. Може би трябваше да заминат още снощи и да се оженят по шотландския ритуал, без формалности — много по-лесно и по-близо до замъка Мългелри, както беше казала на Хари.

— … и тези двама души са се явили да се съединят в този свещен брак. Прочее, ако някой може да посочи основателна причина те да не могат да се съчетаят законно, нека говори сега или да замълчи завинаги…

Капеланът направи кратка пауза, преди да произнесе думите „изисквам и ви задължавам“ — и тогава нечий глас ясно изрече:

— Аз възразявам!

Ема и Хари рязко се завъртяха да видят кой би могъл да произнесе такива ужасни думи.

Капеланът вдигна невярващо поглед и за момент се запита дали не му се е счуло, но всички в църквата въртяха глави и се мъчеха да разберат кой се е намесил така неочаквано. Капеланът никога не се бе сблъсквал с подобно развитие на нещата и отчаяно се мъчеше да си спомни какво следва да се прави в подобна ситуация.

Ема зарови лице в рамото на Хари, докато той се взираше в разшумялото се множество и се опитваше да открие кой е причинил този смут. Предположи, че трябва да е бащата на Ема, но когато погледна към първата редица, видя, че Хюго Барингтън е пребледнял като платно и също се опитва да разбере кой е прекъснал церемонията.

Наложи се преподобният Стайлър да повиши глас.

— Моля господина, който възрази срещу сключването на този брак, да се покаже.

На пътеката излезе висок мъж с изправена стойка. Погледите на всички се приковаха в капитан Джак Тарант, докато той измина пътя до олтара и спря пред капелана. Ема се вкопчи в Хари, уплашена, че могат да й го откраднат.

— Да разбирам ли, сър, че според вас този брак не бива да се сключи? — попита капеланът.

— Точно така, сър — тихо отвърна Стария Джак.

— В такъв случай трябва да ви помоля да дойдете във вестиария заедно с булката, младоженеца и най-близките членове на семействата им — каза капеланът и повиши глас: — Можете да останете на местата си, докато обмисля възражението и оповестя решението си.

Посочените бяха поведени към вестиария, следвани от Хари и Ема. Зад тях се чуваше възбуденият шепот на гостите.

След като двете семейства се натъпкаха в тясното помещение, преподобният Стайлър затвори вратата и каза:

— Капитан Тарант. Трябва да ви кажа, че аз единствен съм упълномощен от закона да определя дали този брак следва да се сключи. Естествено, няма да взема никакво решение, докато не чуя възраженията ви.

Единственият, който изглеждаше спокоен в претъпканата стаичка, беше Стария Джак.

— Благодаря, капелан — отвърна той. — Първо, трябва да се извиня на всички ви и особено на Ема и Хари за намесата си. Прекарах последните няколко седмици в борба със съвестта си, преди да стигна до това горчиво решение. Бих могъл да се измъкна по лекия начин и просто да намеря някакъв предлог да не присъствам на днешната церемония. Мълчах до този момент с надеждата, че с времето възражението ми ще се окаже ненужно. Но за съжаление, случаят не е такъв, тъй като любовта между Хари и Ема се засили през годините, вместо да отслабне, поради което за мен стана невъзможно да продължа да мълча.

Всички бяха така грабнати от думите на Стария Джак, че единствено Елизабет Барингтън забеляза как съпругът й се изнизва тихомълком през задната врата.

— Благодаря, капитан Тарант — каза преподобният Стайлър. — Макар да приемам, че намесата ви е добронамерена, трябва да зная конкретните обвинения, които имате срещу двамата младоженци.

— Нямам никакви обвинения срещу Хари или Ема. Обичам ги и им се възхищавам, и смятам, че те са също толкова в неведение, колкото и всички вие. Не, обвинението ми е срещу Хюго Барингтън, който от много години знае, че има вероятност той да е баща и на двете нещастни деца.

Всички в помещението ахнаха, докато се мъчеха да схванат значението на казаното.

— Има ли някой от присъстващите, който да може да потвърди или опровергае твърдението на капитан Тарант? — попита накрая смаяният капелан.

— Не може да бъде — каза Ема, която продължаваше да се притиска в Хари. — Тук има някаква грешка. Баща ми не може…

Именно тогава всички осъзнаха, че бащата на булката вече не е сред тях. Капеланът се обърна към мисис Клифтън, която тихо хлипаше.

— Не мога да отрека опасенията на капитан Тарант — каза тя на пресекулки. — Признавам, че имах еднократна връзка с мистър Барингтън… Само веднъж, но за съжаление, това се случи само няколко седмици преди да се омъжа за съпруга си… — тя бавно вдигна глава, — така че не мога да знам кой е бащата на Хари.

— Трябва да посоча на всички ви — каза Стария Джак, — че Хюго Барингтън неведнъж е заплашвал мисис Клифтън с разправа, ако някога разкрие ужасната му тайна.

— Мисис Клифтън, ще ми позволите ли един въпрос? — меко попита сър Уолтър.

Мейзи кимна, макар главата й да остана сведена.

— Покойният ви съпруг страдаше ли от далтонизъм?

— Не, доколкото знам — едва чуто отвърна тя.

Сър Уолтър се обърна към Хари.

— Но ти страдаш, нали, момчето ми?

— Да, сър — отвърна без колебание Хари. — Защо е важно това?

— Защото аз също не различавам цветовете — отвърна сър Уолтър. — Същото се отнася за сина ми и внук ми. Това е наследствена черта, тормозеща рода ни от няколко поколения.

Хари прегърна Ема.

— Кълна ти се, мила, не знаех абсолютно нищо.

— Разбира се, че не си знаел — за първи път се обади Елизабет Барингтън. — Единственият, който е знаел, е съпругът ми, който не е имал смелостта да излезе и да го признае. Ако го беше направил, това никога нямаше да се случи. Татко — каза тя, обръщайки се към лорд Харви, — мога ли да те помоля да обясниш на гостите ни причината, поради която церемонията няма да се състои?

— Остави го на мен, момичето ми — отвърна лорд Харви и я докосна нежно по ръката. — Но какво ще правиш сега?

— Ще отведа дъщеря си колкото се може по-далеч оттук.

— Никъде няма да ходя без Хари — възрази Ема.

— Боя се, че баща ти не ни е оставил избор — каза Елизабет и я хвана нежно за ръката.

Ема обаче остана вкопчена в Хари, докато той не прошепна:

— Боя се, че майка ти е права, мила. Баща ти обаче никога няма да ми попречи за едно — да продължа да те обичам. И ще докажа, че той не е мой баща, ако ще да ми отнеме цял живот.

— Може би ще предпочетете да излезете през задния вход, мисис Барингтън — предложи капеланът.

Ема с неохота пусна Хари и се остави майка й да я отведе.

Капеланът ги поведе по тесен коридор до една врата и като че ли се изненада, когато тя се оказа отключена.

— Бог да ви пази, деца мои — каза той, преди да се раздели с тях.

Елизабет тръгна с дъщеря си към чакащите ги автомобили. Не обърна внимание на онези от гостите, които бяха излезли за глътка чист въздух или да изпушат цигара и сега не криеха любопитството си, докато гледаха двете жени да се качват в лимузината.

— Върнете ни в хотела — каза Елизабет на шофьора.

Никой не каза дума, докато не стигнаха до стаята.

Ема се хвърли на леглото и зарида, а Елизабет започна да я гали по косата, както когато беше малка.

— Какво ще правя сега? — изплака Ема. — Не мога ей така да престана да обичам Хари.

— Сигурна съм, че никога няма да престанеш да го обичаш — каза майка й. — Но съдбата е решила, че не можете да сте заедно, докато не се докаже кой е бащата на Хари.

Продължи да гали косата на дъщеря си и дори си помисли, че е заспала, но Ема тихо добави:

— Какво ще кажа на детето си, когато ме попита кой е баща му?