Джефри Арчър
Времето ще покаже (3)

1.

Казваха, че баща ми загинал във войната.

Всеки път, когато питах майка си за смъртта му, тя не казваше повече от това, че служил в Глостърширския кралски полк и бил убит на Западния фронт само няколко дни преди подписването на примирието с Германия. Баба казваше, че татко бил храбър мъж, и веднъж, когато бяхме сами с нея, ми показа медалите му. Дядо рядко казваше мнението си за каквото и да било, но пък той беше глух като пън, така че може и изобщо да не е чувал въпроса ми.

Единственият друг, когото си спомням, беше вуйчо ми Стан, който сядаше на челното място на масата на закуска. Когато излизаше, често вървях след него до градските докове, където работеше. Всеки прекаран на пристанището ден беше приключение. Кораби от далечни страни, разтоварващи стоките си — ориз, захар, банани, юта и куп неща, за които не бях и чувал. След като опразваха трюмовете, докерите започваха да ги пълнят със сол, ябълки, ламарина и дори въглища (тях обичах най-малко, защото веднага издаваха къде съм бил през целия ден и майка ми се дразнеше), а после корабите отплаваха в неизвестни посоки. Винаги исках да помагам на вуйчо да разтоварва поредния пристигнал кораб, но той само се смееше и казваше: „Всяко нещо с времето си, момко“. Изобщо не ми се чакаше, а и най-неочаквано се появи училището.

На шестгодишна възраст ме изпратиха в начално училище „Мериууд“ и си помислих, че това е пълна загуба на време. Какъв е смисълът от училище, щом можех да науча всичко необходимо на доковете? Нямах абсолютно никакво намерение да отивам на следващия ден, но майка ми ме замъкна до входа, вкара ме вътре и се върна в четири следобед, за да ме отведе у дома.

Изобщо не си давах сметка, че мама има за бъдещето ми други планове, които не включваха вуйчо Стан и пристанището.

Мама ме отвеждаше на училище всяка сутрин, аз оставах да се мотая из двора, докато не се отдалечи, и офейквах на пристанището. Гледах винаги да се връщам на училищния портал, когато тя идваше да ме прибере. По пътя можех да й разкажа всичко, което сме правили през деня. Много ме биваше в измислянето, но не мина много време и тя разбра, че става въпрос именно за измислици.

Няколко момчета от училището също често висяха на пристанището, но аз стоях настрана от тях. Те бяха по-големи и по-едри и при среща обикновено отнасях по някоя тупалка. Трябваше да си отварям очите и за главния бригадир мистър Хаскинс, защото когато ме виждаше да се шляя — използвам любимата му дума — получавах ритник в задника наред със заканата: „Видя ли те да се шляеш отново тук, момко, ще кажа на директора“.

Понякога Хаскинс решаваше, че ме е виждал прекалено често, и съобщаваше на директора, който ме напердашваше с каиша, преди да ме вкара в класната стая. Класният ми ръководител мистър Холкомби никога не издаваше, че съм отсъствал от часовете му, но пък си беше малко мекушав. Когато узнаваше, че съм избягал от училище, майка ми не можеше да скрие гнева си и ми спираше джобните пари — половин пени за седмица. Но въпреки тупаниците от по-големите момчета, редовния пердах от страна на директора и загубата на джобните, нещо все ме влечеше към пристанището.

Открих само един истински приятел, докато се „шляех“ из доковете. Казваше се Стария Джак Тар. Мистър Тар живееше в изоставен железопътен вагон в края на депото. Вуйчо Стан ми казваше да стоя настрана от Стария Джак, защото бил глупав и мръсен стар бродяга. На мен не ми се виждаше чак толкова мръсен — определено не колкото Стан. А и доста скоро открих, че изобщо не е глупав.

След обяд с вуйчо Стан (един залък от сандвича му с „Мармайт“, огризката от ябълката му и глътка бира) се връщах в училище навреме за футболен мач — единственото нещо, което си заслужаваше да бъде посещавано. Та нали след завършване щях да стана капитан на „Бристол Сити“ или да построя кораб, който ще плава по цял свят. Ако мистър Холкомби си мълчеше и бригадирът не ме обаждаше на директора, можех да отсъствам дни наред, без никой да разбере, а стига да избягвах шлеповете с въглища и да чаках в четири следобед пред училището, майка ми нямаше да заподозре нищо.

Всяка събота вуйчо Стан ме водеше на „Аштън Гейт“ да гледаме „Бристол Сити“. В неделя сутрин пък мама ме замъкваше в църквата „Рождество Христово“ — нещо, от което така и не намерих начин да се измъкна. След като преподобният Уотс казваше последната си благословия, тичах с все сили до игрището и играех футбол с приятели, докато дойдеше време за обяд.

Когато бях на седем, за всеки разбиращ поне мъничко от футбол беше ясно, че никога няма да вляза в училищния отбор, та какво остава да стана капитан на „Бристол Сити“. Точно тогава обаче открих, че Бог ме е дарил с друг мъничък дар, който нямаше нищо общо с краката ми.

Отначало не забелязвах, че всички, които седяха близко до мен в църквата в неделя сутрин, спираха да пеят всеки път, когато си отварях устата. Изобщо не бих обърнал внимание, ако мама не ми бе подхвърлила, че няма да е зле да постъпя в хора. Изсмях се презрително — в края на краищата всички знаят, че хорът е само за момичета и мамини синчета. Щях да отхвърля идеята на момента, ако преподобният Уотс не ми бе казал, че хористите получават по едно пени на погребение и два пенса на сватба. Това бе първият ми сблъсък със сребролюбието. Но дори след като с неохота се съгласих да мина на прослушване, дяволът реши да постави пречка по пътя ми в образа на мис Елинор Мънди.

Никога нямаше да срещна мис Мънди, ако не беше ръководителка на хора на „Рождество Христово“. Макар да бе висока само метър и шейсет и да изглеждаше толкова крехка, все едно някой по-силен порив на вятъра може да я отнесе, никой и не помисляше да се майтапи с нея. Имам чувството, че дори дяволът би се уплашил от мис Мънди, защото преподобният Уотс определено се плашеше.

Съгласих се да мина на прослушване, но едва след като мама ми даде в аванс джобните за един месец. На следващата неделя застанах в редицата с няколко други момчета и зачаках да ме извикат.

— Винаги ще идвате навреме за репетиции — заяви мис Мънди, като ме пронизваше с очи. Отвърнах дръзко на погледа й. — Няма да говорите, освен ако не ви заговорят. — Някак успях да запазя мълчание. — И по време на служба ще бъдете напълно съсредоточени. — Кимнах неохотно. И после, Бог да я благослови, тя ми осигури вратичка за измъкване. — И най-важното — заяви тя и постави ръце на кръста си, — след три месеца ще очаквам от вас да минете изпит по четене и писане, за да съм сигурна, че можете да се справите с нов химн или непознат псалм.

Бях доволен, че съм пропаднал още на първото изпитание. Но както щях да открия, мис Елинор Е. Мънди не се отказваше толкова лесно.

— Какво си избрал да изпееш, дете? — попита ме тя, когато дойде моят ред.

— Нищо — отвърнах.

Тя отвори сборник химни, подаде ми го и седна зад пианото. Усмихнах се при мисълта, че може би няма да закъснея за второто полувреме на неделния мач. Тя засвири позната мелодия и когато видях заканителния поглед на майка ми от първата редица скамейки, реших, че е по-добре да им играя по свирката, та мама да е доволна.

— „Всичко красиво и ярко, всичко голямо и малко, всичко мъдро и красиво…“ — Усмивката цъфна на лицето на мис Мънди много преди да стигна до „Бог сътвори милостиво“.

— Как се казваш, дете? — попита тя.

— Хари Клифтън, мис.

— Хари Клифтън, ще идваш на репетиции всеки понеделник, сряда и петък, точно в шест — каза тя и се обърна към момчето зад мен. — Следващият!

Обещах на мама, че ще отида навреме за първата репетиция, макар да знаех, че тя ще е и последната, тъй като мис Мънди скоро щеше да разбере, че не мога да чета и да пиша. И наистина щеше да е последната, ако за всички не бе очевидно, че гласът ми е от съвсем друга класа в сравнение с гласовете на останалите момчета от хора. Веднага щом отварях уста, всички в църквата млъкваха и ме гледаха с възхищение и дори благоговение — така, както исках да ме гледат на футболното игрище. Мис Мънди се преструваше, че не забелязва.

След като ни пусна, не се прибрах у дома, а изминах тичешком пътя до пристанището, за да питам мистър Тар как да се справя с проблема за четенето и писането. Изслушах внимателно съвета на стареца и на следващия ден се върнах в училище и седнах на мястото си в класа на мистър Хол комби. Директорът не успя да скрие изненадата си, когато ме видя на предния чин, и се изненада още повече, че много внимавам в урока.

Мистър Холкомби започна да ме учи на азбуката и след няколко дни вече можех да изписвам всичките букви, макар и невинаги в правилния ред. Мама би ми помогнала у дома следобед, но подобно на останалите в семейството, тя също беше неграмотна.

Вуйчо Стан едва успяваше да надраска подписа си и макар че правеше разлика между „Уилс Стар“ и „Уайлд Удбайнс“, съм сигурен, че не можеше да прочете надписите върху пакетите цигари. Въпреки безполезното му мърморене изписвах азбуката върху всяко парче хартия, което ми попадаше. Вуйчо Стан сякаш не забелязваше, че оръфаният вестник в клозета винаги е покрит с букви.

След като овладях азбуката, мистър Холкомби ме научи на някои прости думички — „куче“, „коте“, „мама“ и „тате“. Точно тогава за първи път го попитах за татко си с надеждата, че ще може да ми разкаже нещо за него. В края на краищата той сякаш знаеше всичко. Мистър Холкомби обаче като че ли се озадачи, че зная толкова малко за собствения си баща. Седмица по-късно написа на дъската първата ми петбуквена дума — „книга“, — а после продължи и с по-дългите „колело“ и „училище“. В края на месеца вече можех да напиша първото си изречение „Под южно дърво, цъфтящо в синьо, бягаше малко пухкаво зайче“, което, както посочи мистър Холкомби, съдържаше всички букви от азбуката. Проверих и се оказа, че е прав.

В края на срока вече можех да казвам буква по буква думи като „химн“, „псалм“ и дори „псалтир“, макар мистър Холкомби все да посочваше, че гълтам някои звуци при изговарянето. А после дойде ваканцията и започнах да се тревожа, че никога няма да мина трудния изпит при мис Мънди без помощта на учителя. И сигурно щеше да стане точно така, ако Стария Джак не зае мястото му.

Явих се половин час преди началото на репетицията в петък вечер, когато трябваше да мина втория изпит, ако исках да остана в хора. Седях мълчаливо на скамейката с надеждата, че мис Мънди ще извика някое друго момче преди мен.

Вече бях минал първия изпит с пълно отличие, както се бе изразила мис Мънди. Всички трябваше да кажем Божията молитва. Това не беше никакъв проблем за мен, тъй като откакто се помня, мама всяка вечер коленичеше до леглото ми и я казваше, преди да ме завие. Следващият изпит на мис Мънди обаче се оказа много по-труден.

Когато времето за него настъпи — в края на втория месец, — от нас се искаше да прочетем на глас пред целия хор някой псалм. Избрах си Псалм 120, който също знаех наизуст, тъй като го бях пял много често. „Подигам очи към планините, отдето ще ми помощ дойде“^[1]. Оставаше ми само да се надявам, че Бог ще ми прати помощта си. Макар да можех да броя от едно до сто и да отворя псалтира на правилната страница, се страхувах, че мис Мънди ще разбере, че не мога да следвам всеки стих ред по ред. Дори и да беше разбрала, не го показа, защото си останах в хора за още един месец, докато други двама поганци (нейна дума, която не знаех, докато не попитах мистър Холкомби на следващия ден) бяха върнати отново сред паството.

Когато дойде време за третия и последен изпит, вече бях готов. Мис Мънди поиска от онези, които бяхме останали, да напишем Десетте Божии заповеди в правилния ред и без да гледаме в Изход.

Ръководителката на хора си затвори очите за факта, че бях поставил кражбата преди убийството, че бях изписал неправилно „прелюбодействай“ и че със сигурност не зная какво означава тази дума. Едва когато други двама поганци бяха махнати от хора заради по-незначителни грешки си дадох сметка колко изключителен трябва да е гласът ми.

На първата неделя от Коледните пости мис Мънди обяви, че е избрала три нови дисканта (или „малки ангелчета“, както обикновено ни наричаше преподобният Уотс) за хора си, а останалите са отхвърлени заради такива непростими грехове като говорене по време на проповед, близане на близалки и, какъвто бе случаят с две момчета, игра с нанизани на връв кестени по време на Nunc Dimittis^[2].

На следващата неделя облякох дълго синьо расо с надиплена бяла яка. Само на мен ми бе позволено да си сложа бронзов медальон с образа на Светата Дева на врата, за да покажа, че съм избран за солист. Щях с гордост да го нося чак до вкъщи и дори на следващия ден в училище, за да го покажа на другите момчета, но мис Мънди си го прибираше след края на всяка служба.

В неделите се озовавах в друг свят, но се боях, че това подобно на делириум състояние няма да продължи дълго.