Джефри Арчър
Времето ще покаже (57)

55.

— Том — каза д-р Уолас, след като приключи с прегледа на Хари, — питах се дали не знаеш името на другия офицер, който умря снощи. Бих искал да пиша на майка му или на жена му, ако е бил женен.

— Казваше се Хари Клифтън — едва чуто отвърна Хари. — Не беше женен, но познавам добре майка му. Самият аз смятах да й пиша.

— Много мило от твоя страна, но аз също трябва да й пратя писмо — рече Уолас. — Имаш ли адреса й?

— Да — отвърна Хари. — Но може би ще е по-добре първо да научи от мен, а не от напълно непознат.

— Щом така мислиш — рече Уолас не особено убедено.

— Определено е по-добре — каза Хари, този път малко по-твърдо. — Можете да пуснете писмото ми, когато „Канзас Стар“ се върне в Бристол. Разбира се, стига капитанът все още да смята да се връща в Англия, след като вече сме във война с Германия.

— Ние не сме във война с Германия — напомни му Уолас.

— Да, разбира се, че не сме — бързо се поправи Хари.

— И да се надяваме, че никога няма да се стигне дотам.

— Съгласен — рече Уолас, — но това няма да попречи на „Канзас Стар“ да се върне. В Англия все още има стотици американци, които няма как иначе да се приберат у дома.

— Не е ли малко рисковано? — попита Хари. — Особено като се има предвид през какво минахме току-що.

— Не, не мисля — отвърна Уолас. — Последното, което биха искали германците, е да потопят американски пътнически кораб. Това със сигурност ще ни въвлече в конфликта. Том, съветвам те да поспиш. Надявам се утре сутринта сестрата да успее да те изведе на разходка из палубата. Като начало, само една обиколка — добави той.

Хари затвори очи, но не се опита да заспи, а се замисли за решението, което бе взел, и на колко хора ще се отрази то. Като бе приел самоличността на Том Брадшоу, си бе осигурил известна възможност да помисли за бъдещето. След като научеха, че Хари Клифтън е загинал в океана, сър Уолтър и останалите от Барингтънови най-сетне щяха да бъдат освободени от задълженията, с които смятаха, че са обвързани, а Ема щеше да е свободна да започне нов живот. Решение, което Стария Джак вероятно щеше да одобри — поне така си мислеше, макар все още да не бе осъзнал напълно всички последици.

В същото време възкресяването на Том Брадшоу щеше да създаде други проблеми и трябваше непрекъснато да е нащрек. Не му помагаше особено фактът, че не знаеше почти нищо за Брадшоу, така че каквото и да го попиташе сестра Крейвън за миналото му, трябваше или да си измисля, или да намери начин да смени темата.

Брадшоу много успешно беше избягвал въпросите, на които не искаше да отговаря, и ясно личеше, че е единак. Не беше стъпвал в родината си най-малко три години, може би повече, така че семейството му нямаше откъде да знае за предстоящото му завръщане. Щом „Канзас Стар“ пристигнеше в Ню Йорк, Хари смяташе да отплава обратно за Англия с първия кораб.

Най-голямата му дилема бе как да предотврати ненужното страдание на майка си, че е изгубила единствения си син. Д-р Уолас донякъде му бе помогнал да реши проблема с обещанието си, че ще прати писмото до нея веднага щом се върне в Англия. Хари обаче все пак трябваше да й пише.

Премисля всичко това часове наред, така че когато се възстанови достатъчно, за да изрази мислите си върху хартия, знаеше думите почти наизуст.

Ню Йорк

8 септември 1939 г.

Скъпа майко,

Направих всичко по силите си да получиш това писмо преди някой друг да ти съобщи, че съм загинал в морето.

Както показва датата, не умрях, когато „Девониън“ бе потопен на 4 септември. Бях изваден от морето от американски кораб и съм жив и здрав. Появи се обаче възможност да приема самоличността на друг човек и го направих с надеждата, че това ще освободи както теб, така и семейство Барингтън от многото проблеми, които неволно съм създал през годините.

Важно е да разбереш, че любовта ми към Ема не е намаляла ни най-малко — за подобно нещо и дума не може да става. В същото време обаче не смятам, че имам правото да очаквам от нея да изживее живота си, вкопчена в напразната мечта, че някога в бъдеще ще мога да докажа, че баща ми е Артър Клифтън, а не Хюго Барингтън. По този начин тя ще може да помисли за бъдеще с някой друг. Завиждам на онзи човек.

Смятам да се върна в Англия в най-близко бъдеще. Ако получиш вести от някой си Том Брадшоу, знай, че това съм аз.

Ще се свържа с теб веднага щом стъпя на английска земя, но дотогава трябва да те помоля да пазиш тайната ми така, както пазеше своята толкова много години.

Твой любящ син,

Хари

Прочете писмото няколко пъти, след което го постави в плик с надпис „Лично и строго поверително“. Адресира го до „мисис Артър Клифтън, Стил Хаус Лейн 27, Бристол“.

На следващата сутрин даде писмото на д-р Уолас.

— Смяташ ли, че си готов за една кратка разходка по палубата? — попита Кристин.

— И още как — отвърна Хари с един от изразите, които бе чул да използва приятелят й, макар да му се струваше неестествено да добавя и „сладурче“.

През дългите часове в леглото беше слушал внимателно д-р Уолас и когато оставаше сам, се опитваше да имитира акцента му; Кристин го беше описала на Ричард като говор от Източния бряг. Хари беше благодарен за прекараните с д-р Паджет часове по риторика, макар тогава да мислеше, че ще има нужда от нея единствено за някоя роля на сцената. Всъщност той и сега играеше роля. Все пак оставаше въпросът как да се справи с невинното любопитство на Кристин за семейството и средата, в която е израснал.

Помогна му един роман на Хорейшо Алджър и друг от Торнтън Уайлдър, единствените книги, които бяха на разположение в лечебницата. От тях успя да скалъпи измислено семейство от Бриджпорт, Кънектикът — баща, работещ като управител на малък клон на местна банка, майка домакиня и навремето победителка в местния конкурс за красота, и по-голяма сестра Сали, щастливо омъжена за Джейк, съдържателя на местната железария. Усмихна се, когато си спомни забележката на д-р Паджет, че с това въображение от него може да излезе не актьор, а писател.

Стъпи предпазливо на пода и с помощта на Кристин бавно се изправи. Хвана я за ръката и несигурно тръгна към вратата, нагоре по няколкото стъпала и навън.

— Откога не си се прибирал у дома? — попита Кристин, докато бавно вървяха по палубата.

Хари винаги се опитваше да се придържа към малкото, което знаеше за Брадшоу, като добавяше това-онова от живота на измисленото семейство.

— Малко повече от три години — отвърна той. — Семейството ми няма нищо против, защото знаят, че от съвсем малък исках да стана моряк.

— Но как се озова на британски кораб?

Адски добър въпрос. Искаше му се да знае отговора. Препъна се, за да си спечели мъничко време и да измисли убедителен отговор. Кристин се наведе да му помогне.

— Добре съм — каза той, след като отново хвана ръката й. После се разкиха.

— Май ще е по-добре да се върнем в лечебницата — каза Кристин. — Не можем да си позволим да хванеш настинка. Утре пак ще опитаме.

— Както кажеш — отвърна Хари, облекчен, че престана да му задава въпроси.

След като Кристин го зави като майка, която слага бебето си да спи, Хари бързо потъна в дълбок сън.

Успя да направи единайсет обиколки на палубата преди деня, в който „Канзас Стар“ трябваше да влезе в пристанището на Ню Йорк. Макар да не можеше да го признае на никого, беше много развълнуван от перспективата да види Америка.

— Направо за Бриджпорт ли заминаваш? — попита Кристин на последната обиколка. — Или смяташ да останеш в Ню Йорк?

— Не съм се замислял много — отвърна Хари, който беше мислил доста по въпроса. — Май всичко зависи от часа, в който акостираме — добави, за да изпревари следващия й въпрос.

— Е, ако нямаш нищо против да пренощуваш в апартамента на Ричард в Ийст Сайд, ще е супер.

— О, не бих искал да му създавам неудобства.

Кристин се разсмя.

— Знаеш ли, Том, понякога говориш повече като англичанин, отколкото като американец.

— След толкова години служба на британски кораби няма начин да се спасиш от покварата.

— И това ли е причината да не си в състояние да споделиш проблема си с нас?

Хари внезапно спря; този път нямаше да успее да се измъкне с препъване или кихавица.

— Ако беше мъничко по-честен, с радост щяхме да помогнем да разрешим проблема. Но предвид обстоятелствата нямахме друг избор, освен да съобщим на капитан Паркър и да оставим той да реши какво трябва да се направи.

Хари се свлече в най-близкия стол. Кристин не направи опит да му се притече на помощ и той разбра, че е победен.

— Всичко е много по-сложно, отколкото си мислите — започна той. — Но мога да обясня защо не исках да въвличам никого.

— Не е нужно — отвърна Кристин. — Капитанът вече ни помогна. Само че иска да знае как смяташ да се справиш с по-големия проблем.

Хари наведе глава.

— Готов съм да отговоря на всички въпроси на капитана. — Изпитваше почти облекчение, че е разкрит.

— Също като нас, той иска да знае как ще слезеш от кораба, щом нямаш нито дрехи, нито пукнат цент?

Хари се усмихна.

— Помислих си, че нюйоркчани ще намерят униформата на „Канзас Стар“ за доста елегантна.

— Честно казано, малцина нюйоркчани биха обърнали внимание дори да тръгнеш по пижама по Пето авеню — каза Кристин. — А онези, които го направят, сигурно ще си помислят, че такава е последната мода. Но за всеки случай Ричард успя да намери няколко бели ризи и спортно сако. Жалко, че е много по-висок от теб, иначе щеше да ти намери и панталони. Доктор Уолас може да ти даде обувки, чорапи и вратовръзка. Проблемът с панталоните остава, но капитанът има бермуди, които вече не му стават.

Хари избухна в смях.

— Том, надяваме се, че няма да се засегнеш, но успяхме да съберем и малко пари — добави тя и му подаде дебел плик. — Мисля, че ще са ти предостатъчни за пътуването до Кънектикът.

— Как мога да ви се отблагодаря? — попита Хари.

— Не е нужно, Том. Всички се радваме, че оцеля. Иска ми се да можехме да спасим и приятеля ти Хари Клифтън. Все пак сигурно ще се зарадваш да чуеш, че капитан Паркър заръча на доктор Уолас да предаде писмото ти лично на майка му.