Джефри Арчър
Времето ще покаже (12)

10.

— Чувстваш ли се готов да се изправиш пред изпитващите, момчето ми? — попита Стария Джак.

— Едва ли бих могъл да съм по-готов — отвърна Хари. — Между другото, послушах съвета ви и прегледах изпитните въпроси за последните десет години. Прав сте, наистина има общ модел. Някои въпроси се появяват на равни интервали.

— Добре. А с латинския как си? Не можем да си позволим провал по този предмет, колкото и добре да се представим на останалите.

Хари се усмихна, че Стария Джак говори в множествено число.

— Благодарение на Дийкинс постигнах шейсет и девет процента на упражнението вчера, макар да пуснах Ханибал да прекосява Андите.

— Какво пък, само някакви си десет хиляди километра разлика — изкиска се Стария Джак. — Та какъв според теб ще е най-сериозният ти проблем?

— Четирийсетте момчета от „Сейнт Бийд“, които също ще се явят на изпита, без да споменавам останалите двеста и петдесет от другите училища.

— Забрави за тях — каза Стария Джак. — Ако направиш онова, на което си способен, те няма да са проблем.

Хари не отговори.

— А как е гласът ти? — попита Стария Джак, който сменяше темата всеки път, когато Хари се умълчаваше.

— Нищо ново — отвърна Хари. — Може да минат седмици, преди да разбера дали съм тенор, баритон или бас, а дори и тогава няма гаранция, че ще съм много добър. Едно обаче е сигурно — Бристолската гимназия няма да ми предложи хористка стипендия, докато приличам на кон със счупен крак.

— Я зарежи тия мисли — посъветва го Стария Джак. — Положението не е чак толкова лошо.

— По-лошо е — каза Хари. — Ако бях кон, щяха да ме застрелят и да ме отърват от мъките.

Стария Джак се разсмя, после попита, макар да знаеше отговора:

— И кога са изпитите?

— По̀ следващия четвъртък. Започваме с обща култура в девет и имаме пет други предмета през деня. Последен е английският в четири.

— Добре е, че ще приключиш с любимия си предмет — отбеляза Джак.

— Да се надяваме — отвърна Хари. — Само се моля да има въпрос за Дикенс, защото не се е падал през последните три години. Точно затова чета книгите му след часа за лягане.

— В мемоарите си Уелингтън пише, че най-лошият момент във всяка кампания е когато чакаш слънцето да изгрее в деня на битката — каза Стария Джак.

— Съгласен съм с Железния херцог, което означава, че няма да ми се съберат много часове сън през следващите две седмици.

— Още една причина да не ми идваш на гости следващата събота, Хари. Трябва да използваш времето си по-пълноценно. Пък и доколкото си спомням, тогава е рожденият ти ден.

— Това пък откъде го знаете?

— Признавам, че не съм го прочел на светските страници на „Таймс“. Но тъй като беше по същото време и миналата година, реших да рискувам и ти купих един малък подарък.

Извади нещо, увито в стар вестник, и му го подаде.

— Благодаря, сър — каза Хари, докато развързваше връвта.

Махна вестника, отвори малката тъмносиня кутия и зяпна невярващо мъжкия ръчен часовник „Ингерсол“, който беше гледал толкова пъти на витрината на магазина на мистър Дийкинс.

— Благодаря — повтори Хари, докато си го слагаше на китката. Не можеше да откъсне поглед от него и се питаше как ли Стария Джак е могъл да си позволи да похарчи цели шест шилинга.

В утрото на изпита Хари беше буден много преди слънцето да изгрее. Пропусна закуската, за да преговори въпросите по обща култура, изброи столиците на страните от Германия до Бразилия, датите на премиерите от Уолпол до Лойд Джордж и на монарсите от крал Алфред до Джордж V. Час по-късно се чувстваше готов за изпита.

Отново беше на първия ред, между Барингтън и Дийкинс. Дали нямаше да е за последен път? Когато часовникът на кулата удари десет, между редиците тръгнаха учители — раздаваха въпросниците на четирийсетте изнервени момчета. Добре де, на трийсет и деветте изнервени момчета и на Дийкинс.

Бавно прочете въпросите. Когато стигна до стотния, си позволи да се усмихне. Взе перодръжката, топна перото в мастилницата и започна да пише. След четирийсет минути отново беше на стотния въпрос. Погледна часовника — имаше десет минути да провери отговорите си. Спря за момент на въпрос 34 и се замисли за отговора си. Кой Кромуел беше изпратен в Тауър за държавна измяна — Оливър или Томас? Спомни си съдбата на кардинал Уолсли и избра мъжа, който беше заел мястото му като лорд канцлер.

Когато часовникът започна да бие отново, бе стигнал въпрос 92. Бързо прегледа последните си осем отговора, преди да му вземат листа. Мастилото още изсъхваше по последния му отговор — Чарлз Линдбърг^[1].

По време на двайсетминутната почивка Хари, Джайлс и Дийкинс бавно обикаляха игрището за крикет, на което Джайлс бе отбелязал сто точки само преди седмица.

— Amo, amas, amat — каза Дийкинс, докато преговаряше с тях спрежението на глагола „обичам“, без нито веднъж да направи справка с учебника по граматика на Кенеди.

— Amamus, amatis, amant — продължи Хари, докато тръгваха към изпитната зала.

Когато час по-късно предаде работата си, Хари бе сигурен, че е изкарал повече от необходимите 60 процента; дори Джайлс изглеждаше доволен от себе си. Докато вървяха към мензата, Хари прегърна Дийкинс през рамото и каза:

— Благодаря, друже.

След като прочете въпросите по география, Хари мислено благодари на тайното си оръжие. Стария Джак му беше дал толкова много знания през годините, без изобщо да го кара да се чувства като на урок.

Така и не докосна обяда си. Джайлс успя да изяде половината свински пай, а Дийкинс лапаше преспокойно.

Първият предмет след обедната почивка беше история и не представляваше никакъв проблем. Хенри VIII, Елизабет, Рали, Дрейк, Наполеон, Нелсън и Уелингтън маршируваха отново по бойните полета под командата на Хари.

Изпитът по математика се оказа много по-лесен от очакваното и дори Джайлс си помисли, че може да е направил още сто точки.

По време на последната почивка Хари се върна в кабинета и прегледа есето, което бе писал за „Дейвид Копърфийлд“. Беше сигурен, че ще се представи добре по любимия си предмет. Върна се бавно в изпитната зала, като си повтаряше отново и отново любимия съвет на мистър Холкомби: „Съсредоточи се“.

Погледна последния въпросник и установи, че тази година той е посветен на Томас Харди и Луис Карол. Беше чел „Кметът на Кастърбридж“ и „Алиса в страната на чудесата“, но Лудия шапкар, Майкъл Хенчард и Чеширския котак не му бяха така познати като Пеготи, д-р Чилип и Баркис. Писалката му скърцаше бавно по листа и когато часовникът отмери края на часа, не беше сигурен, че е написал достатъчно. Излезе от залата под лъчите на следобедното слънце малко потиснат, макар че от физиономиите на съперниците му беше ясно, че никой не е сметнал изпита за лесен. Това го накара да се запита дали все пак все още няма някакъв шанс.

Последва онова, което мистър Холкомби често описваше като най-лошата част от всеки изпит — дните на безкрайно чакане преди официалното изнасяне на резултатите, време, през което момчетата често вършеха неща, за които по-късно можеше да съжаляват, сякаш искаха да бъдат изключени, вместо да научат съдбата си. Едно момче бе хванато да пие сайдер зад навеса за велосипеди, друго бе спипано да пуши в тоалетната, а трето беше видяно да се измъква и да отива на кино след часа за лягане.

На следващата събота Джайлс отиде на лов за патици — първия му за сезона. Дийкинс се върна в библиотеката, а Хари предприе дълга разходка, като отново и отново прехвърляше въпросите през ума си. Това не подобри настроението му.

В неделя следобед Джайлс отбеляза гол от далечна стрелба; в понеделник Дийкинс с неохота предаде отговорностите си на новото момче в библиотеката, а във вторник Хари прочете „Далече от безумната тълпа“ и изруга на глас. В сряда вечерта Джайлс и Хари останаха да си говорят до малките часове, а Дийкинс спа непробудно.

В четвъртък сутринта, много преди часовникът на кулата да удари десет, четирийсет момчета вече бяха излезли на двора с ръце в джобовете и чакаха с наведени глави появата на директора. Макар всички да знаеха, че д-р Оукшот ще дойде точно на минутата, в десет без пет повечето вече се взираха към вратата на дома му и чакаха тя да се отвори. Останалите гледаха нагоре към часовника с надеждата, че ще накарат стрелката да се задвижи малко по-бързо.

При първия звън преподобният Самюъл Оукшот отвори вратата и излезе. Носеше в едната си ръка лист, а в другата четири кабарчета. Не беше от хората, които оставят нещата на случайността. Мина по пътеката, отвори вратичката на оградата и излезе в двора, без да обръща внимание на ставащото около него. Момчетата побързаха да му направят път — всъщност направиха истински шпалир. Когато часовникът удари за последен път, Оукшот спря пред дъската за обяви, забоде резултатите от изпита с кабарчетата и се прибра, без да каже нито дума.

Четирийсет момчета се втурнаха напред и се струпаха около дъската. Никой не се изненада, че Дийкинс е на първо място с 92 процента и че е спечелил стипендията „Пелокин“ на Бристолската гимназия. Джайлс подскочи във въздуха, без да се опитва да скрие облекчението си, когато видя, че е изкарал 64 процента.

Двамата се обърнаха да потърсят приятеля си. Хари стоеше сам, далече от безумната тълпа.