Джефри Арчър
Времето ще покаже (46)

44.

Никога няма да забравя първия път, когато го видях.

Дойде на чай в Имението на дванайсетия рожден ден на брат ми. Беше толкова тих и свит, че се зачудих как може да е най-добрият приятел на Джайлс. Другият, Дийкинс, беше наистина странен. Цял следобед мълча като ням и не спря да яде.

А после Хари заговори с тих и мек глас, който те кара да спреш и да го слушаш. Празненството вървеше доста добре, докато баща ми не нахълта в стаята, след което той почти не говореше. Никога не бях виждала баща си да е толкова груб с някого и не можех да разбера защо трябва да се държи по такъв начин с абсолютно непознат. Още по-необяснима беше реакцията на папа, когато попита Хари кога е неговият рожден ден. Как бе възможно такъв безобиден въпрос да предизвика такава крайна реакция? В следващия момент баща ми стана и излезе, без дори да се сбогува с Джайлс и гостите му. Личеше си, че мама е смутена от поведението му, макар че си наля чай и се престори, че не забелязва.

След няколко минути брат ми и двамата му приятели тръгнаха да се връщат в училището. Той се обърна и ми се усмихна, преди да излезе, но също като майка ми, аз се престорих, че не забелязвам. А когато външната врата се затвори, застанах до прозореца на салона и гледах как колата се смалява по алеята. Стори ми се, че го видях да поглежда през задния прозорец, но не бях сигурна.

След като те заминаха, мама отиде право в кабинета на баща ми и чух разговор с повишен тон — нещо, което напоследък се случваше все по-често и по-често. Когато се върна, тя ми се усмихна, сякаш не се е случило нищо необичайно.

— Как се казва най-добрият приятел на Джайлс? — попитах.

— Хари Клифтън — отвърна тя.

Следващия път, когато видях Хари Клифтън, бе в началото на Коледните пости в „Сейнт Мери Редклиф“. Той пя „Малкото градче Витлеем“ и най-добрата ми приятелка Джесика Брейтуейт ме обвини, че едва не съм припаднала, сякаш слушам новия Бинг Кросби. Не си направих труда да отричам. Видях го да бъбри с Джайлс след службата и ми се искаше да го поздравя, но папа като че ли бързаше да се прибере у дома. Докато си тръгвахме, видях как гувернантката му го прегърна.

Бях в „Сейнт Мери Редклиф“ и онази вечер, когато гласът му започна да мутира, но тогава не разбрах защо толкова много глави се завъртяха и някои от паството започнаха да си шепнат. Знам само, че след това никога повече не го чух да пее.

За първия учебен ден на Джайлс в гимназията помолих да отида с тях, но само защото исках да видя Хари. Баща ми обаче не искаше и да чуе и въпреки че нарочно избухнах в сълзи, ме оставиха вкъщи с Грейс. Знаех, че папа е много ядосан, че на Джайлс не му е предложено място в Итън — нещо, което не разбирам и досега, защото изпита взеха доста момчета, които са по-тъпи от брат ми. За мама като че ли нямаше особено значение в кое училище ще продължи Джайлс, но аз бях доволна, че отива в Бристолската гимназия — това означаваше, че ще имам по-голям шанс отново да видя Хари.

Всъщност през следващите три години го видях повече от десет пъти, но той изобщо не си спомняше тези срещи, докато не се видяхме в Рим.

Онова лято бяхме във вилата в Тоскана. Един ден Джайлс каза, че искал да поговорим сериозно. Казваше го само когато иска нещо. Този път обаче се оказа нещо, което аз исках не по-малко от него.

— И какво искаш този път? — попитах го.

— Трябва ми повод утре да отида в Рим — каза той. — Уговорили сме се да се видим с Хари.

— Кой Хари? — попитах уж безразлично.

— Хари Клифтън, глупачке. От училището са на екскурзия в Рим и обещах да се измъкна и да прекарам деня с него. — Не беше нужно да казва, че папа няма да одобри подобно нещо. — Трябва само да попиташ мама дали може да те заведе до Рим утре.

— Но тя ще попита защо искам да ида в Рим.

— Кажи й, че искаш да разгледаш Вила Боргезе.

— Защо точно Вила Боргезе?

— Защото именно там ще е Хари утре в десет сутринта.

— А какво ще стане, ако мама се съгласи? Ще останеш с пръст в устата.

— Няма. Утре са канени на обяд от Хендерсънови в Арецо, така че ще предложа аз да дойда с теб.

— И какво ще получа в замяна? — попитах, защото не исках Джайлс да разбере колко много искам да видя Хари.

— Грамофонът ми — отвърна той.

— Все за мен или само временно?

Джайлс помълча малко, после каза неохотно:

— Все за теб.

— Искам го още сега — заявих.

За моя най-голяма изненада той се съгласи.

Бях още по-изумена, когато майка ми се хвана на номера. На Джайлс дори не му се наложи да предложи услугите си на придружител — папа настоя той да дойде с мен. Коварният ми брат се престори, че протестира, но накрая се примири.

На следващата сутрин станах рано и доста време не можех да реша какво да облека. Трябваше да е сравнително консервативно, ако не исках майка ми да заподозре нещо, но от друга страна, исках да съм сигурна, че Хари ще ме забележи.

Докато пътувахме с влака към Рим, отидох в тоалетната и обух едни копринени чорапи на мама и си сложих съвсем малко червило — толкова малко, че и Джайлс не можа да го забележи.

След като се регистрирахме в хотела, Джайлс поиска веднага да тръгнем за Вила Боргезе. Аз също исках.

Докато вървяхме през градините към вилата, някакъв войник се обърна да ме гледа. Беше ми за първи път и усетих как се изчервявам.

Щом влязохме в галерията, Джайлс хукна да издирва Хари. Аз изостанах и се престорих, че съм страшно заинтригувана от картините и статуите. Трябваше да се появя подобаващо.

Когато най-сетне ги настигнах, Хари говореше нещо на брат ми, макар че Джайлс дори не се преструваше, че го слуша — беше като омагьосан от екскурзоводката. Ако беше попитал мен, щях да му кажа, че няма никакъв шанс. По-големите братя обаче не слушат сестрите си, когато стане дума за жени; бих го посъветвала да направи коментар за обувките й, които ме накараха да й завиждам. Мъжете си мислят, че италианците са прочути само като автомобилни дизайнери. Изключение от това правило е капитан Тарант, който знае много добре как да се отнася с една дама. Брат ми би могъл да научи много от него. Джайлс гледаше на мен просто като на своята нетактична сестричка, не че имаше представа какво означава думата такт.

Избрах момента, приближих и зачаках Джайлс да ни запознае. Представете си изненадата ми, когато Хари ме покани на вечеря. Единствената ми мисъл бе, че не съм взела подходяща вечерна рокля. В ресторанта разбрах, че брат ми е платил на Хари хиляда лирети, за да се отърве от мен, но Хари отказвал, докато Джайлс не му обещал и плочата си на Карузо. Казах на Хари, че той е получил плочата, а аз — грамофона. Той не схвана.

Докато пресичахме улицата на път към хотела, той за първи път хвана ръката ми, а когато стигнахме отсрещния тротоар, аз не се пуснах. Личеше си, че Хари за първи път държи момиче за ръка, защото беше ужасно нервен и се потеше.

Опитах да направя нещата по-лесни за него да ме целуне, когато стигнахме до хотела, но той просто се ръкува и ми пожела лека нощ, сякаш бяхме стари другарчета. Намекнах, че може би ще се видим отново в Бристол. Този път той реагира по-позитивно и дори предложи най-романтичното място за следващата ни среща — градската библиотека. Обясни, че тя била място, където Джайлс не би стъпил за нищо на света. С радост се съгласих.

Когато Хари си тръгна и се качих в стаята си, беше малко след десет. Няколко минути по-късно чух Джайлс да отключва стаята си. Усмихнах се. Вечерта му с Катерина едва ли си струваше плочата на Карузо и грамофона.

Когато след две седмици се върнахме в Чу Вали, на масата във фоайето ме чакаха три писма от един и същ подател. Дори да забеляза, баща ми не каза нищо.

През следващия месец с Хари прекарахме много щастливи часове заедно в градската библиотека, без никой да заподозре нищо. Една от причините бе, че беше открил една стаичка, в която беше малко вероятно да ни намери някой, дори Дийкинс.

След като занятията започнаха и вече не можехме да се виждаме така често, усетих колко много ми липсва Хари. Пишехме си всеки ден и се опитвахме да си откраднем няколко часа през уикендите. И нещата сигурно щяха да продължат по този начин, ако не беше неволната намеса на д-р Паджет.

Една събота сутрин се видяхме на кафе в „Каруърдийн“ и Хари, който беше станал доста дързък, ми каза, че учителят му по английски убедил мис Уеб да позволи момичетата й да участват в тазгодишната постановка на Бристолската гимназия. На кастинга, който се проведе след три седмици, знаех ролята на Жулиета наизуст. Горкият невинен д-р Паджет не можеше да повярва на късмета си.

Репетициите означаваха, че можем да се срещаме цели три пъти в седмицата и да играем ролята на млади влюбени. Когато първата вечер завесата се вдигна, ние вече не играехме роли.

Първите две представления минаха толкова добре, че с нетърпение очаквах родителите ми да дойдат за последната вечер, макар да не бях казала на баща ми, че играя Жулиета — исках да го изненадам. Малко след като излязох на сцената се смутих, защото някой шумно напусна залата. Д-р Паджет обаче ни беше казал никога да не гледаме към публиката, тъй като магията се разваляла, така че нямах представа кой си е излязъл така демонстративно. Молех се да не е баща ми, но той не дойде зад кулисите след представлението и разбрах, че молитвата ми не е била чута. Още по-лошо бе, че бях сигурна, че това малко избухване е било насочено към Хари, макар тогава да не знаех защо.

Когато се прибрахме, с Джайлс седнахме на стълбището и слушахме поредния скандал между родителите ни. Този път обаче беше различно, защото никога не бях чувала баща ми да е така груб с мама. Когато стана непоносимо, се прибрах в стаята си и се заключих.

Докато лежах в леглото и си мислех за Хари, някой почука. Отворих и майка ми, без изобщо да се опитва да скрие сълзите си, ми каза да си събера някой малък куфар, защото заминаваме веднага. Таксито ни откара до гарата и пристигнахме точно навреме да хванем първия влак за Лондон. По пътя писах на Хари за случилото се и къде може да се свърже с мен. Пуснах писмото на гара Кингс Крос, преди да се качим на влака за Единбург.

Представете си изненадата ми, когато на следващата вечер Хари и брат ми се появиха в замъка Мългелри точно за вечеря. Прекарахме неочаквани и великолепни девет дни заедно в Шотландия. Изобщо не исках да се връщам в Чу Вали, макар че баща ми беше звънял и се бе извинил искрено за начина, по който се беше държал вечерта след представлението.

Все пак знаех, че рано или късно трябва да се върнем у дома. По време на една от дългите ни сутрешни разходки обещах на Хари, че ще се опитам да разбера защо баща ми е така враждебно настроен към него.

Когато се прибрахме, папа бе невероятно отстъпчив и готов за помирение. Опита се да обясни защо през годините се е държал толкова зле с Хари и майка ми, и Джайлс като че ли приеха историята му. Аз обаче не бях убедена, че ни е разказал всичко.

Нещата се усложниха още повече за мен, защото той ми забрани да казвам на Хари истината за смъртта на баща му, тъй като майка му била твърдо решена това да си остане в тайна. Имах чувството, че мисис Клифтън знае истинската причина баща ми да не одобрява ние с Хари да сме заедно, макар да ми се искаше да кажа и на двамата, че нищо не може да ни раздели. Нещата обаче се развиха по начин, който никога не бих могла да предвидя.

Не по-малко от Хари изгарях от желание да разбера дали са му предложили място в Оксфорд и се разбрахме да се видим пред библиотеката сутринта, след като получи телеграмата с резултатите.

Онази петъчна сутрин закъснях с няколко минути и когато го видях да седи на горното стъпало, подпрял глава на ръцете си, помислих, че се е провалил.