Джефри Арчър
Времето ще покаже (26)

24.

Докато закусваше, Хюго Барингтън четеше писмото от директора на „Сейнт Бийд“, в което се описваше апелът на училището за събиране на хиляда паунда за изграждане на нов павилион за крикет за годишното първенство. Отвори чековата си книжка и тъкмо беше написал числото 100, когато звукът на спираща на чакълената алея пред къщата кола го разсея.

Отиде до прозореца да види кой ли го посещава толкова рано в събота сутринта. Озадачи се, когато видя сина си да слиза от задната седалка на такси с куфар в ръка, тъй като очакваше с нетърпение да го гледа на училищното състезание следобед по време на финалния мач за сезона срещу „Ейвънхърст“.

Дженкинс се появи точно навреме да отвори вратата, когато Джайлс стигна горното стъпало.

— Добро утро, господарю Джайлс — каза той, сякаш го очакваше.

Хюго бързо излезе от трапезарията и видя сина си да стои във фоайето с наведена глава, с куфара до него.

— Какво правиш у дома? — попита той. — Срокът не свършва ли след седмица?

— Временно съм отстранен — отвърна Джайлс.

— Отстранен? — повтори баща му. — И мога ли да попитам с какво си заслужил тази чест?

Джайлс погледна към Дженкинс, който стоеше мълчаливо до входната врата.

— Ще отнеса багажа на господаря Джайлс в спалнята му — каза икономът, взе куфара и бавно се заизкачва по стълбите.

— Ела — каза Хюго, след като икономът се скри от погледа им.

И двамата запазиха мълчание, докато Хюго не затвори вратата на кабинета.

— Какво си направил, че училището да вземе такава драстична мярка? — остро попита баща му и се настани в креслото си.

— Хванаха ме да крада от бюфета — каза Джайлс. Стоеше в средата на стаята и не помръдваше.

— Има ли някакво просто обяснение за това? Може би някаква грешка?

— Няма, сър — отвърна Джайлс, като се мъчеше да сдържи сълзите си.

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита?

— Не, сър. — Джайлс се поколеба. — Освен…

— Освен какво?

— Винаги подарявах сладкишите, папа. Никога не съм ги задържал за себе си.

— На Клифтън, доколкото се досещам.

— И на Дийкинс — каза Джайлс.

— Клифтън ли те издаде?

— Не, не ме е издал — твърдо отвърна Джайлс. — Всъщност веднага щом разбрал какво правя, Хари започнал незабелязано да връща сладкишите в бюфета. И на Дийкинс също. Дори пое вината върху себе си, когато мистър Фробишър го обвини в кражба.

Последва дълго мълчание.

— Значи си отстранен временно, а не изключен, така ли? — попита най-сетне баща му.

Джайлс кимна.

— Мислиш ли, че ще те приемат следващия срок?

— Съмнявам се — отвърна Джайлс.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото никога не бях виждал директора така ядосан.

— Майка ти ще е двойно по-ядосана, когато научи.

— Моля те, папа, не й казвай — замоли се Джайлс и избухна в сълзи.

— И как според теб да й обясня защо си се върнал седмица по-рано и може дори да не се върнеш в „Сейнт Бийд“ за следващия срок?

Джайлс не се опита да отговори, а продължи тихо да хлипа.

— И само бог знае какво ще кажат дядо ти и баба ти — добави баща му, — когато се наложи да им кажа защо няма да продължиш в Итън.

Последва нова дълга пауза.

— Иди в стаята си и не помисляй да слезеш долу, докато аз не кажа.

— Да, сър — отвърна Джайлс и понечи да излезе.

— И каквото и да правиш, не говори с никого, особено пред прислугата.

— Да, папа — каза Джайлс и изтича от стаята, като едва не се сблъска с Дженкинс по стълбите.

Хюго се опита да измисли дали няма начин да промени ситуацията, преди да му се наложи да отговори на неизбежното обаждане на директора. Опря лакти върху бюрото и отпусна глава на ръцете си, но мина известно време преди погледът му да се фокусира върху чека.

На устните му се появи усмивка, докато добавяше третата нула и слагаше подписа си.