Джефри Арчър
Времето ще покаже (17)

15.

Мейзи никога нямаше да забрави първия път, когато й се наложи да отпрати клиент.

— Сигурна съм, че след няколко минути ще се освободи маса, сър.

Гордееше се, че веднага щом някой клиент плати сметката си и стане, хората й за пет минути можеха да разчистят масата, да сменят покривката и да я подредят за новия гост.

Палмовият салон бързо стана толкова популярен, че Мейзи трябваше да държи две маси постоянно запазени в случай, че някой от редовните клиенти се появи неочаквано.

Беше малко смутена, че някои от старите й клиенти от кафенето на мис Тили започнаха да се прехвърлят в Палмовия салон; сред тях бе и милият възрастен мистър Крадик, който помнеше Хари като вестникарче. Като още по-голям комплимент прие факта, че самата мис Тили започна да се отбива за сутрешно кафе.

— Просто проверявам конкуренцията — обясни тя. — Между другото, Мейзи, кафето е великолепно.

— Естествено — отвърна Мейзи. — Като вашето е.

Еди Аткинс също отскачаше от време на време и ако размерът на пурите, без да броим на обиколката на кръста, можеше да служи като мерило, небето явно все още му беше единствената граница. Макар да се държеше дружелюбно, той никога вече не покани Мейзи да излязат, макар редовно да й напомняше, че вратата му е винаги отворена за нея.

Не можеше да се каже, че Мейзи нямаше върволица поклонници, на които позволяваше от време на време да я поканят на среща, дори на вечеря в някой моден ресторант, понякога на театър или на кино, особено ако даваха филм с Грета Гарбо. Но когато се разделяха в края на вечерта, тя не позволяваше на никого нещо повече от лека целувка по бузата, преди да се прибере. Така бе, докато не срещна Патрик Кейси, който доказа, че ирландският чар не е само клише.

Когато Патрик влезе за първи път в Палмовия салон, Мейзи не беше единствената, която обърна глава, за да го разгледа по-добре. Беше метър и осемдесет и пет, с леко къдрава тъмна коса и телосложение на атлет. Това би трябвало да е достатъчно за повечето жени, но Мейзи бе запленена най-вече от усмивката му и подозираше, че същото се отнася и за много други.

Патрик спомена, че се занимава с финанси, но пък и Еди й бе казал, че е в развлекателния бизнес. Работата го водеше в Бристол веднъж-два пъти месечно и Мейзи му позволяваше да я заведе на вечеря, на театър или на кино; понякога дори нарушаваше златното си правило и не вземаше последния трамвай до Стил Хаус Лейн.

Нямаше да се изненада, ако открие, че Патрик има жена и половин дузина деца в Корк, макар той да се кълнеше с ръка на сърцето, че е ерген.

 

 

Всеки път, когато мистър Холкомби се отбиваше в Палмовия салон, Мейзи го настаняваше на една ъглова маса, която бе отчасти скрита от една голяма колона и затова редовните посетители я отбягваха. Уединеното място обаче й позволяваше да му разкаже как се справя Хари с училището.

Днес обаче той изглеждаше по-заинтересуван от бъдещето, отколкото от миналото.

— Решихте ли вече какво ще прави Хари, след като напусне „Сейнт Бийд“?

— Не съм се замисляла — призна Мейзи. — В края на краищата има още доста време.

— Което ще изтече бързо — посочи мистър Холкомби. — Не мога да повярвам, че искате да се върне в „Мериууд“.

— Определено не искам — каза Мейзи. — Но какъв друг избор имам?

— Хари казва, че би искал да продължи в Бристолската гимназия, но се тревожи, че ако не успее да спечели стипендия, няма да можете да си позволите разходите.

— Това няма да е проблем — увери го Мейзи. — При сегашната ми заплата и бакшишите никой не е нужно да знае, че майка му е сервитьорка.

— И то каква сервитьорка — отбеляза мистър Холкомби и кимна към претъпканото помещение. — Изненадан съм, че още не сте отворили собствено заведение.

Мейзи се разсмя и не се замисли върху думите му, докато не получи неочаквана визита от мис Тили.

 

 

Мейзи ходеше на утринната служба в „Сейнт Мери Редклиф“ всяка неделя, за да слуша как пее синът й. Мис Мънди я беше предупредила, че съвсем скоро гласът на Хари ще започне да мутира и че след това момчето едва ли ще може да пее като солист.

Мейзи се опита да се съсредоточи върху проповедта, но умът й се зарея. Хвърли поглед към отсрещната страна на пътеката, където седяха мистър и мисис Барингтън със сина си Джайлс и две момичета, които сигурно бяха техни дъщери — не им знаеше имената. Беше се изненадала, когато Хари й каза, че Джайлс Барингтън е най-добрият му приятел. Били се сприятелили по чиста случайност, така й обясни. Мейзи се надяваше да не й се наложи да му казва, че Джайлс може да се окаже и нещо повече от добър приятел.

 

 

Мейзи си мечтаеше да може да помогне повече на Хари в усилията му да спечели стипендия в Бристолската гимназия. Макар мис Тили да я беше научила да чете менюто, да събира и да изважда и дори да пише някои прости думи, само мисълта през какво преминава Хари я изпълваше с трепет.

Мис Мънди засилваше увереността й, като непрекъснато й напомняше, че Хари никога е нямало да стигне дотук, ако тя не е била готова да направи толкова много жертви.

— И между другото — добави веднъж, — ти си умна досущ като него, просто не си имала неговите възможности.

Мистър Холкомби я държеше в течение относно „графика“ и с приближаването на датата на изпита Мейзи започна да се притеснява не по-малко от кандидата. Осъзна истината на една от забележките на Стария Джак, че често наблюдаващият страда повече и от участника.

Палмовият салон вече беше претъпкан всеки ден, но това не попречи на Мейзи да предприеме още промени през „фриволното четвърто десетилетие на века“, както пресата описваше трийсетте години.

Сутрин предлагаше на клиентите различни бисквити към кафето, а следобедното й меню се оказа не по-малко популярно, особено след като Хари й каза, че мисис Барингтън му е предложила да избира между индийски и китайски чай. Мистър Фрамптън обаче наложи вето на предложението да се предлагат сандвичи с пушена сьомга.

Всяка неделя Мейзи коленичеше на възглавничката в храма; единствената й молитва беше ясна и конкретна: „Моля те, Господи, нека Хари спечели стипендията. Успее ли, няма да искам нищо друго от Теб“.

Когато до изпитите остана седмица, Мейзи вече не можеше да спи, лежеше будна и се питаше как ли се справя Хари. Мнозина клиенти й казваха да му предаде най-добрите им пожелания — някои, защото го бяха чували да пее в църковния хор, други, защо бе доставял сутрешния им вестник или просто защото техните деца бяха минали или щяха да минат през същите изпитания като неговите. Мейзи имаше чувството, че половината Бристол ще се явява на изпит.

На сутринта на съдбовния ден Мейзи настани някои от редовните посетители на неподходящи маси, поднесе на мистър Крадик кафе вместо обичайния му горещ шоколад и дори представи на двама клиенти чужди сметки. Никой не се оплака.

Хари й каза, че според него се бил представил доста добре, но не можеше да е сигурен дали е било достатъчно добре. Спомена някой си Томас Харди, но Мейзи не беше сигурна дали говори за свой приятел, или за някой от учителите.

 

 

Когато онзи четвъртък часовникът в големия шкаф в Палмовия салон удари десет, Мейзи знаеше, че в същия миг директорът окачва резултатите от изпитите на училищната дъска за обяви. Минаха обаче още двайсет и две минути, преди мистър Холкомби да влезе в помещението и да се насочи право към обичайната си маса зад колоната. От изражението му Мейзи не можеше да разбере как се е представил Хари. Бързо отиде при него и за първи път от четири години седна срещу свой клиент, макар че „свлече се“ би било по-уместно определение.

— Хари е минал с отличие — каза мистър Холкомби, — но се боя, че се е разминал на косъм със стипендията.

— Какво означава това? — попита Мейзи, като се мъчеше да накара ръцете си да спрат да треперят.

— Първите дванайсет кандидати са изкарали по осемдесет процента и нагоре и всички са получили стипендии. Дийкинс, приятелят на Хари, е на първо място с деветдесет и два процента. Хари е постигнал отличните седемдесет и осем процента и е седемнайсети от общо триста кандидати. Мистър Фробишър каза, че слабото му място бил изпитът по английски.

— Трябвало е да прочете Харди вместо Дикенс — каза жената, която не бе прочела нито една книга през живота си.

— Въпреки това на Хари ще му бъде предложено място в Бристолската гимназия — продължи мистър Холкомби, — но няма да получава сто паунда годишна стипендия.

Мейзи стана.

— В такъв случай просто ще трябва да работя на три смени вместо на две, нали така? Защото той няма да се върне в „Мериууд“, мистър Холкомби, бъдете сигурен в това.

 

 

През следващите няколко дни Мейзи се изненада колко много от редовните клиенти я поздравиха за великолепното представяне на Хари. Откри също, че един-двама от клиентите й имат деца, които не са минали на изпита — в единия случай на детето не му достигнал само един процент. Налагаше им се да се примирят с избор на друго учебно заведение. Това само засили решимостта на Мейзи, че нищо няма да попречи на Хари да се яви в Бристолската гимназия на първия ден от новия срок.

През следващата седмица забеляза нещо странно — бакшишите й се удвоиха. Милият мистър Крадик й пробута банкнота от пет паунда с думите:

— За Хари. Нека се покаже достоен за майка си.

Когато тънкият бял плик падна през пощенския процеп на вратата на Стил Хаус Лейн (което само по себе си беше събитие), Хари го отвори и прочете писмото на майка си. На „Клифтън, Х.“ се предлагаше място в поток А за есенния срок, започващ от 15-и септември. Когато стигна до последния параграф, в който от мисис Клифтън се искаше да пише и да потвърди дали кандидатът желае да приеме, или да отхвърли предложението, той я погледна нервно.

— Трябва да им отговориш веднага и да приемеш! — каза тя.

Хари я прегърна и прошепна:

— Как ми се иска баща ми да беше жив.

„Може би е жив“, помисли си Мейзи.

 

 

След няколко дни на изтривалката се появи второ писмо — дълъг списък на нещата, които трябваше да се купят преди първия ден на учебния срок. Мейзи забеляза, че Хари като че ли има нужда от два броя от всичко, в някои случаи три или повече, а в един цели шест — чорапи, сиви, три четвърти, с ластик.

— Жалко, че не можеш да използваш моите жартиери — рече тя.

Хари се изчерви.

Трето писмо канеше новите ученици да изберат три свободноизбираеми дейности от списък, вариращ от автомобилния клуб до Обединената кадетска част, някои от които изискваха допълнително заплащане от по пет паунда на занимание. Хари избра хора, за който нямаше такса, а също театралния клуб и Дружеството на любителите на изкуството. Последното включваше условието всички посещения на галерии извън Бристол да се заплащат отделно.

На Мейзи й се искаше да има още неколцина като мистър Крадик, но нито за миг не позволи Хари да заподозре, че има причина за някаква грижа, макар и мистър Холкомби да й напомни, че момчето й ще бъде в Бристолската гимназия през следващите пет години. Тя му каза, че Хари ще бъде първият представител на фамилията, който не е напуснал училище, преди да навърши четиринайсет.

Мейзи събра сили за поредното посещение при „Т. С. Марш, Изискани облекла“.

Когато Хари беше напълно екипиран и готов за първия си учебен ден, Мейзи отново беше започнала да отива на работа и да се връща пеша, за да спестява по пет пенса седмично от трамвайни билети — или както каза на майка си: „Един паунд годишно, а това е достатъчно за нов костюм за Хари“.

 

 

През годините Мейзи беше научила, че децата може да смятат родителите си за злочеста необходимост, а доста често и за нещо, което те поставя в неудобно положение.

При първото й посещение на тържественото закриване на учебната година в „Сейнт Бийд“ Мейзи беше единствената майка, която не носеше шапка. След това си купи една от магазин за дрехи втора ръка и тя щеше да й служи, докато Хари не завърши Бристолската гимназия, колкото и да излезеше от мода дотогава.

Хари се беше съгласил да го изпрати до училището първия учебен ден, а Мейзи беше решила, че вече е достатъчно голям, за да се вози сам в трамвая на връщане. Основното й притеснение сега беше не как Хари ще отива и ще се връща, а какво ще прави вечер, тъй като вече не беше в пансион и нямаше да спи в училището. Не се съмняваше, че ако отново му се наложи да дели стая с вуйчо си, това ще завърши катастрофално. Опита се да пропъди проблема от мислите си, докато се приготвяше за първия ден на Хари на новото място.

С шапка на главата (най-добрата и единствена), с почистено наскоро палто, практични черни обувки и с единствените копринени чорапи, които имаше, Мейзи се чувстваше готова да се изправи пред останалите родители. Когато слезе по стълбите, Хари вече я чакаше до вратата. Изглеждаше толкова елегантен с новата си униформа в бордо и черно, че тя с радост би го развела из Стил Хаус Лейн, за да могат съседите да научат, че някой от тяхната улица ще учи в Бристолската гимназия.

Взеха трамвая, както и при първия учебен ден в „Сейнт Бийд“, но този път Хари я попита дали е съгласна да слязат една спирка преди Юнивърсити Роуд. Вече не й даваше да го държи за ръката, но й позволи да оправи на няколко пъти кепето и вратовръзката му.

Когато видя шумното сборище младежи пред училищния портал, Мейзи каза: „По-добре да тръгвам, че ще закъснея за работа“, което озадачи Хари, тъй като той знаеше, че мистър Фрамптън я е освободил за целия ден.

Мейзи прегърна бързо сина си и продължи да го гледа, докато вървеше към училището. Първият, който го поздрави, беше Джайлс Барингтън. Мейзи се изненада, че е тук — Хари й бе казал, че Джайлс най-вероятно ще продължи в Итън. Двамата се ръкуваха като зрели мъже, току-що сключили важна сделка.

Мейзи видя тълпата и мистър и мисис Барингтън. След минути към тях се присъединиха мистър и мисис Дийкинс заедно с носителя на стипендията „Пелокин“. Последваха още здрависвания, в случая с мистър Дийкинс — с лявата ръка.

Родителите започнаха да се сбогуват с децата си. Мейзи гледаше как мистър Барингтън се ръкува първо със сина си и после с Дийкинс, но обърна гръб на протегнатата ръка на Хари. Мисис Барингтън изглеждаше смутена и Мейзи се запита дали по-късно няма да попита Хюго защо е игнорирал най-добрия приятел на Джайлс. Ако го направеше, той със сигурност нямаше да й каже истинската причина. Мейзи се боеше, че няма да мине много време, преди Хари да попита защо мистър Барингтън винаги се държи пренебрежително с него. Докато само трима души знаеха истината, тя нямаше причини да мисли, че Хари някога ще я разбере.