Джефри Арчър
Времето ще покаже (10)

8.

Джайлс не се появи за вечеря, не дойде и в спалното. Хари си помисли, че ако „Сейнт Бийд“ не бяха изгубили годишния си мач срещу „Ейвънхърст“ с трийсет и една точки, малко момчета и дори учители щяха да забележат отсъствието му.

Но пък това беше важен мач, така че всички си имаха мнение защо най-добрият батсман на училището не е излязъл на игрището. Особено Фишър, който разказваше на всеки, готов да го изслуша, че са наказали погрешния човек.

 

 

Хари не очакваше с нетърпение ваканцията — не само защото се питаше дали ще види отново Джайлс, но и защото това означаваше завръщане на Стил Хаус Лейн 27, където отново трябваше да дели стаята с вуйчо си Стан, който напоследък почти всяка вечер се прибираше пиян.

След като вечер преговаряше уроците си, Хари си лягаше — обикновено към десет. Бързо заспиваше, но по някое време след полунощ го будеше вуйчо му, често толкова пиян, че не можеше да си намери леглото. Звукът от опитите на Стан да улучи нощното гърне беше нещо, което щеше да остане запечатано в ума на Хари до края на живота му.

След като Стан се строполяваше в леглото (рядко си правеше труда да се съблече), Хари се опитваше отново да заспи, но час по час се будеше от пиянското хъркане. Направо копнееше да се върне в „Сейнт Бийд“ и да дели общо спално с още двайсет и девет момчета.

Все още се надяваше, че вуйчо му ще прояви непредпазливост и ще издаде още подробности около смъртта на баща му, но през повечето време Стан не бе в състояние да отговаря и на най-простите въпроси. В един от редките случаи, когато беше достатъчно трезвен, за да говори, каза на Хари да му се разкара от главата и го предупреди, че ако повдигне отново този въпрос, ще яде пердах.

Единственото хубаво нещо в деленето на стаята със Стан бе, че нямаше никакъв шанс да закъснее за разнасянето на вестниците.

За Хари дните на Стил Хаус Лейн бяха подчинени на ясно установена програма: ставане в пет, препечена филийка за закуска (вече не облизваше купата на вуйчо си), явяване при мистър Дийкинс в шест, подреждане на вестниците и разнасянето им. Това отнемаше около два часа и той можеше да се прибере навреме за чаша чай с майка си, преди тя да тръгне на работа. Към осем и половина отиваше в библиотеката, където се срещаше с Дийкинс, който винаги седеше на най-горното стъпало и чакаше да отворят.

Следобед Хари отиваше да репетира в „Сейнт Мери Редклиф“, което бе част от задълженията му към „Сейнт Бийд“. Никога не приемаше репетициите като задължение, защото пеенето много му харесваше. Неведнъж си шепнеше: „Моля те, Господи, когато гласът ми мутира, нека стана тенор и няма да искам нищо друго от Теб“.

След като се връщаше у дома за вечерния чай, оставаше да учи още два часа на кухненската маса и си лягаше, като се страхуваше от завръщането на вуйчо си точно толкова, колкото от срещите с Фишър през първата си седмица в „Сейнт Бийд“. Поне Фишър се беше преместил в гимназията „Колстън“, така че Хари смяташе, че пътищата им никога няма да се пресекат отново.

 

 

Очакваше с нетърпение последната си година в „Сейнт Бийд“, макар да не се съмняваше колко много ще се промени животът му, ако той и двамата му приятели тръгнат по различни пътища — Джайлс неизвестно накъде, Дийкинс в Бристолската гимназия, а той, ако се провалеше на изпитите, сигурно щеше да се върне в началното училище „Мериууд“, а след като навърши четиринайсет, щеше да напусне училище и да си търси работа. Опита се да не мисли за последствията от провала на изпитите, въпреки че Стан никога не пропускаше да му напомни, че винаги може да си намери работа на пристанището.

— На момчето изобщо не му трябваше да ходи в онова префърцунено даскало — редовно казваше той на Мейзи, когато тя поставяше купата овесена каша пред него. — Почва да си мисли неща, дето не са за положението му — добавяше Стан, сякаш Хари го нямаше.

Хари си мислеше, че Фишър с радост би се съгласил с подобна гледна точка, но пък той отдавна беше стигнал до заключението, че вуйчо Стан и Фишър имат много общи черти.

— Но нима Хари не заслужава да му се даде шанс да се усъвършенства? — възразяваше Мейзи.

— Защо? — отвръщаше Стан. — Щом доковете бяха добри за мен и за неговия старец, защо да не са добри и за него? — Последните думи се изричаха с тон, който не търпеше възражения.

— Може би момчето е по-умно от нас двамата — казваше Мейзи.

Това караше Стан да се умълчи за момент, но след поредната лъжица каша той заявяваше:

— Зависи какво разбираш под умен. В края на краищата има умни и умни.

И загребваше отново, но без да добави нищо към дълбокомисленото си наблюдение.

Хари нарязваше филийката си на четири, докато всяка сутрин слушаше все същите рецитации на вуйчо си. Самият той никога не се обаждаше, тъй като беше ясно, че Стан вече е решил какво ще е бъдещето на Хари и че нищо не може да го накара да промени мнението си. Стан обаче не осъзнаваше, че постоянните му подигравки само подбуждат Хари да работи още по-здраво.

— Не може да се мотае тук цял ден — каза една сутрин Стан, като усети, че губи спора. — Някои от нас имаме и работа за вършене — добави, докато ставаше от масата. Никой не си направи труда да му възразява. — И още нещо — каза Стан, докато отваряше вратата на кухнята. — Май никой от вас не забелязва, че момчето се е размекнало. Вече дори не облизва купата ми. Бог знае на какви неща го учат в онова училище.

Вратата се затръшна зад него.

— Не обръщай внимание на вуйчо си — каза майката на Хари. — Той просто завижда, че всички се гордеем с теб. И дори той ще трябва да промени тона си, когато спечелиш стипендията, също като приятеля ти Дийкинс.

— Това е проблемът, мамо — отвърна Хари. — Аз не съм като Дийкинс и започвам да се питам дали всичко това си заслужава.

Всички го зяпнаха невярващо. Накрая дядо наруши мълчанието си за първи път от дни.

— Иска ми се аз да имах възможност да кандидатствам за стипендия в Бристолската гимназия.

— Това пък защо, дядо? — извика Хари.

— Защото ако беше станало, нямаше да ни се налага да живеем с вуйчо ти Стан всичките тези години — изсумтя дядо му.

 

 

На Хари му харесваше сутрешното разнасяне на вестници, при това не само защото така можеше да излиза от къщата. След време опозна неколцина от редовните клиенти на мистър Дийкинс, някои от които го бяха чували да пее в „Сейнт Мери“ и му махаха с ръка, когато им носеше вестника, а други му предлагаха чай и дори ябълка. Мистър Дийкинс го бе предупредил, че има две кучета, от които трябва да се пази при обиколката; две седмици по-късно злите псета го посрещаха с размахани опашки, когато слизаше от колелото.

Хари с удоволствие откри, че мистър Холкомби е един от редовните клиенти на мистър Дийкинс, и двамата често бъбреха, когато му доставяше броя на „Таймс“. Първият му учител ясно даде да се разбере, че не иска да вижда Хари отново в „Мериууд“, и добави, че ако се нуждае от допълнителни уроци, повечето вечери е свободен.

Когато се връщаше след обиколката, мистър Дийкинс винаги пъхаше в чантата му блокче шоколад, преди да го пусне да си върви. Това му напомняше за Джайлс. Хари често се питаше какво ли е станало с приятеля му. И той, и Дийкинс не бяха чували нищо за него от деня, когато мистър Фробишър извика Хари в кабинета си след заниманията. А преди да си тръгне, Хари винаги спираше пред витрината, за да се възхити на един часовник, който знаеше, че никога няма да може да си позволи. Дори не си беше направил труда да попита мистър Дийкинс колко струва.

В седмичния му режим имаше само две редовни прекъсвания. Винаги се опитваше да прекара събота сутрин със Стария Джак — носеше му вече прочетените броеве на „Таймс“ за цялата седмица, а в неделя вечер, след като изпълняваше задълженията си в „Сейнт Мери“, тичаше през целия град, за да стигне навреме за вечерня в „Рождество Христово“.

Крехката мис Мънди грейваше от гордост, докато той изпълняваше солото си. Надяваше се да доживее да види как Хари постъпва в Кеймбридж. Имаше планове да му разкаже за хора на Кингс Колидж, но не и преди да е спечелил място в Бристолската гимназия.

 

 

— Мистър Фробишър ще те направи ли префект? — попита Стария Джак, докато Хари сядаше на обичайното си място от другата страна на купето.

— Нямам представа — отвърна той. — Между другото, Фроб винаги казва — добави и подръпна театрално реверите си, — „Клифтън, в живота получаваш онова, което си заслужил, нищо повече и определено нищо по-малко“.

Стария Джак се изкиска и едва се сдържа да не каже: „Доста добра имитация на Фроб“, но се задоволи с:

— Е, значи ще станеш префект.

— Предпочитам да спечеля стипендия за гимназията — каза Хари и изведнъж гласът му прозвуча като на зрял младеж.

— А приятелите ти Барингтън и Дийкинс? — попита Стария Джак с надеждата да повдигне духа му. — И на тях ли са им писани велики дела?

— Никога няма да направят Дийкинс префект — отвърна Хари. — Той не може да се грижи за самия себе си, та какво остава за другите. Така или иначе, Дийкинс се надява да стане помощник в библиотеката, а никой друг не иска това място. Мистър Фробишър едва ли ще прекара безсънни нощи в тормозене кого да назначи.

— А Барингтън?

— Не съм сигурен, че ще се върне — каза Хари тъжно. — А и дори да се върне, сигурен съм, че няма да го направят префект.

— Не подценявай баща му — каза Стария Джак. — Той несъмнено е намерил начин да осигури връщането на сина си още в първия ден на срока. Лично аз не бих се обзаложил, че няма да стане префект.

— Да се надяваме, че сте прав — рече Хари.

— Ако съм прав, той ще тръгне по стъпките на баща си и ще продължи в Итън.

— Не и ако решението зависи от него. Джайлс предпочита да продължи в Бристолската гимназия с Дийкинс и мен.

— Ако не отиде в Итън, вероятността да му предложат място в гимназията е малка. Приемният изпит е един от най-трудните в страната.

— Той каза, че има план.

— Дано планът му да е добър, ако иска да заблуди баща си и изпитващите.

Хари премълча.

— Как е майка ти? — смени темата Стария Джак. Ясно беше, че момчето не иска да говори за Джайлс.

— Наскоро я повишиха. Сега е шеф на всички сервитьорки в Палмовия салон и е пряко подчинена на управителя на хотела мистър Фрамптън.

— Сигурно много се гордееш с нея — отбеляза Стария Джак.

— Точно така, сър. И още нещо — смятам да го докажа.

— Какво си намислил?

И Хари го запозна с тайната си. Старецът слушаше внимателно и от време на време кимаше одобрително. Виждаше един малък проблем, но той не бе непреодолим.

 

 

Когато се върна в магазинчето след завършването на последната обиколка, преди да тръгне отново на училище, мистър Дийкинс му даде един шилинг бонус и каза:

— Ти си най-доброто вестникарче, което съм имал.

— Благодаря, сър — отвърна Хари и прибра парите в джоба си. — Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се, Хари.

Хари отиде до витрината. На горната лавица един до друг бяха изложени два часовника.

— Колко струва този? — попита той и посочи изящния „Ингерсол“.

Мистър Дийкинс се усмихна. От няколко седмици очакваше Хари да зададе този въпрос и беше готов с отговора.

— Шест шилинга.

Хари зяпна като треснат. Беше сигурен, че такова великолепие би трябвало да струва поне двойно повече. Но въпреки че беше спестявал половината от спечеленото всяка седмица не му достигаше един шилинг, дори с бонуса на мистър Дийкинс.

— Хари, нали разбираш, че това е дамски часовник? — каза мистър Дийкинс.

— Да, сър, разбирам — отвърна Хари. — Исках да го подаря на майка си.

— Тогава ще ти го дам за пет шилинга.

Хари не можеше да повярва на късмета си.

— Благодаря, сър — каза той, докато му даваше четири шилинга, една монета от шест пенса, една от три пенса и три пенита. Джобовете му останаха празни.

Мистър Дийкинс дискретно махна етикета с цената (16 шилинга), взе часовника от витрината и го сложи в изящна кутийка.

Хари излезе, като си подсвиркваше. Мистър Дийкинс се усмихна и сложи една банкнота от десет шилинга в касата. Беше доволен, че е изпълнил своята част от сделката.