Джефри Арчър
Времето ще покаже (45)

43.

В четвъртък следобед един от малките ученици донесе телеграма на Хари. Джайлс и Дийкинс търпеливо го зачакаха да я отвори, но вместо това той подаде малкия кафяв плик на Джайлс.

— Пак бяга от отговорност — коментира Джайлс, докато отваряше плика.

Не успя да скрие изненадата, когато прочете съобщението.

— Не си успял! — каза потресено.

Хари се свлече в стола си.

— Да спечелиш почетна стипендия. Обаче — добави Джайлс и зачете на глас: — „За нас е удоволствие да ви предложим стипендия за Брейсъноус Колидж, Оксфорд. Поздравления. Очаквайте подробности в близките дни. У. Т. С. Сталибрас, директор.“ Никак не е зле, но явно не си от класата на Дийкинс.

— А ти в коя класа си? — отвърна Хари и моментално съжали за думите си.

— Един отличник, един стипендист…

— Стипендиант — поправи го Дийкинс.

— И един редови студент — каза Джайлс, без да му обръща внимание. — Звучи добре.

Същия ден в Бристолската гимназия пристигнаха още единайсет телеграми, но нито една от тях не бе адресирана до Джайлс.

— Трябва да кажеш на майка си — рече Джайлс, докато отиваха на вечеря. — Сигурно не е спала цяла седмица от притеснение.

Хари си погледна часовника.

— Късно е, сигурно вече е тръгнала на работа. Няма да мога да й кажа до утре сутринта.

— Защо не я изненадаме в хотела? — предложи Джайлс.

— Не. Ще реши, че е непрофесионално да я прекъсвам докато е на работа, и не мога да направя изключение, дори за това — каза той и размаха тържествуващо телеграмата.

— Но не мислиш ли, че има право да знае? — възрази Джайлс. — В края на краищата тя е пожертвала всичко заради теб. Честно казано, ако на мен ми предложеха място в Оксфорд, щях да прекъсна майка си дори докато изнася реч пред Съюза на майките. Не си ли съгласен, Дийкинс?

Дийкинс си свали очилата и започна да ги бърше с кърпичката си, което винаги бе знак, че се е замислил дълбоко.

— Бих помолил за мнението на Паджет и ако той не възрази…

— Добра идея — подкрепи го Джайлс. — Да идем да го питаме.

— Идваш ли, Дийкинс? — попита Хари, но забеляза, че очилата на Дийкинс отново са кацнали на носа му, което означаваше, че вече се е отнесъл в някакъв друг свят.

— Моите поздравления — каза д-р Паджет, след като прочете телеграмата. — Напълно заслужено, ако мога да добавя.

— Благодаря, сър — отвърна Хари. — Питах се дали ще мога да мина до хотел „Роял“ и да кажа новината на майка си?

— Не виждам причина да не го направиш, Клифтън.

— Мога ли и аз да изтичам с него, сър? — невинно попита Джайлс.

Паджет се поколеба.

— Можеш, Барингтън. Но не помисляй да пиеш или пушиш, докато си в хотела.

— Нито дори чаша шампанско, сър?

— Не, Барингтън, нито дори чаша сайдер — твърдо отвърна Паджет.

Когато излязоха от училищния портал, вече се мръкваше и палеха уличните фенери. Двамата младежи бъбреха за лятната ваканция — Хари щеше да отиде в Тоскана със семейството на Джайлс, и се разбраха да се върнат навреме да гледат гостуването на австралийците срещу Глостършир. Обсъдиха възможността, или според Хари вероятността за обявяване на война, след като на всички бяха раздадени противогази. Не засегнаха обаче въпроса, който измъчваше и двамата — дали през септември Джайлс ще постъпи с Хари и Дийкинс в Оксфорд.

Когато приближиха хотела, Хари отново започна да се колебае дали да прекъсва майка си докато е на работа, но Джайлс мина през въртящата се врата и му махна да влиза.

— Ще отнеме само минута-две. Просто й кажи добрата новина и се връщаме в училище.

Хари кимна.

Джайлс попита портиера къде се намира Палмовият салон и той ги насочи към издигнатата площадка в отсрещния край на фоайето. След като изкачи няколкото стъпала, Джайлс отиде до рецепцията и попита:

— Можем ли да поговорим за минута с мисис Клифтън?

— Мисис Клифтън? Тя има ли резервация? — Пръстът на момичето проследи имената от списъка на гостите.

— Не, тя работи тук — обясни Джайлс.

— О, аз съм нова — каза момичето. — Ще попитам някоя от сервитьорките. Няма начин да не знаят.

— Благодаря.

Хари остана при долното стъпало, търсеше с очи майка си.

— Хати — обърна се рецепционистката към една минаваща сервитьорка, — при нас работи ли мисис Клифтън?

— Не, вече не работи — незабавно дойде отговорът. — Напусна преди две години. Оттогава ни съм я виждала, ни съм я чувала.

— Трябва да има някаква грешка — каза Хари и побърза нагоре към приятеля си.

— Имате ли някаква представа къде можем да я намерим? — попита Джайлс.

— Не — отвърна Хати. — Можете обаче да питате нощния портиер, Дъг. Той е тук, откак свят светува.

— Благодаря — каза Джайлс и се обърна към Хари. — Трябва да има някакво просто обяснение, но ако предпочиташ да не ровиш…

— Не. Да видим дали този Дъг знае къде е.

Джайлс бавно тръгна към портиера, за да даде на Хари достатъчно време да размисли, но той не каза нито дума.

— Вие ли сте Дъг? — попита той мъжа, облечен в избелял син редингот с копчета, които отдавна не блестяха.

— Да, сър — отвърна той. — Какво ще обичате?

— Търсим мисис Клифтън.

— Мейзи не работи вече тук, сър. Напусна преди около две години.

— Знаете ли къде работи сега?

— Нямам представа, сър.

Джайлс извади портмонето си, намери половин крона и я сложи пред него. Портиерът я гледа известно време, после каза:

— Има някаква вероятност да я откриете в „Нощен клуб на Еди“.

— Еди Аткинс ли? — попита Хари.

— Да, мисля, че се казва Аткинс, сър.

— Е, това обяснява нещата — каза Хари. — И къде се намира този клуб?

— На Уелш Бак, сър — отвърна портиерът, докато прибираше монетата.

Без да каже нищо повече, Хари излезе и се настани на задната седалка на едно такси.

— Не мислиш ли, че е по-добре да се връщаме в училище? — попита Джайлс, докато сядаше до него. — Нищо не пречи да кажеш на майка си утре сутринта.

Хари поклати глава.

— Нали ти каза, че би прекъснал майка си и докато държи реч пред Съюза за майките. До „Нощен клуб на Еди“, Уелш Бак, ако обичате.

По време на краткото пътуване Хари не каза нито дума. Щом таксито зави в една тъмна пресечка и спря пред заведението, той слезе и тръгна към входа.

Почука енергично на вратата. Малкият капак се отвори и две очи се вторачиха в двамата младежи.

— Входът е пет шилинга на човек — каза гласът зад очите.

Джайлс пъхна през процепа банкнота от десет шилинга и вратата незабавно се отвори.

Двамата слязоха по сумрачното стълбище в мазето. Джайлс я видя пръв и бързо се обърна да си тръгне, но беше твърде късно. Хари зяпаше като хипнотизиран редицата момичета на високите столове при бара. Някои бъбреха с мъже, други бяха сами. Една от тях, облечена в бяла прозрачна блузка, къса черна кожена пола и черни чорапи, се приближи.

— Какво ще обичате, господа?

Хари не й обърна внимание. Погледът му не се откъсваше от жената в далечния край на бара, която слушаше съсредоточено някакъв по-възрастен мъж, сложил ръка на бедрото й. Момичето се обърна да види кого зяпа и каза:

— Хм, виждам, че имаш вкус за първокласни жени. Имай предвид обаче, че Мейзи е доста придирчива и трябва да те предупредя, че никак не е евтина.

Хари се обърна и се втурна обратно нагоре по стълбите, отвори вратата и изтича на улицата. Джайлс го следваше по петите. Щом се озова на паважа, Хари падна на колене и повърна.

Някакъв мъж, който стоеше в сенките от другата страна на улицата, се отдалечи с накуцване.