Джефри Арчър
Времето ще покаже (52)

50.

Хари гледаше как прибират носилката в линейката. Сърдечен пристъп, каза докторът, преди да потеглят.

Нямаше нужда да отива и да казва на сър Уолтър, че Стария Джак е мъртъв, защото когато се събуди на следващата сутрин, президентът на „Барингтънс“ седеше до него.

— Каза ми, че вече няма причина да живее — бяха първите думи на сър Уолтър. — И двамата изгубихме близък и скъп приятел.

Отговорът на Хари го изненада.

— Какво ще правите с вагона, щом Стария Джак вече го няма?

— На никого няма да бъде разрешено да го приближава, докато съм президент на компанията — отвърна сър Уолтър. — Този вагон пази твърде много лични спомени за мен.

— И за мен — рече Хари. — Като момче прекарвах тук повече време, отколкото в собствения си дом.

— Или в класната стая, ако трябва да сме точни — каза сър Уолтър с малко крива усмивка. — Наблюдавах те от прозореца на кабинета си. Мислех си що ли за впечатляващо момче трябва да си, че Стария Джак да е готов да прекарва толкова много време с теб.

Хари се усмихна, когато си спомни как Стария Джак беше намерил причина, поради която да се върне в училище и да се научи да чете и пише.

— Какво ще правиш сега, Хари? Ще се върнеш в Оксфорд, за да продължиш образованието си?

— Не, сър. Боя се, че ще избухне война до…

— До края на месеца, предполагам — каза сър Уолтър.

— В такъв случай незабавно ще напусна Оксфорд и ще постъпя във флота. Вече казах на надзирателя на колежа мистър Бейнбридж, че смятам да постъпя така. Той ме увери, че мога да се върна и да продължа обучението си веднага щом войната свърши.

— Типично за Оксфорд — отбеляза сър Уолтър. — Винаги гледат в дългосрочен план. Значи ще отидеш в Дартмът да учиш за флотски офицер?

— Не, сър. През целия си живот съм бил около кораби. Във всеки случай Стария Джак е започнал като редник и е успял да се издигне, така че какво ми пречи да направя същото?

— Всъщност защо не? — съгласи се сър Уолтър. — Между другото, това бе една от причините да го смятаме за нещо повече от нас.

— Нямах представа, че сте служили заедно.

— О, да, служих с капитан Тарант в Южна Африка — каза сър Уолтър. — Бях един от онези двайсет и четирима, чийто живот той спаси в деня, заради който го наградиха с кръста „Виктория“.

— Това обяснява много неща, които така и не разбирах — рече Хари. И изненада за втори път сър Уолтър. — Сър, познавам ли някого от другите?

— Фроб — отвърна сър Уолтър. — Само че по онова време беше лейтенант Фробишър. Ефрейтор Холкомби, бащата на мистър Холкомби. И младия редник Дийкинс.

— Бащата на Дийкинс?

— Да. Беше новобранец. Великолепен млад войник. Не говореше много, но се оказа изключително храбър. Изгуби ръката си през онзи ужасен ден.

Двамата замълчаха, унесени в мисли за Стария Джак. Накрая сър Уолтър попита:

— Щом няма да ходиш в Дартмът, момчето ми, как смяташ да спечелиш войната с голи ръце?

— Ще служа на всеки кораб, който се съгласи да ме приеме, сър, стига да е готов да тръгне на лов за враговете на Негово Величество.

— В такъв случай може би мога да помогна.

— Много мило от ваша страна, сър, но искам да постъпя на военен кораб, а не на пътнически лайнер или товарен съд.

Сър Уолтър отново се усмихна.

— Така и ще стане, мило момче. Не забравяй, че съм в течение за всеки кораб, който влиза и излиза от това пристанище, и познавам повечето капитани. Всъщност, като се замисля, познавах и повечето от бащите им, когато те бяха капитани. Да идем в кабинета ми и да видим какви кораби ще пристигнат и ще заминат през следващите няколко дни. И, което е по-важно, да видим дали някой от тях ще е склонен да те вземе.

— Много ви благодаря, сър, но мога ли преди това да посетя майка си? Може да стане така, че да не я видя доста време.

— Напълно си прав, момчето ми — отвърна сър Уолтър. — И щом ще ходиш да видиш майка си, защо не минеш през кабинета ми следобед? Така ще имам достатъчно време да прегледам последните списъци.

— Благодаря, сър. Ще се върна веднага щом кажа на майка си какво смятам да правя.

— Просто кажи на човека на портала, че имаш среща с президента. Няма да имаш проблем с влизането.

— Благодаря, сър — каза Хари и прикри усмивката си: вече го беше направил.

— И предай много поздрави на скъпата си майка. Тя е изключителна жена.

Думите му отново напомниха на Хари защо сър Уолтър беше най-близкият приятел на Стария Джак.

 

 

Хари влезе в „Гранд Хотел“, великолепна викторианска сграда в центъра на града, и помоли портиера да го упъти към ресторанта. Изненада се от опашката пред бюрото на метрдотела — хората чакаха да се освободят маси. Нареди се отзад — напомни си, че майка му никога не бе одобрявала, когато се отбиваше при нея в „При Тили“ или в „Роял“ през работно време.

Докато чакаше, се огледа. Салонът бе пълен с бъбрещи хора, никой от които сякаш не очакваше, че скоро ще има недостиг на храна, нито се замисляше да постъпи в армията, ако страната влезе във война. Храната се внасяше и изнасяше през летящите врати на сребърни подноси, един готвач буташе количка от маса на маса и отрязваше парчета телешко, докато друг го следваше с купа сос от печеното месо.

А после видя майка си — тя бързо излезе през летящите врати, понесла цели три порции. Постави ги пред клиентите си толкова сръчно, че те изобщо не я забелязаха, след което се върна в кухнята. Появи се отново миг по-късно с три салати. Хари се усмихна при мисълта откъде е наследил безграничната си енергия, безкритичния си ентусиазъм и храбрия си дух, който дори за миг не допускаше мисълта за провал. Как някога можеше да се отплати на тази изключителна жена за всички жертви, които бе направила?

— Съжалявам, че ви карам да чакате, сър — прекъсна мислите му метрдотелът, — но в момента нямам свободна маса. Ако бъдете така добър да дойдете след двайсетина минути…

Хари не му каза, че всъщност не иска маса, при това не само защото майка му е една от сервитьорките, но и защото не би могъл да си позволи нищо от менюто, освен може би малко сос.

— Ще дойда по-късно — каза той, като се помъчи да скрие разочарованието си.

„След десетина години“, помисли си, когато майка му сигурно щеше да е заела мястото на метрдотела. Излезе от хотела с усмивка на лице и взе автобуса обратно до пристанището.

 

 

Секретарката незабавно го въведе в кабинета на сър Уолтър. Президентът се бе навел над бюрото си и изучаваше графици, разписания и морски карти.

— Седни, момчето ми — каза сър Уолтър, преди да нагласи монокъла на дясното си око и да го погледне строго. — Имах малко време да помисля за разговора ни тази сутрин — продължи той сериозно. — И преди да продължим нататък, искам да съм сигурен, че вземаш правилното решение.

— Абсолютно сигурен съм — без колебание отвърна Хари.

— Може и така да е, но аз съм също толкова сигурен, че Джак би те посъветвал да се върнеш в Оксфорд и да изчакаш да те мобилизират.

— Може би, сър, но самият той едва ли би се вслушал в собствения си съвет.

— Колко добре го познаваш — отбеляза сър Уолтър. — Точно това очаквах, че ще кажеш. Добре, ще ти кажа какво открих дотук — продължи той и отново насочи вниманието си към книжата на бюрото. — Добрата новина е, че корабът „Резолюшън“ на Кралския военноморски флот ще пристигне в Бристол след около месец, за да зареди гориво и да чака по-нататъшни заповеди.

— Цял месец? — възкликна Хари, без да си прави труда да скрие разочарованието си.

— Търпение, момче — каза сър Уолтър. — Причината да избера „Резолюшън“ е, че капитанът му е стар приятел и съм сигурен, че ще мога да ти намеря място като матрос, стига другата част от плана ми да се осъществи.

— Но дали капитанът ще се съгласи да вземе човек без опит в морето?

— Може би не, но ако всичко друго си дойде на мястото, ще се качиш на борда на „Резолюшън“ като стар морски вълк.

Хари си припомни една от любимите забележки на Стария Джак — „Не научавам почти нищо, докато приказвам“ — и реши да престане да прекъсва и да започне да слуша.

— И тъй — продължи сър Уолтър, — успях да избера три кораба, които ще напуснат Бристол през следващите двайсет и четири часа и се очакват обратно след три до четири седмици, което ще ти даде предостатъчно време да постъпиш като матрос на „Резолюшън“.

На Хари му се прииска да го прекъсне, но не го направи.

— Да започнем с първия ми избор. „Девониън“ ще отплава за Куба с товар от памучни рокли, картофи и велосипеди „Рали Лентън“ и по график трябва да се върне в Бристол след четири седмици с тютюн, захар и банани.

— Вторият в списъка е „Канзас Стар“, пътнически кораб, който ще отплава за Ню Йорк със сутрешния отлив. Той бе реквизиран от американското правителство да прехвърли американски граждани в родината преди Великобритания да влезе във война с Германия. Третият е празен танкер — „Принцес Беатрис“ — който заминава за Амстердам да зареди и в края на месеца ще се върне в Бристол с пълни цистерни. И трите кораба много добре си дават сметка, че трябва да се върнат в пристанището колкото се може по-бързо, защото ако бъде обявена война, двата товарни ще бъдат смятани от германците за легитимни цели и единствено „Канзас Стар“ ще е в безопасност от подводниците, които дебнат в Атлантика и чакат заповед да потопят всичко плаващо под червен или син флаг.

— От какъв екипаж се нуждаят тези кораби? — попита Хари. — Не може да се каже, че съм особено квалифициран.

Сър Уолтър отново затърси из бюрото си и взе друг лист.

— „Принцес Беатрис“ има нужда от матроси, „Канзас Стар“ търси човек за кухнята, което обикновено означава мияч или сервитьор, а „Девониън“ се нуждае от четвърти офицер.

— Значи може да бъде изваден от списъка.

— Странно — каза сър Уолтър, — защото смятам, че си най-подходящ именно за този пост. „Девониън“ има екипаж от трийсет и седем души и рядко излиза в морето с обучаващ се за офицер, така че всички ще очакват от теб да си пълен новак.

— Но защо му е на капитана да се съгласи да ме вземе?

— Защото му казах, че си мой внук.